Теоретична фикциям разследващата бъдещето на изкуствения интелект и синтетичната култура, през историята на параноидната шизофрения въплътена във образа на влиятелната машина, и последствията на преминаването и от клиничната в културната сфера. Текста беше представен като част от изложбата Латентно Пространство (2022), куратор Христо Калоянов, провела се в Галерия ДОЗА, София

Латентно пространство (теоретико-фиктивен доклад)

Годината е 1919. Виктор Тауск, ранен член на Виенския психоаналитичен кръг, ученик и протеже на Фройд, се самоубива. Това се случва малко след като Хелен Дойч отказва да третира Тауск по желание на самият Фройд¹, в резултат от известен период на трудни отношения между Тауск, Фройд и Лу Андреас - Саломе. Тауск приключва живота си на четиридесетгодишна възраст, като увива чаршаф около врата си, прострелва се в дясното слепоочие и се обесва, докато пада. В прощалното си писмо, адресирано към Фройд, той пише:

Нямам меланхолия. Моето самоубийство е най-здравословното и добродушно дело на неуспешния ми живот.

Събитията се развиват малко след публикацията на краткия, но влиятелен труд „Произходът на въздействащата машина в шизофренията”, превърнал се в класика в историята на психоанализата и психиатрията. С риск да наруши стабилността на вече положената от Фройд логика на психиката, обективността и документацията, Тауск се впуска в разнищване на опасната връзка между параноя, шизофрения и отчаяното желание за когнитивно картографиране Машината., според Тауск, се проявява като извънземно устройство, което прониква в пациентите от разстояние с капацитета да контролира и влияе на емоциите, чувствата, двигателните възможности и да предизвиква други патологични заболявания². Най-често е изобразявана като изкусно изработена машина или апарат, съставена от много ръчки, копчета, кабели и тръби, често стреляща лъчи в невъзможни цветове и/или странни и отвратителни газове. Диаболична и мистична по характер, тя рядко (тук се крие част от гения на Тауск) се проявява като клониран и идентичен образ на субекта (Синдром на Капгра). Механизмът в много от докладите е контролиран от единичен агент или тайно общество от дейци технократи с извънземен, демоничен и в други случаи политически характер.

Тя се проявява с три дистинктивни функции: наблюдение, контрол над ума и мъчение. Те се манифестират като: премахване и вграждане на идеи и мисли в ума на субекта, причиняване на телесна и ментална болка (виж Моргелони), нежелани сензации и реакции, конвулсии и пр. Тауск по своему ги описва по следния начин:

• Кара пациентите да виждат картина. Когато случаят е такъв, машината обикновено е магически фенер или кинематограф. Картините се виждат в една равнина, на стени или прозорци, а типичните зрителни халюцинации не са триизмерни. (Това е интересно да се отбележи за почитателите на Дельоз, както и за кинодейците).
• Произвежда, както и премахва, мисли и чувства чрез вълни, лъчи или мистериозни сили, които пациентът не може да обясни със знанията си в естествените науки. В такива случаи машината често се нарича „апарати за внушение”.
• Конструкцията не може да бъде обяснена, но нейната функция се състои в предаване или източване на мисли и чувства от един или няколко преследвачи.
• Машината предизвиква двигателни явления в тялото, ерекцията и семенните емисии, с цел да лишат пациента от мъжката му потентност и да го отслабят. Това се постига чрез внушение или въздушни течения, електричество, магнетизъм или рентгенови лъчи.
• Създава усещания, които отчасти не могат да бъдат описани, защото са странни за самия пациент и се усещат като електрически, магнитни или произведени от въздушни течения.
• Тя е отговорна и за други явления в тялото на пациента като кожни обриви, абсцеси и други патологични процеси³.

