Марк Фишър разследва какво е акселерационистката теория и какви са връзките й с работите на Ник Ланд.


Защо политическите интелектуалци клоните към пролетариата? В симпатия с какво? Осъзнавам, че човек от пролетариата би ви мразил, нямате омраза защото сте буржоазни, привилегировани типове с нежна кожа, но също така и защото не смеете да кажете единственото важно нещо, което има за казване: Че човек може и да се наслаждава на яденето на лайната на капитала, неговите материали, метални прътове, неговият полиестер, книгите му, пастети, поглъщайки тонове от тях, докато не се спукате – и защото вместо да кажете това, което се случва в желанията на тези, които работят с ръце, задници и глави. Ах, ти ставаш лидер на мъже, какъв лидер на сводници, навеждаш се напред и разгласяваш: ах, но това е отчуждение, не е хубаво, дръж се за мен, ще те спасим от него, ще работим, за да те освободим от тази нечестива обич на робството, ние ще ти дадем достойнство. И по този начин вие се разполагате от най-отчайващата страна, моралистичната страна, в която желаете нашите капитализирани желания да бъдат напълно игнорирани, затворени, вие сте като свещеници пред грешници, нашите робски интензивности ви плашат, вие трябва да си кажете: как ли трябва да страдат, за да издържат на това! И разбира се, че (ние капитализираните) страдаме, но това не означава, че не се радваме, нито че както мислите, че предлагайки ни лекарство (лекарство за какво?), не ни отвращавате още повече. Ние сме отвратени от терапевтичността и нейният вазелин, предпочитаме да избухнем под количествените излишъци, които вие преценявате като най-глупави. И не, не чакайте и нашата спонтанност да нарасне изведнъж в бунт.1


Във въведението на превода си от 1993 г. на Либидиналната Икономика на Лиотар, от който идва повече от чудатият изблик, Иан Хамилтън Грант придава известна „зрялост на съвременната мъдрост.“ Според тази „зрялост“ Грант отбелязва, Economie Libidinale беше „незначителна и краткотрайна експлозия на някак наивен анти-философски експресионизъм, естетизираща тенденция, останала от преобладаващият интерес в Ницше, разпространен в края на 60-те години.“2. Грант групира книгата на Лиотар с три други: Анти-Едип на Делуз и Гуатари, Спекулум на Люс Ирагуаре и Символична размяна и Смърт на Баудрилард. “Либидинална Икономика като цяло привлича малък критичен отпор - продължава Грант, - освен под формата на това Лиотар да загуби много приятели марксисти. Всъщност, с малки изключения, само самият Лиотар от време на време реферира към книгата, но с презрение, наричайки я „злата книга, книгата която всеки който пише и мисли, е изкушен да напише“.3. Това остана така до случая на Упоритостта на Негатива на Бен Нойс, в която Нойс позиционира Либидиналната Икономика и Анти-Едип като част от това, което нарича „акселерационистки“ момент4. Няколко цитата от тези два текста веднага ни дават усещане от това което е ускорителният гамбит.


Анти-Едип:

Но кой е революционният път? Има ли такъв, да се оттеглим от световния пазар, както Самир Амин съветва държавите от третия свят да направят, като любопитно възраждане на фашисткото „икономическо решение“? Или може да е да тръгнем в обратната посока? Да продължим все по-напред, тоест в движението на пазара, декодирането и детериториализацията? Защото може би потоците все още не са достатъчно детериториализирани, не са декодирани достатачно от гледна точка на теорията и практиката с изключително шизофреничен характер. Не да се оттегляме от процеса, а да отидем по-далеч, да „ускорим процеса“, както казва Ницше: Във връзка с този въпрос истината е, че все още не сме виждали нищо.5


И от Либидинална Икономика - един пасаж от текста, който може би се помни, само заради известността си:

Английските безработни не е трябвало да стават работници, за да оцелеят - хвани се здраво и ме наплюй- те се наслаждаваха на истеричното, мазохистично изтощение да висят в мините, в леярните, в заводите, в ада. Те се наслаждаваха на безумното унищожаване на органичното си тяло, което реално наистина им бе наложено. Те се наслаждаваха на разлагането на личната идентичност, която селската традиция бе изградила за тях, радваха се на разпадането на техните семейства и села и се наслаждаваха на новата чудовищна анонимност на предградията и кръчмите, както сутрин, така и вечер.6


