Най-Хитрият Трик на Системата

превод Н. Д. с помощ от М. М.

Върховният лукс на обществото на технологичната необходимост ще бъде даването на бонуса за безполезно въстание и благосклонна усмивка.Жак Елул¹

Системата е изиграла трик на днешните склонни революционери и въстаници. Трикът е толкова сладурски, че ако беше съзнателно планиран, човек можеше да се възхити на почти математическата му елегантност.

1. Какво системата НЕ е

Нека започнем с това, което системата не е. Системата не е Джордж Буш, неговите съветници и назначени, не са ченгетата, които малтретират протестиращите, не са и изпълнителните директори на мултинационалните корпорации, и не са франкенщайните в лабораториите си, които криминално се бъзикат с гените на живите същества. Всички тези хора са слуги на Системата, но сами по себе си те не съставляват Системата. По-конкретно, индивидуалните лични ценности, нагласи, убеждения и поведение на тези хора могат да бъдат значително в конфликт с нуждите на Системата.

Илюстрирайки с пример: Системата изисква зачитане на правото на собственост, но въпреки това изпълнителните директори, ченгетата, учените и политиците понякога крадат (Говорейки за краденето, не е нужно да се ограничаваме с взимането на физически предмети. Можем и да включим всички незаконни начини за придобиване на собственост, като покриване на ДДС, приемане на подкупи и всяка друга форма на далавера и корупция). Но фактът, че изпълнителните директори, ченгетата, учените и политиците понякога крадат, не означава, че кражбата е част от Системата. Напротив, в случай, че ченге или политик открадне нещо, той се бунтува срещу изискването на Системата за спазване на закона и собствеността. Но дори и крадейки, тези хора остават служители на Системата, стига публично да поддържат подкрепата си на закона и собствеността.

Каквито и незаконни действия да бъдат извършени от политици, ченгета или изпълнителни директори като индивиди, кражбите, подкупите и далаверите не са част от Системата, а болести на Системата. Колкото по-малко кражби има, толкова по-добре функционира Системата и поради това слугите и ентусиазираните привърженици на Системата винаги защитават публичното подчинение към закона, дори ако понякога им е удобно самите те да го нарушават.

Да вземем друг пример. Въпреки че полицията е изпълнител на Системата, полицейското насилие не е част от Системата. Когато ченгетата претрепват заподозрян, те не вършат работата на Системата, те просто изливат собствения си гняв и враждебност. Целта на Системата не е бруталност или израз на гняв. Що се отнася до полицейската работа, целта на Системата е да принуди към подчинение на нейните правила и да направи това с възможно най-малко смущения, насилие и лоша публичност. По този начин, от гледна точка на Системата, идеалното ченге е човек, който никога не се ядосва, никога не използва повече от необходимото насилие и, доколкото е възможно, разчита на манипулация, а не на сила, за да държи хората под контрол. Полицейското насилие е поредното заболяване на Системата, а не част от Системата.

За доказателство погледнете отношението на медиите. Основните медии почти универсално осъждат полицейското насилие. Разбира се, отношението на комерсиалните медии по правило представлява консенсуса на мненията сред най-силните класове в нашето общество, според това кое е най-добро за Системата.

Това, което по-горе беше казано за кражбите, далаверите и полицейската жестокост, също важи и по въпроси на дискриминация и виктимизация, като расизъм, сексизъм, хомофобия и бедност. Всички тези неща са лоши за Системата. Например, колкото повече черните хора се чувстват презирани или изключени, толкова по-голяма е вероятността те да се обърнат към престъпност и толкова по-малко вероятно е да се обучават за кариери, които биха ги направили полезни за Системата.

Съвременната технология, с бързия ѝ транзит на дълги разстояния и тенденцията ѝ към нарушаването на традиционните битови условия, доведоха до смесване на населението, така че сега хората от различни раси, националности, култури и религии се налага да живеят и да работят един до друг. Ако хората се ненавиждат или отхвърлят един друг въз основа на раса, етническа принадлежност, религия, сексуални предпочитания и т.н., произтичащите от това конфликти биха възпрепятствали функционирането на Системата. Освен няколко стари фосилизирани реликви от миналото, като Джеси Хелмс, лидерите на Системата знаят това много добре и оттам ние сме научени, чрез медиите и в училище, да вярваме, че расизмът, сексизмът, хомофобията и т.н. са социални злини, които трябва да бъдат премахнати.