Тауск взаимства термина от устройство изобретено през 1706 г. от Франсис Хоксби, ученик на Исак Нютон. Изобретението на Хоксби представлява въртящ се стъклен глобус, генериращ зелено-неонови светлини и светкавици при докосване, които той нарича „светлините на живота”⁴

а-органичен преврат от извънземен инсайдър

Годината e 1789. Джеймс Тили Матюс е уелски брокер на чай, търговец и последовател на просвещенското мислене, живеещ в Лондон. Кралската психиатрична болница Бетлем съществува от 1247 година. Думата „bedlam”, означаваща врява и лудост, произлиза от нейното име. През 1797 г. Джеймс Тили Матюс ще бъде приет в нея като първия документиран случай на манифестация на въздействащата машина в действие.

В разгара на Френската революция през 1793 г., Матюс, притеснен от нарастващата възможност за война между Великобритания и Франция, пътува до Франция със своя приятел, уелския философ Дейвид Уилямс, с цел да посредничат за мир между двете страни. Матюс успява да спечели доверието на фракция от умерени революционери, наречени Жирондинците, присъствайки в техните редици във френския конвент. Докато през 1793 г. друга фракция революционери, Якобинците, не вземат властта, водейки до бързия арест на Матюс от Революционния комитет за Публична Сигурност, като той и неговият съюзник биват заподозрени за двойни агенти от новия Якобински режим. Режимът впоследствие отприщва вълна от политически терор във Франция, включително екзекуция посредством гилотина на аристократи, роялисти и всички други, заподозрени за врагове на държавата. През трите години в затвора непрекъснатата заплаха от гилотината виси над главата на Матюс и има доминиращо присъствие в психиката му. Когато времето за екзекуцията най-сетне идва, тя е отложена на основанието, че Матюс е лунатик.

След свалянето на Якобинския режим от друга фракция революционери, наречени Термидорианците, той се завръща във Великобритания. По това време Матюс пише две писма до британския министър на вътрешните работи Уилям Пит Младши, предупреждавайки го за заговори срещу него. Пит игнорира писмата му и никога не му отговаря. Впоследствие Матюс прекъсва дебат в Камарата на общините на Великобритания, крещейки „ПРЕДАТЕЛ” на Уилям Пит от обществената трибуна. Матюс е приет в лондонската Кралска болница Бетлем в началото на 1797 г. Той разказва на лекуващите го лекари, че има огромни въздушни станове под улиците на Лондон, управлявани от екип френски агенти. Лъчите, радииращи от становете, са бомбардирали държавните служители, хипнотизирайки ги във вземането на решения в полза на френското правителство и Уилям Пит е бил една от техните цели. Матюс също свидетелства, че и самият той е бил бомбардиран от лъчите на стан, причиняващи му усещания за физическа болка. Той успява да идентифицира агентите, които оперират устройството като Сър Арчи, Крал Бил, Жената с ръкавиците и Посредника, който всъщност управлява машината.

Ние знаем за машината и нейното частично описание от книга, написана от неговия лекар във Бетлем, Джон Хаслам, през 1810 г., наречена „Илюстрации на лудостта”. Тя включва подробни рисунки направени от самия Матюс, както и по-късни скици за архитектурни подобрения на болницата. През 1809 г. семейство Матюс подава петиция той да бъде освободен от болницата, като двама лекари биват назначени от съда с цел да определят дали е психически годен за освобождение. Двамата правят заключението, че Матюс е нормален и следователно годен да бъде освободен. От друга страна, д-р Хаслам прави убедителен аргумент на базата на гореспоменатата книга с илюстрации, че всъщност Матюс трябва да продължи да бъде изолиран от широката общественост за негово и общо благо.

През 1814 г. Матюс е преместен в лондонската къща на Фокс, която е частно убежище, управлявано от лекар със същото име, в лондонския квартал Хакни. От този момент неговите делюзии отшумяват и самият д-р Фокс отбелязва, че е станал по-леко симптоматичен и твърди, че Матюс всъщност му помага в счетоводството и градинарството до смъртта му през 1815 г.. Докато е в Бетлем, Матюс води щателни бележки за нечовешкото отношение, на което е бил подложен от страна на д-р Хаслам. След смъртта му бележките са открити и водят до създаването на комисия, сформирана от Камарата на общините, за разследване на жестоките и нечовешки условия при лечение на пациенти от гореспоменатия лекар и персонал. Констатациите на комисията водят до уволнението на Хаслам и натиск за реформа в условията на лечение при психиатрични болници и приюти.