И със сигурност плюха по Лиотар. Но в какво се изразява предполагаемо скандалният характер на този параграф? Да вдигне ръка този който иска да се откаже от анонимните си предградия и кръчми и да се върне в органичната кал на селянина. Тоест да вдигнат ръце всички, които наистина искат да се върнат в пре-капиталистическите териториалности, семейства и села. Да вдигнат ръка също онези, които наистина вярват, че тези желания за възстановена органична цялост са неприсъщи на късно-капиталистическата култура, а не напълно интегрирани компоненти в капиталистическата либидинална инфраструктура. Самият Холивуд ни казва, че може да ни се струва че сме винаги включени техно-зависими и закачени на киберпространството, но дълбоко вътре, в нашето истинско Аз, ние сме примитиви, органично свързани с майката / планетата, жертви на военно-индустриалния комплекс. Аватар на Джеймс Камерън е от значение тук, тъй като подчертава отказът, който е съставна част на късно-капиталистическата субективност, дори докато показва как този отказ бива подкопан. Можем единствено да играем ролята на вътрешни примитиви поради фундаменталният факт на съществуването на самата кинематографичната прото-VR технология, чието само съществуване предполага унищожаването на органичната идилия на Пандора.


И ако нямаме желание да се върнем назад, освен под формата на евтина холивудска почивка в нещастието на други хората - ако, както твърди Лиотар, няма примитивни общества, (да, Терминаторът беше там от самото начало, разпространявайки микрочипове, за да ускори появата си); не е ли тогава единствената посока напред? През лайната на капитала, металните му прътове, полиестера , книгите му, пастетите и наденички, киберпространствената му матрица?


Тук искам да направя три предложения

  1. Всеки е Акселерационист
  2. Акселерационизмът никога не се е случвал.
  3. Марксизмът не е нищо, ако не е Акселерационализма


От текстовете от 70-те години, които Грант споменава, Либиднална Икономика в някои отношения е най-важната връзка с деведесетарската Британска кибер-теорията. Тук не е значително само съдържанието на Либиднална Икономика, а и нейният опиянен тон. Тук можем да си припомним бележките на Жижек относно Ницше: на ниво съдържание, философията на Ницше вече е изключително асимилирана, за разлика от стилът му и хулният характер, на който не можем да си представим съвременен еквивалент, поне не такъв, какъвто официално се обсъжда в академия. И Иан Грант, и Бен Нойс проследяват самия Лиотар описвайки Либиднална Икономика като труд на афърмация, но по-скоро като текстове на Ницше. Либиднална Икономика по навик отлага своята афърмация, ангажирайки се в по-голяма част от текста с поредица от (привидно в кавички) нападки. Докато Анти-Едип остава в много отношения текст от края на 60-те, Либидинала Икономика предвижда пънкът на 70-те и черпи от 60-те, които пънкът ретроспективно проектира. Недалеч от „опияненото от желание ДА на Лиотар“ се крие НЕ-то на омраза, гняв и безсилие: без удовлетворение, без забавление, без бъдеще. Това са ресурсите на негативността, с които вярвам, че левите трябва да се свържат отново. Но сега е необходимо да се обърне Делузо-Гуатарянският /Либиднална Икономика акцент върху политика като средство за по-голяма либидинална интензификация във въпрос за инструментализирането на либидото за политически цели.


Ако Либиднална Икономика беше отхвърлена, но по-често пренебрегвана, теоретичният момент от 90-те, за който собственият превод на Грант допринесе, се представи още по-зле. Въпреки настоящата си репутация на основател на спекулативния-реализъм, огнените текстове на Грант от 90-те години - сублимни киборг операции зашиващи Blade Runner към Кант, Маркс и Фройд - са почти изцяло изчезнали от циркулация. Трудът на някогашният наставник на Грант, Ник Ланд дори не привлича насмешки. Също както Либиднална Икономика, така и другият му труд получи малък критичен коментар - и Ланд, леко казано, нямаше приятели Марксисти, които да загуби. Омразата към академичната левица всъщност беше един от либидиналните двигатели на работата на Ланд. Ланд пише в „Машинно Желание“:

Следователно машинната революция трябва да върви в обратна посока на социалистическата регулация, притискащо към все по-безпрепятствена маркетизация на процесите, които разрушават социалното поле, „все още“ с „движението на пазара, декодиране и детериториализация“ и „човек никога не може да стигне достатъчно далеч в детериториализацията: все още не сте виждали нищо.”7,8


Ланд беше нашият Ницше - със същата примамка за така наречените прогресивни тенденции, същата причудлива смесица от реакционност и футуризъм и стил на писане, който актуализира афоризмите от деветнадесети век в това, което Кодво Ешун нарече „текст със скорост на семплиране“. Скоростта, в абстрактния и фармалогичен смисъл, беше от решаващо значение тук: телеграфните техно-пънк провокации, заместващи забележимата когитация на толкова много пост-структуралистки континентализъм, с неговото импликация, че колкото по-трудоемко и агонизирано е написаното, толкова повече мисли би трябвало да се случват в него.