Без съмнение, някои от лидерите на Системата, някои от политиците, учените и изпълнителните директори, лично смятат, че мястото на жената е в дома или че хомосексуалността и междурасовият брак са отвратителни. Но дори и по-голямата част от тях да смятат това, то не означава, че расизмът, сексизмът и хомофобията са част от Системата повече, отколкото че наличието на кражба сред лидерите означава, че кражбата е част от Системата. Точно както Системата трябва да насърчава спазването на закона и имуществото в името на своята собствена сигурност, така тя трябва да обезсърчи расизма и други форми на виктимизация. Тоест, в основата си Системата, независимо от няколко частни отклонения на отделните членове на елита, е ангажирана с потискането на дискриминацията и виктимизацията.

За доказателство погледнете отношението на комерсиалните медии. Въпреки случайното плахо несъгласие на някои от по-дръзките и реакционни коментатори, в медийната пропаганда преобладава благоприятно расовото и полово равенство, а също и приемането на хомосексуалността и междурасовият брак².

Системата се нуждае от популация, която е кротка, ненасилствена, опитомена и послушна. Тя трябва да избягва всякакви конфликти или смущения, които биха могли да пречат на правилното функциониране на социалната машина. Освен расови, етнически, религиозни и други насилствени групови действия, тя също трябва да потиска или придобива за собствено предимство всички други тенденции, които биха могли да доведат до дисрупция или безредици, като например мачизмът, агресивните импулси и всякаква друга склонност към насилие.

Естествено, традиционните расови и етнически антагонизми умират бавно; мачизмът, агресивността и насилствените импулси не се потискат лесно и нагласите за пол и полова идентичност не се трансформират за една нощ. Следователно, има много хора, които ще се противопоставят на тези промени и в последствие Системата ще бъде изправена пред проблема за преодоляване на тяхната съпротива ³.

2. Как системата използва импулса за Бунт

Всички ние в съвременното общество сме ограничени от гъста мрежа правила и разпоредби. Ние сме оставени на милостта на големите организации, като корпорации, правителства, профсъюзи, университети, църкви и политически партии, и впоследствие сме безсилни. В резултат на лакейството, безсилието и другите онеправдания, които Системата ни нанася, безразличието и разочарованието са масово разпространени, водейки до импулс за бунт. И тук Системата изиграва най-хитрия си трик: чрез брилянтно ловко движение, тя превръща бунта в собствено предимство.

Много хора не разбират корените на собственото си безсилие, поради което бунтът им е без посока. Те знаят, че искат да се разбунтуват, но не знаят срещу какво. За щастие, Системата е в състояние да задоволи нуждите им, като им предоставя списък със стандартни и стереотипни оплаквания, в чието име да се бунтуват: расизъм, хомофобия, права на жените, бедност, детски труд… целият пакет с “активистки” проблематики.

Огромни бройки от бунтовниците поемат стръвта. В борбата срещу расизма, сексизма и т.н., и т.н., те само вършат работата на Системата. Въпреки това, те си въобразяват, че се бунтуват срещу Системата. Как е възможно това?

Първо, преди 50 години Системата все още не е била ангажирана с равенството на чернокожите, с жените и хомосексуалистите, така че действията в полза на тези каузи наистина са били форма на бунт. Следователно, тези каузи са били приети за конвенционално бунтовнически. Те още притежават този статус и днес, но просто като традиция; тоест, защото всяко бунтовническо поколение имитира предишните поколения.

Второ, все още има значителен брой хора, както посочих по-рано, които ще се противопоставят на социалните промени, изисквани от Системата, а някои от тях дори са авторитетни фигури, като ченгета, съдии или политици. Те предоставят противник на бунтовниците – някой, срещу когото да се опълчат. Коментатори, като Ръш Лимбоу, подпомагат процеса, избухвайки срещу активисти - виждайки, че са провокирали някого, подхранват илюзията на активистите, че се бунтуват.