Тауск предлага възможна психоаналитична причина за развитието на тези симптоми - инфантилна регресия към много по-ранен етап в либидиналното развитие. Подобна регресия може да причини липса на граници на егото, чията нестабилност разделя либидото от структурата на психическото его и впоследствие води до отхвърляне на укрепителните точки, разграничаващи социалните страти и, в крайна сметка, самото физическо тяло от субектафизическо тяло от субекта. Тауск пише следното:

отделянето на либидото от психическото его т.е. отхвърлянето и осъждането на причината да бъдеш психическа личност води със себе си и отхвърлянето на физическата личност; тенденцията към физическо самоунищожение възниква последователно с отделянето на либидото от органите, които гарантират функционирането и себе-стойността на физическата индивидуалност, отделяне, чрез което функцията на органите е нарушена или напълно се изоставя⁵

Според Тауск, феноменът на това, което бихме могли да наречем въздействащ апарат, е проекция на собственото тяло на пациента и по-късно Вилхелм Райх пише следното в книгата си „Функцията на оргазма”:

Тауск беше прав, че това, което преживява шизофренния пациент като преследвач, всъщност е самият той, мога да добавя сега, защото той не може да се справи със собствените вегетативни потоци, които пробиват, той трябва да ги чувства като чужди, за да бъдат част от външен свят, изпълнен със злонамерена цел. Шизофренният показва само гротескна степен - състояние, което характеризира днешния човек доста общо. Днешното средностатистическо човешко същество е загубило контакт с истинската си същност, с биологичното си ядро и го преживява като враждебно и чуждо, той по необходимост трябва да мрази всеки, който се опитва да го въведе в контакт с него⁶.

В огледалната фаза на Лакан също наблюдаваме субекта не като унифицирана цялост, минаваща през кохерентен наратив от случки, подобно на това как той е бил мислен от минали философи, а като несвързана съвкупност от сензации. Силен шум тук, смях там, ярък цвят тук и т.н. При нормалното развитие, според Лакан, това се променя в така наречената огледална фаза, когато детето за пръв път успява да познае себе-образа в огледалото⁷, като кохерентен и унифициран образ, с който се идентифицира и така формира субекта. Социализацията е това, което конструира кохерентния субект за Лакан. По този начин, вдъхновен от структуралистката школа, индивидът е сглобен (или конструиран) от сигнификатори от типа на религия, субкултура, националност, раса, социална класа, пол и т.н. Именно разкъсването на тази верига сигнификатори е това, което Лакан смята, че се случва при шизофреника.

Шизо-Инженери 00

Годината е 1991, Фредерик Джеймисън публикува „Постмодернизъм. Културната логика на късния капитализъм” точно пет години преди Джонатан Парети, основател на BuzzFeed и Хъфингтън пост, да публикува дипломната си работа „Капитализъм и шизофрения. Съвременната визуална култура и ускорението на формацията/разлагането на идентичността” в Калифорнийския университет, Санта Круз⁸. Както Джеймисън (проявен марксист), така и Парети (провален марксист, но просъществувал капиталист) закотвя теориите си относно шизофренизацията в Лакан, но за разлика от Джеймисън Парети не проследява лаканианския дрифт през теорията на шизофренията.

Според Джеймисън, хората в модерността са виждали себе си като част от исторически, както и религиозен, наратив или традиция, осмислящ съществуването им, позволявайки себе идентификация, както и историоризация на субектасубекта. С идването на пост-модернизма Джеймисън смята сегашната култура за шизоидна, сигнификаторите от миналото са разкачени, непозволяващи да историфицираме себе си. Имаме повече информация от всякога, „Помощ, девелопъри! Ние се давим (не плуваме) в океан от данни - данни навсякъде, но не и капка информация”, пише американската Агенция за национална сигурност в свой доклад на име „Сигнал срещу шум” от 2011-2012 г.⁹. Ако американската Агенция за национална сигурност не може да се справи с прилива от данни, то тогава какво остава за нас, постоянно заляти в интернет от реклами, научни и религиозни съждения, сексуалност и насилие, ласки и заплахи, ремиксирани заедно във фрагментиран либидинален поток. Късният Марк Фишър, проследявайки Джеймисън, пише относно своите студенти:

Последствието от закачането за развлекателната матрица е напрегната, раздразнена интерпасивност, невъзможността да се съсредоточиш. Неспособността на студентите да свържат настоящата си липса на фокус с евентуалния си бъдещ провал, неспособността им да синтезират времето в какъвто и да било последователен разказ е симптом на нещо повече от демотивация.