Каквито и да са позитивите от другите теоретични провокации на Ланд (и ще предложа някои сериозни проблеми с тях), нападките на Ланд в посока на академичната левица - или буржоанизираното държавно-субсидирано мрънкане, което толкова често нарича себе си академичен марксизъм - остава тенденция. Неписаното правило на тези „кариеристични пясъчници“ е, че никой не очаква сериозно отричане от буржоазната субективност. Подай мерлото, имам цяла кариера от хленчеща критика да измина. И по този начин виждаме безмилостна защита на дребните буржоазни интереси, облечени като политика. Доклади за антагонизма, и след това хайде всички в кръчмата. Вместо това, Ланд усърдно прие, до степен на психоза и себе-причинена шизофрения - спинозистко-ницшеанско-марксисткото предупреждение, че теорията не трябва да се приема сериозно, ако тя остане на нивото на репрезентация.


За какво става на въпрос тогава във философията на Ланд? С две думи: машинното желание на Делуз и Гуатари безпощадно лишено от целия Бергсоновски витализъм и направено обратно-съвместимо със Смъртния Нагон на Фройд и Волята на Шопенхауер. След това Хегело-Марксистският двигател на историята се трансплантира в този пулсионен нихилизъм: идиотско автоматична Воля, вече не тъпчейки идиотски на място, но ъпгрейдната в нагон и ръководена от квази-телеологичен атрактор на изкуствен-интелект, който рисува земната история през серия на интензивни прагове, които нямат ескатологична точка на консумация и достигат емпирично прекратяване само контингентно (условно), ако материалният му субстрат изгори (се изхаби). Това е преобърнат Хегело-Марксистки исторически материализъм: Капиталът няма да бъде в крайна сметка маскиран като експлоатирана работна сила; по-скоро хората са марионетката на „Капитала“, тяхната идентичност и само-разбиране са симулации, които могат и ще бъдат в крайна сметка изоставени.


Още два примера от текст циментират наративът:

Бързият планетарен комерциум разрушава Свещената Римска империя, Наполеоновата континентална система, Втория и Третия Райх и Съветския интернационал, надувайки световното безспокойство посредством компресиращи фази. Дерегулация и държавно-оръжейно се надпреварват помежду си, чак до киберпространството.9

Престава да бъде въпрос на това как мислим за техниката, дори и само защото техниката все повече мисли за себе си. Може да минат още няколко десетилетия преди изкуственият интелект да надмине хоризонта на биологичния, но е крайно суеверно да си представим, че човешкото господство над теристриалната култура все още се бележи във векове, камо ли в някаква метафизична вечна продължителност. Големият път към мисленето вече не преминава през задълбочаване на човешкото познание, а по-скоро чрез все по-нечовешко познание, миграция на познанието навън в ново възникващия резервоар, в “дехуманизирани пейзажи… изпразнени пространства“, където човешката културата ще бъде разтворена.”10


Това е, съвсем умишлено, теория под формата на кибер-пънка фантастика: Делузо-Гуатарянската концепцията за капитализма като виртуалното не-именуемо нещо, което преследва като дух всички предишни формации, прилепнали като страници на книга към огъването на времето от филмите като Терминатора: „това, което се явява пред човечеството като историята на капитализма е нашествие от бъдещето на изкуствено-интелигентно пространство, което трябва да се сглоби изцяло от ресурсите на своя враг“, както „Машиническото желание“ казва 11. Капитал като мега-смъртен-нагон като Терминатор: онова с което „не можеш да се пазариш, с което не можеш да се разсъждаваш, не проявява съжаление или угризение или страх и абсолютно няма да спре, никога”. Пиратстването на Ланд на филмите Терминатор, Blade Runner и на *Хищника направиха неговите текстове част от конвергентна тенденция - акселерационистска кибер-култура, в която дигиталната звукова продукция разкрива нечовешко бъдеще, на което трябваше да се наслаждаваме, а не да се гнусим. Машинно-теоретичната поезия на Ланд стои в паралел на дигиталната интензивност на джънгъла, техното и думкор-ът от 90-те, които семплираха точно от същите кинематографични източници, и също така предвидиха „предстоящото изчезване на човека, ставайки достъпно под формата на дансинг“12.


Какво общо има това с левицата? От една страна Ланд е видът антагонист, от който левицата се нуждае . Ако кибер-футуризмът на Ланд може да изглежда остарял, то е единствено по същият начин по който джънгъла и техното са остарели - не защото са заместени от нови футуризми, а защото бъдещето се е поддало на ретроспекция. Същинското близко бъдеще не се състоеше в това, Капитала да свали латексовата си маска и да разкрие машинната главата на смъртта скрита отдолу; а беше точно обратното: Нова Искреност, Apple Компютри, рекламирани от сладурско-кич поп-музика. Този провал в това да се предвиди степента, в която пастишът, рекапитулацията и хипер-едипализираният невротичен индивидуализъм биха се превърнали в доминиращи културни тенденции, не е контингентна грешка; тя посочва фундаментално неправилна преценка относно динамиката на капитализма. Но това не легитимира връщане на писалките и прашните перуки от буржоазната революция на XVIII-ти век или към безкрайно пресъздадените логики на провала на Май ‘68 г., нито една от които не може да претендира притежание на политическия и либидинален терен в който сме вградени в момента.


Докато Ландският кибер-готичен ремикс на Делуз и Гуатари е в много отношения превъзхождащ оригинала, неговото отклонение от тяхното разбиране на капитализма се оказва фатално. Ланд колабира капитализма в това, което Делуз и Гуатари наричат шизофрения, като по този начин губи най-определящият си поглед над начина, по който капитализмът оперира посредством едновременни процеси на детериториализация и компенсаторна ретериториализация. Човешкото лице на Капитала не е нещо, което в крайна сметка може да се остави настрана, не е задължителен компонент или обвивка-пашкул, от която в крайна сметка може да се освободи. Абстрактните процеси на дешифриране, които капитализмът започва, трябва да бъдат задържани от импровизирани архаизми, за да не престане капитализмът да бъде капитализъм. По подобен начин пазарите могат да бъдат самоорганизиращите се мрежи, описани от Фернан Браудел и Мануел Деланда, както и да не бъдат, но това което е сигурно е, че капитализма доминиран от квази-монополи като Microsoft и Wal-Mart, е сам по себе си анти-пазарен. Бил Гейтс обещава бизнес със скоростта на мисълта, но това, което реално доставя капитализмът, са мисли със скоростта на бизнеса. Симулация на иновация и новост, която прикрива инерция и застой.


По тези причини акселерационализмът може да функционира като анти-капиталистическа стратегия, не само като анти-капиталистическа стратегия (налице са и други такива), но и стратегия, която трябва да бъде част от всяка политическа програма, която се нарича Марксистка. Фактът, че капитализмът има тенденция към стагфлация, че растежът в много отношения е илюзорен, е още по-голямата причина, акселерационизмът да може да функционира по начин, който Алекс Уилямс характеризира като „терористичен“. Това, за което не говорим тук, е видът интензификация на експлоатацията, каквато би могъл да си представи един първосигнален социалистически хуманизъм, при явяването на призрака на акселеронизмът. Както подсказва Лиотар, лявото оттегляне в морална критика на капитализма е безнадеждно предателство на антиидентитарния футуризъм, който Марксизмът трябва да приеме, ако иска да означава нещо изобщо. Това, от което се нуждаем, както Фредрик Джеймсън, авторът на „УолМарт Утопия“, претендира, не е нова стъпка отвъд доброто и злото, и точно това казва Джеймсън, не може да бъде открито в никъде другаде, освен в Комунистическия Манифест. „Манифестът“, пише Джеймсън, „предлага капитализмът да се разглежда като най-продуктивния момент в историята и най-разрушителния в същото време и издава императивността да мислим едновременно Добро и Зло като неразделни измерения на едно и също настояще“. Това е по-продуктивен начин за преодоляване на Доброто и Злото от цинизма и беззаконието, които толкова много читатели приписват на програмата на Ницше.”13 Капитализмът е изоставил бъдещето, защото не може да го достави. Независимо от това, тенденциите на съвременната левица към Канутизмът, нейната реторика на съпротива и възпрепятстване, блудства с капиталовите анти/мета-наративи, че това е единствената останала история. Време е да оставим след себе си логиката на неуспешните бунтове и да помислим за отново бъдещето.


(Представен на Акселерационистки Симпозий, Университет Голдсмит, Лондон; 14/09/2010) преведено от Н. Д.

Библиография

  1. Lyotard, Jean-Francois. (1993) Libidinal Economy. Bloomington: Indiana University Press, p. 218 

  2. Libidinal Economy, p. xvii 

  3. Libidinal Economy, p. 111 

  4. Noys, Benjamin. (2010) The Persistence of the Negative: A Critique of Contemporary Continental Theory (Edinburgh: Edinburgh University Press.) 

  5. Deleuze, Gilles and Felix Guattari (1984) Capitalism and Schizophrenia I: Anti-Oedipus. London: Athlone, pp. 239-240 

  6. Libidinal Economy, p. 111 

  7. Land, Nick. (2010) Fanged Noumena: Collected Writings. Falmouth and New York: Urbanomic/ Sequence Press, pp. 341-342 

  8. Вграден цитат от: Capitalism and Schizophrenia I: Anti-Oedipus, pp. 239, 321 

  9. Fanged Noumena: Collected Writings, p. 441 

  10. Fanged Noumena: Collected Writings, p. 293 

  11. Fanged Noumena: Collected Writings, p. 338 

  12. Fanged Noumena: Collected Writings, p. 398 

  13. Jameson, Fredric. (2010), Valences of the Dialectic. London and New York: Verso, p. 551