Трето, за да се въведат в конфликт с мнозинството от лидери на Системата (които приемат напълно социалните промени, изисквани от нея), бунтуващите показват преувеличен гняв във връзка с тривиалности и настояват за решения, отиващи по-далеч от това, което ръководителите на Системата считат за разумно. Например, те изискват изплащане на репарации на чернокожите американци и често се вбесяват при всякаква критика към малцинства, независимо колко предпазлива или разумна.

По този начин активистите са в състояние да поддържат илюзията, че се бунтуват срещу Системата. Но илюзията е абсурдна. Агитацията срещу расизма, сексизма, хомофобията и подобни, не представлява повече бунт срещу Системата, отколкото агитацията срещу политически далавери и корупция. Онези, които се борят срещу далаверите и корупцията, не се бунтуват, а действат като изпълнители на Системата: те помагат на политиците да се подчинят на правилата на Системата. Тези, които искат да се борят срещу расизма, сексизма и хомофобията, действат като изпълнители на Системите: те помагат на Системата да потисне отклоняващите се расистки, сексистки и хомофобски нагласи, които причиняват проблеми на Системата.

Но активистите не действат само като изпълнители на Системата. Те служат и като вид гръмоотвод, който защитава Системата, като привлича обществено негодувание далеч от Системата и нейните институции. Например, има няколко причини напускането на дома и навлизането на жените в пазара на труда да е предимство за Системата. Преди петдесет години, ако Системата представлявана от правителството или медиите, беше започнала изведнъж пропагандна кампания, чиято цел е да стане социално приемливо жените да ориентират живота си в посока кариера, а не дом, естествената човешка съпротивата към промяна щеше да доведе до обществено негодувание. Това, което всъщност се случи, е, че промените бяха предвождани от радикални феминистки, зад чийто гръб, институциите на Системата стояха на безопасно разстояние. Омразата на по-консервативните членове на обществото бе насочена предимно срещу радикалните феминистки, а не срещу Системата и нейните институции, защото промените, спонсорирани от Системата, изглеждаха бавни и умерени, в сравнение с по-радикалните решения, застъпвани от феминистките, и дори тези, сравнително бавни промени, се явяваха принудителни към Системата чрез натиск от радикалите.

3. Най-хитрия трик на Системата

Накратко, най-хитрият трик на системата е следният:

1. В интерес своята ефективност и сигурност, Системата трябва да доведе до дълбоки и радикални социални промени, които да съответстват на променените условия, произтичащи от технологичния прогрес.
2. Безсилието на живота при обстоятелствата, наложени от Системата, води до импулс за бунт.
3. Бунтовните импулси се използват от Системата в полза на необходимите социални промени; активистите се „бунтуват“ срещу старите и демоде ценности, които вече не са полезни на Системата и в полза на новите ценности, които Системата има нужда ние да приемем.
4. По този начин, на импулса за бунт, който в други случаи би бил опасен за Системата, се дава отдушник, който е не само безвреден за Системата, но и полезен за нея.
5. Голяма част от общественото негодувание, в резултат на налагането на социални промени, е привлечено далеч от Системата и нейните институции и вместо това е насочено към радикалите, които ще оглавят социалните промени.

Разбира се, този трик не е предварително планиран от лидерите на Системата, които изобщо не осъзнават че е изигран. Работи по следния начин:

При решаването на това каква позиция да заемат във връзка с определен въпрос, редакторите, издателите и собствениците на медиите, трябва, съзнателно или несъзнателно, да балансират няколко фактора. На тях им се налага да обмислят как техните читатели или зрители биха реагирали на това, което печатат или излъчват по въпроса; те трябва да обмислят как биха реагирали техните рекламодатели, техните колеги в медиите и други важни лица, а също да трябва да обмислят ефекта от печатаното или излъчваното върху сигурността на Системата.

Тези практически съображения обикновено надвишават всякакви лични мнения, които могат редакторите, издателите и собствениците на медиите да имат по този въпрос. Личните чувства на медийните лидери, техните рекламодатели и други важни личности са разнообразни. Те могат да бъдат либерални или консервативни, религиозни или атеистични. Единственото общо между лидерите е техният ангажимент към Системата, нейната сигурност и нейната власт. Следователно, в ограниченията, наложени от това какво е готово обществото да приеме, основният фактор, определящ нагласите разпространявани от медиите, е груб консенсус на мненията на медийните лидери и други важни личност, според това кое е добре за Системата.