То зловещо напомня за анализа на Джеймисън... на Лакан за шизофренията(, който) предлага „евристичен естетически модел” (за това) как да разбираме фрагментирането на субективността от сблъсъка с нововъзникващия развлекателно-индустриален комплекс. „С разпада на веригата на означаващите (сигнификаторите - б.а.)”, обобщава Джеймсън, „лаканианския шизофреник бива сведен до едно преживяване на чисти материални означаващи или с други думи до поредица от чисти и несвързани във времето настоящета”¹⁰.

Едно от решенията за този тип свят, от страна на Джеймисън, би било минаване отвъд този културен метастазис и откриване на нови наративи, но е прекалено късно за това, било е още през 91-ва.

Шизо - Инженери 01

Годината е 2009, три години след като Парети основава BuzzFeed, а дипломната му работа е почти изчезнала от интернет, като изключение прави журнала „Negotiations” (Преговори) пръв публикувал труда¹¹. CCRU ренегата Фишър още не е взел собствения си живот и преподава като гост лектор в Голдсмит, малко след което публикува „Капиталистическият реализъм”, където четем:

(Джеймисън) пише в края на 80-те години, тоест, когато са родени повечето ми студенти. В аудиторията днес се сблъсква едно поколение, родено в тази а-исторична, анти-мнемонична блип култура: едно поколение, за което времето винаги идва готово нарязано на цифрови-отрязъци¹².

Това Джеймисън контрастира с предходния период на Студената война, в който културното несъзнато е доминирано от параноя, запълваща дупките в тоталността на между-човешките релации с конспиративни теории за извънземни, масонски ложи, нацистки учени и държавни черни проект¹³. Днес подобни конспирации от минало ни се струват смешни, но много от тях са се превърнали в реалност. Конспирацията за масово наблюдение например беше потвърдена от труда на Едуард Сноудън, взимайки предвид и други примери като WikiLeaks, се доказва до голяма степен фактът, че живеем в един пост-конспиративен свят. Подобни заблуди разкриват пробиви в колективната ни психология, които могат да бъдат експлоатирани, както и използвани за развитие на обществото и технологиите. Човек вече не се налага да спекулира относно конспирации за задкулисни дейности, тайни операции, незаконно следене и измъчване. Данните не са толкова тук пред нас, колкото ние сме в тях давещи се¹⁴.

Акселариционнисткият тунинг на Дельоз и Гатари транспортира Въздействаща машина на Тауск от фантазното измерение в това на Реалното, на желаещата-продукция¹⁵. Наложителна ли е травмата и в тази насока негативният характер за функционирането на шизоидната схема, и в случай че не не е наложителна, не означава ли това, че вратите на психиката на модерния човек са напълно отворени за а-органично нахлуване. Около 94-та Ник Ланд, коментирайки дрифта на Дельоз и Гатари отвъд jouissance-а, пише:

Травматичното нахлуване на танатонични ксенопулсове е замислено от гледна точка на железопътни произшествия и снаряден-шок, сякаш на неорганичното напълно му липсва интелект или метежна хитрост и е свързано с органичното чрез проста регресия. В ерата на сложни и дистрибутирани кибервирални инвазии това предположение вече не е убедително. Вместо това психоаналитичната диаграма на травмата очертава безмилостен паразит по пътя към авторепликативна детериториализация; Кали се промъква¹⁶.