По този начин, ако редактор или друг тип медиен лидер реши да вземе отношение по някаква кауза или движение, първата му мисъл е дали движението включва нещо, което е добро или лошо за Системата. Може би той си казва, че решението му се основава на морални, философски или религиозни подбуди, но е забележим факт, че на практика сигурността на Системата има предимство пред всички други фактори при определяне на отношението на медиите.

Например, ако нов редактор на списание разгледа военизирано движение, той може да съчувства лично на някои негови оплаквания и цели, но той също така вижда, че между рекламодателите и колегите му в медиите има силен консенсус, че военизирано то движение е потенциално опасно за Системата и следователно трябва да бъде обезкуражено. При тези обстоятелства той знае, че е по-добре списанието му да вземе негативна позиция относно движението. Отрицателното отношение на медиите вероятно е част от причината, поради която военизираните движения са замрели.

Когато същият редактор разглежда радикалния феминизъм, той вижда, че някои от по-екстремните му решения биха били опасни за Системата, но също така вижда, че феминизмът притежава много полезни за Системата качества. Участието на жените в бизнеса и техническия свят интегрира тях и семействата им по-добре в Системата. Техните таланти са от полза на бизнеса и техническите аспекти на Системата. Феминисткият акцент върху прекратяване на домашното насилие и изнасилването също служи на нуждите на Системата, тъй като изнасилването и на саморазправата, подобно на други форми на насилие, са опасни за Системата. Може би най-важното е, че редакторът вижда как дребнавостта и безсмислеността на съвременния битов труд и социалната изолация на съвременната домакиня могат да доведат до сериозни неудовлетворения за много хора; неудовлетвореност, която би причинила проблеми на Системата, освен ако на жените не им е даден отдушник, посредством кариери в бизнеса или техническия свят.

Дори ако този редактор е мачо тип, който лично се чувства по-удобно с жените в подчинено положение, той знае, че феминизмът, поне в сравнително умерена форма, е добър за Системата. Той знае, че неговата редакторска поза трябва да бъде благоприятна към умерения феминизъм, иначе ще се сблъска с неодобрението на своите рекламодатели и други хора от значение. Поради това, комерсиалните медии като цяло подкрепят умерения феминизъм, имат смесени чувства за радикалния феминизъм и са консистентно враждебни само към най-крайните феминистки позиции.

Чрез този тип процес бунтовническите движения, които са опасни за Системата, са подложени на отрицателна пропаганда, а тези от тях, които се считат за полезни на Системата, получават предпазливо насърчаване в медиите. Несъзнателната абсорбация на медийната пропаганда влияе на бунтовниците, карайки ги да „въстанат“ в служба на интересите на Системата.

Университетските интелектуалци също играят важна роля в осъществяването на трика на Системата. Въпреки, че обичат да се представят като независими мислители, интелектуалците са (допускайки отделни изключения) най-свръхсоциализираната, най-конформистката, най-кротката и опитомена, най-разглезената, зависима и безгръбначна група в Америка днес. В резултат на това, импулсът им да за бунт е особено силен. Но, тъй като те са неспособни да мислят независимо, истинският бунт е невъзможен за тях. Следователно, те са балъци за хитрината на Системата, която им позволява да дразнят хората и да се наслаждават на илюзията за бунт, без да се налага да оспорват основните ценности на Системата.

Тъй като те са учители на младите хора, университетските интелектуалци са в състояние да помогнат на Системата да изиграе своя трик върху младите, което и правят, насочвайки бунтовническите им импулси към стандартните, стереотипни цели: расизъм, колониализъм, проблеми на жените и др. Младите хора, които не са колежански студенти, учат чрез медиите или посредством личен интерес, спрямо въпроси засягащи „социалната справедливост“, по тези въпроси пък, студентите се бунтуват, и те ги имитират. Така се развива младежка култура, в която съществува стереотипен режим на бунт, разпространяващ се чрез имитация на връстници - също както прическите, стиловете на дрехи и други прищявки, разпространени чрез имитация.

4. Трикът Не е Перфектен

Естествено, трикът на системата не работи перфектно. Не всички позиции, приети от активистката общност са в съответствие с нуждите на Системата. Някои от най-важните трудности за Системата са свързани с конфликта между два различни вида пропаганда, които тя трябва да използва: интеграционна пропаганда и агитационна пропаганда⁴.

Интеграционната пропаганда е основният механизъм на социализация в съвременното общество. Пропагандата е предназначена да внуши на хората нагласите, вярванията, ценностите и навиците, които трябва да имат, за да бъдат безопасни и полезни инструменти на Системата. Тя учи хората постоянно да потискат или сублимират онези емоционални импулси, които са опасни за Системата. Акцентът ѝ е върху дългосрочните нагласи и дълбоко заложените ценности с широко приложение, а не нагласи към специфични и актуални проблеми.

Агитационната пропаганда играе с емоциите на хората, така че да разкрие определени нагласи или поведения в конкретни, текущи ситуации. Вместо да учи хората да потискат опасните емоционални импулси, тя се стреми да стимулира определени емоции с дефинирани във времето цели.

Системата се нуждае от подредено, послушно, кооперативно, пасивно и зависимо население. Преди всичко това, изисква не-насилствено население, тъй като се нуждае правителството да има монопол върху използването на физическа сила. По тази причина интеграционната пропаганда трябва да ни научи да се ужасяваме и плашим от насилието, така че да не се изкушаваме да го използваме, дори ако сме много ядосани. (Където при „насилие“ имам предвид физически атаки срещу хора.) В по-общ план интеграционната пропаганда трябва да ни учи на меки, гушкави ценности, които подчертават не-агресивността, взаимозависимостта и сътрудничеството.

От друга страна, в определени контексти самата Система намира за полезно или необходимо да прибягва до брутални и агресивни методи за постигане на собствените си цели. Най-очевидният пример за такива методи е войната. При война Системата разчита на агитационна пропаганда: за да получи обществено одобрение за военни действия, тя играе с емоциите на хората, за да ги накара да се почувстват под заплаха и ядосани от/на истинския си или предполагаемия враг.

В тази ситуация съществува конфликт между интеграционна пропаганда и агитационна пропаганда. Хората, които имат гушкави нагласи и отвращение към насилие не могат да бъдат убедени лесно в одобряване на кървава военна операция.

Тук трикът на системата до известна степен има обратен ефект. Активистите, които през цялото време се „бунтуват“ в полза на ценностите на интеграционната пропаганда, продължават да го правят по военно време. Те се противопоставят на войната, не само защото е насилствена, но и защото е „расистко”, „колониалистично”, „империалистично” и т.н., всичко, което противоречи на меките, любезни ценности, преподавани от интеграционната пропаганда.

Трикът на Системата също има обратен ефект, когато става въпрос за отношението към животните. Рано или късно хората пренасят меките си ценности и избягването на насилие, на които са научени да проявяват към човек, към животните. Тези хора се ужасяват от клането на животни за месо и от други вредни за животните практики, като свеждането на кокошки до машини за снасяне на яйца, държани в малки клетки; или използването на животни за научни експерименти. Засега произтичащото противопоставяне на малтретиране на животни може да бъде полезно за Системата: тъй като веганската диета е по-ефективна по отношение на използването на ресурси, отколкото месоядната, веганството, ако е идеално възприето, би помогнало за облекчаване на тежестта върху ограничените, от нарастващото човешко население, ресурси на земята. Но настояването на активистите за прекратяване на употребата на животни в научни експерименти е в пряк конфликт с нуждите на Системата, тъй като във видимото бъдеще няма вероятност да има какъвто и да е заместител на животни като субекти на изследване.

Все едно, фактът, че трикът на Системата има обратен ефект тук и там, не пречи тя да бъде като цяло забележително ефективно устройство за превръщане на бунтовни импулси в ползи за Системата.

Трябва да се признае, че описаният тук трик не е единственият фактор, определящ посоката, която бунтарските импулси поемат в нашето общество. Много хора днес се чувстват безвредни и много безсилни (поради много добрата причина, че Системата наистина ни прави безвредни и безсилни) и следователно се идентифицират обсесивно с жертвите, с бедните и потиснатите. Това е част от причината виктимизации, като расизъм, сексизъм, хомофобия и неоколониализъм, да са станали стандартни активистки въпроси.

5.Пример

Имам при себе си учебник по антропология⁵, в който забелязах няколко приятни примера за това, с което университетските интелектуалци помагат на Системата и нейния трик, прикривайки конформизма като критика на съвременното общество. Най-симпатичният от тези примери се намира на страници 132–36, където авторът цитира, в „адаптирана“ форма, статия на Ронда Кей Уилямсън, интер-секс личност (тоест човек, роден с физически мъжки и женски характеристики).

Уилямсън заявява, че американските индианци не само са приемали интер-секс хора, но особено са ги оценявали⁶. Тя противопоставя това отношение с евро-американската нагласа, сравнявайки я с отношението, което нейните собствените родители са имали към нея.

Родителите на Уилямсън са я малтретирали жестоко. Те са гледали презрително към интер-секс състоянието ѝ. Казали са ѝ, че ще бъде „прокълната и предадена на дявола“ и са я водили в харизматични църкви, за да бъде изгонен „демонът“ от нея. Дори са ѝ давали салфетки, в които трябвало да „изкашля демона“.

Но очевидно е нелепо да се приравнява това с модерното евро-американско отношение. Това може да се доближава до евро-американското отношение от преди 150 години, но днес почти всеки американски педагог, психолог или духовник би се ужасил от подобно отношение към интър-секс човек. Медиите никога не биха дори и мечтали да представят подобно лечение в благоприятна светлина. Днешните американци от средната класа може да не са толкова приветствени, колкото индианците, но малко от тях не биха успели да разпознаят жестокостта на хората, които са лекували Уилямсън.

Родителите на Уилямсън очевидно са отклонение от нормата, религиозни ненормалници, чиито нагласи и вярвания са явно отвъд нормата и ценностите на Системата. По този начин, представяйки критика на съвременното евро-американско общество, Уилямсън реално атакува само малцинства и културно изостаналите, които все още не са се приспособили към доминиращите ценности на съвременна Америка.

Хавиланд, автор на книгата на страница 12, представя културната антропология като иконоборство, като оспорваща презумпциите на съвременното западно общество. Това дотук е в разрез с истината и би било смешно, ако не беше толкова жалко. Основното течение на съвременната американска антропология е подчинено на ценностите и презумпциите на Системата. Когато днешните антрополози се преструват, че оспорват ценностите на своето общество, обикновено те оспорват само ценностите на миналото - остарели и безполезни ценности, които сега не са отстоявани от никого, освен девианти и динозаври, които не са в крак с културните промени, изисквани от Системата.

Използването на статията на Уилямсън от страна на Хавиланд илюстрира това много добре и представлява общата посока на книгата на Хавиланд. Той преиграва етнографски факти, които учат читателите му на политически правилни уроци, но той подценява или пропуска напълно етнографските факти, които са политически некоректни. По този начин, ако той цитира разказа на Уилямсън, за да наблегне на приемането на индианците на интер-секс лица, той не споменава, например, че сред много от тези племена, жени, извършили прелюбодеяние, са наказвани с отрязване на техните носове⁷. Такова наказание, не се нанася на прелюбодейци от мъжки пол; или че сред индианците Врана войни, които биват ударен от непознат, трябва незабавно да убият нарушителя, иначе биха били безвъзвратно опозорени в очите на своето племе⁸; нито пък Хавиланд обсъжда обичайното използване на изтезанията от индианците от източните Съединени Щати ⁹. Разбира се, подобни факти представляват насилие, мачизъм и дискриминация по пол, следователно те са несъвместими с днешните ценности на Системата и са склонни да бъдат цензурирни като политически некоректни.

И все пак не се съмнявам, че Хавиланд е напълно искрен в убеждението си, че антрополозите оспорват предположенията на западното общество. Способността за самозаблуда на нашите университетски интелектуалци лесно се простира толкова далеч.

В заключение, бих искал да изясня, че не предлагам за справедливо да се режат носове за изневяра или да бъде толерирана каквато и да е друга злоупотреба с жена, нито бих искал да видя някой презрян или отхвърлен, защото е интер-секс, или поради неговата раса, религия, сексуална ориентация и т.н., и т.н., и т.н. ) Но в днешното общество тези въпроси са, в най-добрият случай, въпроси на реформа. Най-добрият трик на Системата се състои в превръщането на силните бунтовни импулси, които в друг случай биха могли да бъдат насочени в революционна посока, в услуга на тези скромни реформи.

Библиография