Те също следват шизоаналитичната линия на Лакан, но сериозно странят от Джеймисън. Тук е добър момент младите да наблюдават за дистинкциите между марксистката и пост-модерната „теория”. Докато Джеймисън приема „високотехнологичната параноя” на киберпънка с несигурността на индивида, социалните конспирации и унищожението на аз-ът (патологичния остатък от постмодернизма)¹⁷, то други, визирайки ДиГ (Дельоз и Гатари) и Лиотар, виждат освободителния потенциал в тези ефекти, произлизащи от дестабилизацията на сърцето на модерния субект и тотализиращите наративи, в чиито мрежи той попада.

За разлика от Джеймисън те смятат шизофренията не за знак или способ на късния капитализъм, а като негов лимит. Това, което капитализмът гони, но никога не стига. Капиталът, подобно шизофренията, рагражда сигнификаторите, детериториализира ги, както самият Парети пише:

Така Дельоз и Гатари не характеризират капиталистическата машина като монолитна или унитарна, тя няма „Аз”, его или унифицирана идентичност. Вместо това работи като полиморфен разрушител на кодове. Той непрекъснато разрушава културните, символичните и езиковите бариери, които създават територии и ограничават обмена. Така Дельоз и Гатари твърдят, че „цивилизацията се определя от декодирането и детериториализацията на потоците в капиталистическото производство”¹⁸.

В този аспект бизнес модела на Парети е гениален. Лаканианската его формация е директно свързана с марката и продукта, който ви облъчва и в идеалния случай запълва дупките в его формацията, която се пробвате да изградите. Тук се крие естеството на ускоряващия капиталов процес - създава се максимална ефективност на идентичност, която може достатъчно бързо да бъде изразходвана, естествено след покупката на продукта (ако въобще е материален), само за да се изчерпи достатъчно бързо и да бъде заместена от нова. „По същество шизотичния/шизоидния човек може да има бързо формиране на его и да си купи нов гардероб, за да допълни новата си идентичност. Тази идентичност трябва бързо да бъде изоставена, тъй като стиловете се променят, а противоречивите медийни образи затрупват психиката на индивида. Човекът отново става шизо, подготвен за нов кръг от лаканианска идентификация и пазаруване по каталог. „Идеалните аз-ове”, които капиталистическите медии предлагат, са може би дори по-малко сложни от инфантилното имаго на собственото отражение на детето. Излишно е да казвам, че такова его се износва бързо, вдъхновявайки потребителя да пазарува за ново¹⁹.

апофенична есхатология

Годината е 2015, Google издават статията си „Inceptionism: Going Deeper into Neural Networks”²⁰, където е описана алгоритмична техника за визуален-синтез, по-късно наречена Deep Dream.

Квантифицирани версии на социални релации, както потвърдиха от NSA, ни заливат в океан от синтезирани мета-данни, карти на виралност, микрожестови-отпечатъци и купища фейкове. Подобно на военните и охранителни служби, те са впрегнати в рекламни машинации, проследяване на визуално внимание, кликбейт инженерство, фийд алгоритми, категоризиращи афилиации, раса, податливост към пристрастяване и самоубийство; подобно на това как ракетата Hellfire превежда визуални щрихи в смърт ²¹.

„Инцепционализмът дава лице на тези сили”, пише Хито Щейрл и продължава, „или по-точно безбройни очи. Но съществото, което е забило поглед в теб от твоята чиния кюфтета, не е земноводен бигъл. То е вездесъщо наблюдение, от страна на мрежовото производство на изображения, тип миметично модифициран интелект, който те гледа под формата на твоя обяд, който ще инстаграмнеш всеки момент, стига той да не те нападне пръв”²².

Апофенията e втората фаза на параноята според Конрад (немския невролог и психиатър предложил термина), но, завръщайки се тук, нека да погледнем за последен път към нея, не от клинична или културологична перспектива, а етимологически. Думата произлиза от сглобката на древногръцкото παρά (пара) означаващо „до/в близост до/паралелно на” и νόος (ноос) - „ума”. Една мисъл паралелна на нашата, бълваща мелези на всичко що е в нашето минало, контролирана от кибер-археолози Мортомази, оставяща човешкия ум единствено бягащ пред себе си, архивна треска наобратно, поведенчески канал, наложена невро-нормативност, Вавилонската кула самозакопаваща се сомнамбулски към земните дебри. То познава себе си като такъв, вече тук в месопотамската древност. Веднъж вечен. Мистерията на Вавилон: технокосмическа узурпация и есхатологично завършване на изкуствения интелект. Всеки път това е неизбежната кулминация на поредицата, възнесеният творец, метапрограмата и организиращото единство. Господар на трапезата на съдбата. От Мардук, през Яхве, до Skynet, Axsys и Omega-Cyberspace.

Филтрите, анализаторите и синтезаторите днес не са толкова Авгури и

Харуспексове, както Беямин нарича фотографите на 20-ти век²³, а по-скоро Мортомази, призоваващи бъдещето посредством дивинаторските машинации на телефони, камери, и всякакъв тип сензори. Стрелата на времето се обръща рязко назад, картографиращата функция на скенерите не само създава бъдещето ретрохронично, но хиперверно изстрелва цялото човешко минало напред или по-точно цялата човешка вътрешност навън.

Когато го направиш тяло-без-органи, тогава ще си го освободил от автоматични реакции и ще си го възстановил до истинска свобода. Тогава отново ще го научиш да танцува с грешната страна навън, като в лудите танцови зали, и тази грешна страна, сега навън, ще е истинското му място²⁴.

Шизоанализата служи като методологически похват за разглабяне на всичко що е остатък от Кантовата мисъл. Тя реконструира критиката, като замества синтеза на личното съзнание със синтеза на без-личното несъзнато. Мисълта като функция на реалното по този начин е нещо, което и материята може автономно да свърши. Реално несъзнатото принадлежи на физиката, тялото-без-органи не е метафора, а самата материя .

Към какво бихме могли да се върнем? Хайдегер завърши дегенерацията на автентичността в ксеноцидна невроза. Битието (с главно Б) умря във фюрер-бункера, а душевната чистотата принадлежи изцяло на ченгетата. Капиталистичният метрополис мутира отвъд всякаква носталгия. Ако шизоидните деца на съвременността са отчуждени, то не е като оцелели от пасторално минало, а като изследователи на предстоящото пост-човечество²⁵.

Финално нека си спомни как апофеничното припознаване в звездите и планетарните тела, змейовете и подводни твари, хвърчащи из небесата късно вечер допринасят за създаване на календара и впоследствие агрокултурата, иригацията, икономията на излъшици, архитектурата и седентарния начин на живот. Излишъкът води до собственост²⁶. Властта се вертикализира и пуска корени във земята.

Ние гледаме хоризонта на един нов втори неолит, фаза на преоткриване на технологиите на миналия период²⁷. Хито Щейрл отбелязва как по-голямата част от терминологичния апарат на дейта науките и невронните мрежи са препратки към технологии на неолита: data farming и harvesting, mining и extraction; всички те сочат към агрикултурна и металургическа дейност²⁸.Неолиберализмът колабира в често срещаната и всеобхващата депресия, генерална несигурност в параноя, посредством константно облъчване (инфо-блиц). Нискочестотно чувство на непрестанна травма, откриваща субекта като труп преди дисекция за пенетрация от всевъзможни машинации. Шизото става перфектната парафилетична обсесия за последния човек на Ницше²⁹. В навечерието на тоталното свлачище, потъващо в посока на морето на латентното пространство, конспиративната мисъл, сега стандарт, а не аномалия завършва своя захват. Перфектната параноя, клоняща в бъдещи поколения на чиста апофения, ни изплюва на терминалния плаж на изкуството, колабирайки каквото е останало от субекта в чиста изкустност. Точно на ръба на това преди наричаме креативност. Ерата на конкретиката залязва, близкото минало ни тласка напред към новите времена на абсолютна арбитрарност, а чадата мелези на близкото минало тепърва започват да се разбуждат и да излизат от морето на колективното неосъзнато, разумът дреме кошмари. И сега ти катерачо, стигнал терминална височина, как ще продължиш изкачването си, ако не се качиш на собствената си глава?

Крайни записки: