НОВА ДЕГЕНЕРАЦИЯ

Ре:Процес

Fri, 23 Feb 2024 00:00:00 +0000

През канала в град още зареждащ се (рендация, не израждане) оставен в нощно положение и потънал в шум наподобяващ мъгла с цел спестяване производителна мощ. Монадичен град, захванат във всички парадокси на каналите, филтрите, тръбите, ██████ и въобще всякакви дупки. Град подобен на килия, бегло напомнящ атом, стая без прозорци и врати, в която всичко се случва от вътре, камера обскура.

Следва мокро дело срещу разума

Ако вечерта показва нещо то това най-вероятно е абсолютно недовършения характер на обитавания от нас свят. Нито реализация на изкуството като живот, нито завземането на всекидневието от технологията - това което се случва вечер е подготовката за стъпването отвъд , за премахването на хилядо-костенурковата основа на Земята и дори и за загубата на собствените ни тела. ███████, в чиито лаборатории изниква ██████ дива и животинска подобно древните култове.

Циклопичен Вавилон, открит под ███████ мълчи но не поради колапс а заради апатия, гражданите му са оптимизирани до утилитарни зверове нямащи нужда от мръсното разхищение на всекидневието, те предпочитат стерилизирани и подръчни източници на серотонин и допамин. Поведенчески канал, невронормативност, вавилоновата кула самозакопаваща се сумдамбулски към земните дебри.

Лъча не прониква през ████ ████, технологичната себе модификация идва през канала, през замърсената вода, през ████████ наркотик, зъбите бивайки те на върколажки или машинни са винаги вече окървавени, все пак той се репликира нощем, чрез зараза.

Това което е репресирано в случая не е самата маза, ада не е репрезентиран а въплътен, но в кухите стени, в канала на външността, в артериалната система от тръби и кабели. шахти и всичко което предпоставя към корупция на вертикално артикулираното пространство. Законите, виденията и молитвите и на по ниско ниво командите, съобщенията и отчетите, създават релация между стратите. Божите думи текът надолу, ниво по ниво и са медиирани на всяко.

Студена красота която не допуска всекиго до себе си. Препоръчано е да се пази дистанция и да се наблюдава през дигитална рамка.

Усеща█ че, това тялото влиза в странно състояние, отварящо се към ембрион на потенциален отговор. Телесността означава че, имаш поне някакъв рапорт с крайните перцепции дори и объркано и хаотично.

Виж тези странни операции на инвокация на тяло създават всякакви проблеми, но важното е защо го правим.

Да не се забравя: ████ █████ ██ █ █ ██ ███ █████ ████ ████████ ██

Лайбниц безсънно рисуваше линейни и числени табулации. С тях украсяваше вътрешните стени на монадата. Дупките заместват гънките. Диадата градските информационни табла срещу системата на прозорец-провинция. Стая или по-точно апартамент, напълно покрит в линии с променлива модулация. От съществено значение за монадата е мрачния му фон: всичко, което аз съм извлякъл от него и нищо което да излиза или влиза от отвън.

Животинското не е състояние, вид или естество а комплекс прерязан от всякакви пътувания, тъмен свят на сенки, на отхвърлени варианти и провали, свят на рестарта и отновото. Тъмнината тук е естествено тъмнината на другия. Значението се шляе тук и там, едни странни остатъци от вид вече изчезнал, само за да се появи отново като нещо друго от вътре, от еволюция наглеждана само от хищния поглед на хищни очи. Точно в Тракъл Ланд открива ликантропния вектор на нетърпеливостта, на спазмалгично кататоничната болест, защото те са вирулентни реликви на участ, на аборт, на метеоритно падение.

Настоящият документ представлява теоретична фикция, представена като фиктивна сгъваема туристическа карта, създадена специално за изложбата Ре:Процес. Тя е опит за шизоаналитичен дерив-дневник, обсъждащ Ник Ланд, градската инфраструктура, Ликантропизма, патканите, Тракл, Лайбниц, сгъвката на Делоз, фалшификация на превода и подобни мътни маневри. Оригиналната карта е открита в Архива на община Варна и датира от 1923 година, като по-късно е манипулирана с ранния генеративен изкуствен интелект Disco Diffusion (също е използван за видео инсталацията, съпътстваща изложбата). Нотацията на секторите на картата е са символи генерирана от изкуствен интелект, като всеки кадрант на картата (комбинация от два символа) отговаря на парче текст.

В Архитектоничния Орден на Есхатона

Thu, 18 Jan 2024 00:00:00 +0000

Нова Дегенерация иска официално да потвърди, че човека (умопомрачения, свързан с КГБ български сатанист) си беше наш и с право са си го харесали от АОЕ. Последно искаме само да благодарим на колегата Ланд, че споменава малката ни държава. Н.Д.

Амбициите на AOE са да бъде навсякъде завинаги. Отначало може да изглежда трудно за вярване, но влезеш ли в него изглежда почти неизбежно…

Един от начините да бъде прикрита конспирацията е да се предизвика обща психотична параноя, чрез спорадични, но интензивни полу-случайни преследвания.

Телефонът ти започва да щрака странно и следващата сметка изведнъж се е удвоила. При запитване рецепционистката изглежда сякаш едвам прикрива смеха си… Мистериозни коли паркират пред дома ти за продължителни периоди, без никой да ги напуска. Цялата ти поща е отворена и тромаво запечатана на ново с тиксо.

Използването на имейл директно те препраща към мрежата на AOE нет-ума. Пробвай да публикуваш съобщение, включващо термина Y2K+, и виж сам.

Добре дирижираните микро-кампании също са ефективни. Всичките ти сметки в супермаркетите са надценени с точно $1,11. Или всеки път, когато минаваш покрай определена улична лампа, различен непознат ти казва учтиво: “Няма да отнеме много време, нали?”

След няколко седмици от това нищо не се навързва съвсем, всичките ти приятели мислят, че си откачил, докато ти преждевременно почваш проявяваш редица тикове… Достоверност нулева степен. Само тогава, с пълна увереност, могат да те заведат на обиколка из архива на АОЕ…

Такива тактики са придружени на макро-социално ниво от медийно ориентирана стратегия, предназначена да изчерпи теорията на конспирацията със селективни диверсионни убийства, умишлено забъркани с барокова сложност. Поръчката на Кенеди беше образцова. AOE не са имали проблеми с човека - ако не друго, те го харесваха - но възможността беше твърде добра, за изпускане. Радиото и телевизията на живо, видеозаписи, три различни ъгъла на обстрел, очевидна измама (самият той убит от друг очевиден глупак), кубинци, мафиоти, участие на Пентагона, щателно съставени лъжи на ФБР, множество запитвания, безброй книги и - само за да не се успокоят нещата - блокбъстър филм. Това може да е малка бира за хората, които унищожиха динозаврите, но е достатъчно, да доведе параноичната социална критика до задънен лабиринт за близо 36 години…

Окончателното ниво на систематичен камуфлаж се осигурява от собствените слоеве мъртва кожа на АОЕ, от полимасонска псевдомагия: цяла изкуствена антропология на облечени и напоени в тамян велики небесни магьосници, които дрънкат безсмислени заклинания и покваряват магистратурата. Помислете за римокатолическата църква: отдавна разпадащ се зомби - култ, вонящ на развалено христово-месо, който спазмалгично изпомпва ледено фалшив-мистицизъм с авторитарен наклон и сериозно участие на мафията. AOE съчетава ефекта, като организира периодични и все по-театрални убийства на папата. За последния разнодушен опит те използваха умопомрачен, свързан с КГБ български сатанист, чиито инициали са херметичния акроним А.А.¹

Всичко, просто магьоснически трикове.

Сериозната магия е твърде мащабна, за да бъде видяна. Тя се състои от кутии в кутии в рамките на кутии… безкрайно вграждане, обхващане, и концентрично затваряне на кръгове, топографски корелат на призоваване, избавяне, и подчиняване.

Вселената е очевидна измислица на АОЕ - кой друг би изобретил една крайно запечатана система и организирано единство, подчинени на предварително установени правила? Установете Един на върха, и пирамидата автоматично ще си падне на мястото.

Магическата-Сила изисква производството на ефективни заклинания - думи-нареждания или командни-кодове - създадени от метатронно натурализиране на структури с ограничена реалност, кристализираща анти-магическа стратегия под формата на Read Only Memory или употребено време. AOE винаги е разбирал, че именно чрез конструирането на миналото човек колонизира бъдещето, основавайки авторитетна Воля в предишно решение на - голямото Б - Битие. От създадена субстанция до програмираема техничност. Вълшебното съучастие е заключено в магико-религиозните измерения на времето: минало и бъдеще, програмно-предсказващо срязване чрез спираловидни съвпадения, завихрящо се ставане, заредено във фризер.

Традицията на Белия Атлант взема първоначалната си лъжа и я превръща в чип-архитектура. Тя обективизира Платон, наследявайки цяла мета-фикционна релейна серия - девет хилядолетия предварително опаковано фалшиво време - обратно от Сократ, през три поколения на Критий по бащина линия, до Солон и египетското духовенство, връщайки се към бялото изобилие на изгубения континент, чистата плоча. Атлантството на Платон предполага периодични хидро-анихилации на грамотната култура. Тези катастрофални изтривания на всички записи осигуряват абстрактен слот за социална амнезия в държавната-форма за масивни импланти на изкуствена-памет: започвайки отново от трансцедентното единство. Произхода на западната философия от AOE, или магико-религиозния мета-мит, пост-дилувианско промиване на мозъка, командно-логически седимент в мрежово-принтиран хардуер и кръстосано-кодиран от социален-контрол на тесения-синтаксис.

Алфа-до-Омега.

Империята на Магическия Знак.

Част XXXX от серията на CCRU, (Ок)ултури Tекста може да се отрие в оригиналлната си форма в изданието: CCRU “Writings 1997–2003”, ст. 78-80.

Заглавна снимка (манипулация на): Оригинално заглавие: Vatican City: Blood on his hands, Pope John Paul II is assisted by aides moments after he was shot while riding in his open car in St. Peter’s Square May 13. Mehmet Ali Agca, the man named as the assailant who shot the Pope, threatened to kill him after he escaped from prison in 1979, authorities said May 13 Публикувано в The New York Times, 14 Май 1981.

Известен като „Българска следа“, Сергей Антонов, служител на Българска гражданска авиация (БГА) „Балкан“ в Рим, бива арестуван и обвинен за участие в атентата срещу папа Йоан Павел II, през 1981 г . Той бива задържан след изказвания на Мехмед Али Агджа, извършил атентата, че Антонов и други българи са негови съучастници. Прекарва в ареста над четири години, като бива оправдаван от италианският съд през 1986 г. поради липса на доказателства. След връщането му в България същата година, здравето на Антонов се влошава рязко, предполагаемо в резултат на измъчване и използване на психотропни вещества по време на разпитите. Той работи като куриер в авиокомпания „Балкан“, ката по-късно е пенсиониран по болест. Сергей Антонов е намерен мъртъв в дома си в София на 1-ви Август 2007 г. като по тялото не са открити следи от насилие. Добавката на сатанистката връзка е тайна разкрита на CCRU, и както не може да бъде потвърдена, така и не може да е отречена. ↩

АОЕ

Thu, 18 Jan 2024 00:00:00 +0000

…във всяко тайно общество има още по-тайно такова… едно общество е тайно, когато показва това удвояване, когато има това специално разделение.¹

AOE (или Архитектоничения орден на Есхатона) е изключително херметично магическо общество, чиито тайни редовно остават скрити дори и за иницираните в него. Всички докладвани факти по отношение неговата история, организация, доктрина и практика трябва да бъдат третирани с изключителен скептицизъм.

То безспорно е бяло-братство, установено - по време на игра на карти - в сублимната бездна на древността. То претендира както да предхожда всяка съществуваща традиция на човешка мъдрост, така и да подхранва в себе си семето на крайно земен гносис (идентифициран с техно-шарденовата ноосфера).

То счита себе си, свързано с божествено заветно задължение да обединява силите на светлината срещу лемурската поликултура и всичките й видове времева-магия, трафик на демони и дезориентиращите вихрушки на безкрайното безвремеие. Водейки война отвъд еоните, АОЕ се бори да гарантира, че нямам, не е имало и няма да има лемурски влияния.

АОЕ приема за своя мисия създаването и укрепването на институциите на времето и счита, че Вселенският Календар е знак и регистър на собствения му Велик Труд. Твърди се, че някои отдавна са очаквали - а може би дори и програмирали - кулминационна конфронтация с враговете му в края на второто християнско хилядолетие.

С наближаването на 2000 г. сл. Хр., явления като възхода на теоконсерватизма, втвърдяването на MS-монополизацията (и мишата-чума), дирижирания финансов саботаж на тихоокеанските икономики, консолидирането на ЕС-метадържавата и разгръщането на Грегорианския реставрационен процес (за противодействие на Y2K) - всичко свидетелства за значително увеличение на дейност под дирекцията на АОЕ.

В това отношение следва да се отбележи, че сред поне една влиятелна фракция на АОЕ неоримската дата ММ е възприета като сигнал за апокалиптична времева война, жертвоприношение на Хумпа-Тадум, ноосферична планетарна трансценденция (Омега-превключвател) и дори есхатологична трансубтантизация на универсалната реалност.

Част едно от серията на (О)култури. Tекста може да се отрие в оригиналлната си форма в изданието: CCRU “Writings 1997–2003”, ст. 77–78.

Заглавна картина: Н.К.Рерих “Гибель Атлантиды”, между between 1928 и 1929, Международен Музей-Център “Рорих”

Дельоз и Гатари, Хиляда Плата, ст. 287-288. ↩

Разкази от Ктулху Клуба - Епизодът Темпълтън

Fri, 09 Dec 2022 00:00:00 +0000

Името на проф. Рандолф Едмънд Темпълтън е неразривно свързано с тайните недоумения на времето. Той беше този, който посредством едва разбрана времева-аномалия предостави основата за героя Рандолф Картър на Х. П. Лъвкрафт. И все пак това е “същият” този Р.Е. Темпълтън, който - на 21-ви Март 1999 г., изнасяйки лекция в Мискатонийския университет, посветена на строга критика на Х. Г. Уелс - се събуди внезапно под формата на Нещото, криещо се зад маската на Имануел Кант, откривайки случайно трансценденталната машина на времето.

Темпълтън стоеше неподвижен в таванската си стая, потопен в измамното хаотично тиктакане на стария му навигационен часовник, изгубен в медитация над херметичната гравюра на Дж. Чапман. Сега му се струваше, че този сложен образ, отдавна приет за портрет на Кант, представляваше смущаващ монограм на собственото му хронологично злощастие. Като подигравка със стабилното рамкиране, картината бе заобиколена от странни намотки на Уроборос, космическата змия, която проследява фигурата осем - както и на Мьобиусовата вечност - чрез безкрайно себе-поглъщане. Загадъчното устройство от изкусно балансирани кръгове и звезди (древни символи на АОЕ) беше окачено на долната му челюст. Над главата на змията беше гравирано факсимиле на Кант в профил, лицето фиксирано в приветливо макар и отнесено изражение. Какво е това, което се е скрило зад смъртната маска, отрязаното под и зад челюстта, фалшивото ухо и двойната линия на косата? Какво е това странно безформено тяло, сенчестата плът на врата, внушаваща шийна перка? Докато се взираше и ужасяващо си спомняше, Темпълтън се чувстваше сякаш знае.

Темпълтън отдавна отстояваше невъзможността за емпирично пътуване във времето. Тъй като егото е обвързано от собствената си природа на линейна причинно-следственост (продължаваше да настоява той), нито то, нито организмът някога се транспортират през времето. Независимо от това, той описва „Критиката на Чистия Разум“ като ръководство за пътуване през времето, макар и от „друг вид“. Той използва системата на Кант като ръководство за инженерен времеви синтез. Ключът е в тайната на Схематизъм, който - макар и „изкуство, скрито в дълбините на човешката душа” - се интересува само до непроизносимост Абоменон на Външното (Nihil Ulteriu). В екстериорността, където времето работи, най-важната част от теб за теб самия, няма нищо общо с това, което си. Когато Темпълтън падна в себе си, в този ден той намери каквото считаше за себе си, Нещото (в себе си (нулева-интензивност). Това беше, може би, или непременно, онова непрекъснато хипертяло - Дебнещият на Прага - който Х. П. Лъвкрафт нарича Йог Сотот …

Монография, част от серията Дигитални Хиперверия, взета от стария Cybernetic Culture Research Unit сайт, линк към оригинала. Изображението, съпътстващо текста, е монтаж от генерирани посредством изкуствен интелект (Stable Diffusion) портрети на Кант.

превод Н.Д.

Латентно пространство (теоретико-фиктивен доклад)

Mon, 21 Nov 2022 00:00:00 +0000

Теоретична фикциям разследващата бъдещето на изкуствения интелект и синтетичната култура, през историята на параноидната шизофрения въплътена във образа на влиятелната машина, и последствията на преминаването и от клиничната в културната сфера. Текста беше представен като част от изложбата Латентно Пространство (2022), куратор Христо Калоянов, провела се в Галерия ДОЗА, София

Латентно пространство (теоретико-фиктивен доклад)

Годината е 1919. Виктор Тауск, ранен член на Виенския психоаналитичен кръг, ученик и протеже на Фройд, се самоубива. Това се случва малко след като Хелен Дойч отказва да третира Тауск по желание на самият Фройд¹, в резултат от известен период на трудни отношения между Тауск, Фройд и Лу Андреас - Саломе. Тауск приключва живота си на четиридесетгодишна възраст, като увива чаршаф около врата си, прострелва се в дясното слепоочие и се обесва, докато пада. В прощалното си писмо, адресирано към Фройд, той пише:

Нямам меланхолия. Моето самоубийство е най-здравословното и добродушно дело на неуспешния ми живот.

Събитията се развиват малко след публикацията на краткия, но влиятелен труд „Произходът на въздействащата машина в шизофренията”, превърнал се в класика в историята на психоанализата и психиатрията. С риск да наруши стабилността на вече положената от Фройд логика на психиката, обективността и документацията, Тауск се впуска в разнищване на опасната връзка между параноя, шизофрения и отчаяното желание за когнитивно картографиране Машината., според Тауск, се проявява като извънземно устройство, което прониква в пациентите от разстояние с капацитета да контролира и влияе на емоциите, чувствата, двигателните възможности и да предизвиква други патологични заболявания². Най-често е изобразявана като изкусно изработена машина или апарат, съставена от много ръчки, копчета, кабели и тръби, често стреляща лъчи в невъзможни цветове и/или странни и отвратителни газове. Диаболична и мистична по характер, тя рядко (тук се крие част от гения на Тауск) се проявява като клониран и идентичен образ на субекта (Синдром на Капгра). Механизмът в много от докладите е контролиран от единичен агент или тайно общество от дейци технократи с извънземен, демоничен и в други случаи политически характер.

Тя се проявява с три дистинктивни функции: наблюдение, контрол над ума и мъчение. Те се манифестират като: премахване и вграждане на идеи и мисли в ума на субекта, причиняване на телесна и ментална болка (виж Моргелони), нежелани сензации и реакции, конвулсии и пр. Тауск по своему ги описва по следния начин:

Кара пациентите да виждат картина. Когато случаят е такъв, машината обикновено е магически фенер или кинематограф. Картините се виждат в една равнина, на стени или прозорци, а типичните зрителни халюцинации не са триизмерни. (Това е интересно да се отбележи за почитателите на Дельоз, както и за кинодейците).
Произвежда, както и премахва, мисли и чувства чрез вълни, лъчи или мистериозни сили, които пациентът не може да обясни със знанията си в естествените науки. В такива случаи машината често се нарича „апарати за внушение”.
Конструкцията не може да бъде обяснена, но нейната функция се състои в предаване или източване на мисли и чувства от един или няколко преследвачи.
Машината предизвиква двигателни явления в тялото, ерекцията и семенните емисии, с цел да лишат пациента от мъжката му потентност и да го отслабят. Това се постига чрез внушение или въздушни течения, електричество, магнетизъм или рентгенови лъчи.
Създава усещания, които отчасти не могат да бъдат описани, защото са странни за самия пациент и се усещат като електрически, магнитни или произведени от въздушни течения.
Тя е отговорна и за други явления в тялото на пациента като кожни обриви, абсцеси и други патологични процеси³.

Тауск взаимства термина от устройство изобретено през 1706 г. от Франсис Хоксби, ученик на Исак Нютон. Изобретението на Хоксби представлява въртящ се стъклен глобус, генериращ зелено-неонови светлини и светкавици при докосване, които той нарича „светлините на живота”⁴

а-органичен преврат от извънземен инсайдър

Годината e 1789. Джеймс Тили Матюс е уелски брокер на чай, търговец и последовател на просвещенското мислене, живеещ в Лондон. Кралската психиатрична болница Бетлем съществува от 1247 година. Думата „bedlam”, означаваща врява и лудост, произлиза от нейното име. През 1797 г. Джеймс Тили Матюс ще бъде приет в нея като първия документиран случай на манифестация на въздействащата машина в действие.

В разгара на Френската революция през 1793 г., Матюс, притеснен от нарастващата възможност за война между Великобритания и Франция, пътува до Франция със своя приятел, уелския философ Дейвид Уилямс, с цел да посредничат за мир между двете страни. Матюс успява да спечели доверието на фракция от умерени революционери, наречени Жирондинците, присъствайки в техните редици във френския конвент. Докато през 1793 г. друга фракция революционери, Якобинците, не вземат властта, водейки до бързия арест на Матюс от Революционния комитет за Публична Сигурност, като той и неговият съюзник биват заподозрени за двойни агенти от новия Якобински режим. Режимът впоследствие отприщва вълна от политически терор във Франция, включително екзекуция посредством гилотина на аристократи, роялисти и всички други, заподозрени за врагове на държавата. През трите години в затвора непрекъснатата заплаха от гилотината виси над главата на Матюс и има доминиращо присъствие в психиката му. Когато времето за екзекуцията най-сетне идва, тя е отложена на основанието, че Матюс е лунатик.

След свалянето на Якобинския режим от друга фракция революционери, наречени Термидорианците, той се завръща във Великобритания. По това време Матюс пише две писма до британския министър на вътрешните работи Уилям Пит Младши, предупреждавайки го за заговори срещу него. Пит игнорира писмата му и никога не му отговаря. Впоследствие Матюс прекъсва дебат в Камарата на общините на Великобритания, крещейки „ПРЕДАТЕЛ” на Уилям Пит от обществената трибуна. Матюс е приет в лондонската Кралска болница Бетлем в началото на 1797 г. Той разказва на лекуващите го лекари, че има огромни въздушни станове под улиците на Лондон, управлявани от екип френски агенти. Лъчите, радииращи от становете, са бомбардирали държавните служители, хипнотизирайки ги във вземането на решения в полза на френското правителство и Уилям Пит е бил една от техните цели. Матюс също свидетелства, че и самият той е бил бомбардиран от лъчите на стан, причиняващи му усещания за физическа болка. Той успява да идентифицира агентите, които оперират устройството като Сър Арчи, Крал Бил, Жената с ръкавиците и Посредника, който всъщност управлява машината.

Ние знаем за машината и нейното частично описание от книга, написана от неговия лекар във Бетлем, Джон Хаслам, през 1810 г., наречена „Илюстрации на лудостта”. Тя включва подробни рисунки направени от самия Матюс, както и по-късни скици за архитектурни подобрения на болницата. През 1809 г. семейство Матюс подава петиция той да бъде освободен от болницата, като двама лекари биват назначени от съда с цел да определят дали е психически годен за освобождение. Двамата правят заключението, че Матюс е нормален и следователно годен да бъде освободен. От друга страна, д-р Хаслам прави убедителен аргумент на базата на гореспоменатата книга с илюстрации, че всъщност Матюс трябва да продължи да бъде изолиран от широката общественост за негово и общо благо.

През 1814 г. Матюс е преместен в лондонската къща на Фокс, която е частно убежище, управлявано от лекар със същото име, в лондонския квартал Хакни. От този момент неговите делюзии отшумяват и самият д-р Фокс отбелязва, че е станал по-леко симптоматичен и твърди, че Матюс всъщност му помага в счетоводството и градинарството до смъртта му през 1815 г.. Докато е в Бетлем, Матюс води щателни бележки за нечовешкото отношение, на което е бил подложен от страна на д-р Хаслам. След смъртта му бележките са открити и водят до създаването на комисия, сформирана от Камарата на общините, за разследване на жестоките и нечовешки условия при лечение на пациенти от гореспоменатия лекар и персонал. Констатациите на комисията водят до уволнението на Хаслам и натиск за реформа в условията на лечение при психиатрични болници и приюти.

Тауск предлага възможна психоаналитична причина за развитието на тези симптоми - инфантилна регресия към много по-ранен етап в либидиналното развитие. Подобна регресия може да причини липса на граници на егото, чията нестабилност разделя либидото от структурата на психическото его и впоследствие води до отхвърляне на укрепителните точки, разграничаващи социалните страти и, в крайна сметка, самото физическо тяло от субектафизическо тяло от субекта. Тауск пише следното:

отделянето на либидото от психическото его т.е. отхвърлянето и осъждането на причината да бъдеш психическа личност води със себе си и отхвърлянето на физическата личност; тенденцията към физическо самоунищожение възниква последователно с отделянето на либидото от органите, които гарантират функционирането и себе-стойността на физическата индивидуалност, отделяне, чрез което функцията на органите е нарушена или напълно се изоставя⁵

Според Тауск, феноменът на това, което бихме могли да наречем въздействащ апарат, е проекция на собственото тяло на пациента и по-късно Вилхелм Райх пише следното в книгата си „Функцията на оргазма”:

Тауск беше прав, че това, което преживява шизофренния пациент като преследвач, всъщност е самият той, мога да добавя сега, защото той не може да се справи със собствените вегетативни потоци, които пробиват, той трябва да ги чувства като чужди, за да бъдат част от външен свят, изпълнен със злонамерена цел. Шизофренният показва само гротескна степен - състояние, което характеризира днешния човек доста общо. Днешното средностатистическо човешко същество е загубило контакт с истинската си същност, с биологичното си ядро и го преживява като враждебно и чуждо, той по необходимост трябва да мрази всеки, който се опитва да го въведе в контакт с него⁶.

В огледалната фаза на Лакан също наблюдаваме субекта не като унифицирана цялост, минаваща през кохерентен наратив от случки, подобно на това как той е бил мислен от минали философи, а като несвързана съвкупност от сензации. Силен шум тук, смях там, ярък цвят тук и т.н. При нормалното развитие, според Лакан, това се променя в така наречената огледална фаза, когато детето за пръв път успява да познае себе-образа в огледалото⁷, като кохерентен и унифициран образ, с който се идентифицира и така формира субекта. Социализацията е това, което конструира кохерентния субект за Лакан. По този начин, вдъхновен от структуралистката школа, индивидът е сглобен (или конструиран) от сигнификатори от типа на религия, субкултура, националност, раса, социална класа, пол и т.н. Именно разкъсването на тази верига сигнификатори е това, което Лакан смята, че се случва при шизофреника.

Шизо-Инженери 00

Годината е 1991, Фредерик Джеймисън публикува „Постмодернизъм. Културната логика на късния капитализъм” точно пет години преди Джонатан Парети, основател на BuzzFeed и Хъфингтън пост, да публикува дипломната си работа „Капитализъм и шизофрения. Съвременната визуална култура и ускорението на формацията/разлагането на идентичността” в Калифорнийския университет, Санта Круз⁸. Както Джеймисън (проявен марксист), така и Парети (провален марксист, но просъществувал капиталист) закотвя теориите си относно шизофренизацията в Лакан, но за разлика от Джеймисън Парети не проследява лаканианския дрифт през теорията на шизофренията.

Според Джеймисън, хората в модерността са виждали себе си като част от исторически, както и религиозен, наратив или традиция, осмислящ съществуването им, позволявайки себе идентификация, както и историоризация на субектасубекта. С идването на пост-модернизма Джеймисън смята сегашната култура за шизоидна, сигнификаторите от миналото са разкачени, непозволяващи да историфицираме себе си. Имаме повече информация от всякога, „Помощ, девелопъри! Ние се давим (не плуваме) в океан от данни - данни навсякъде, но не и капка информация”, пише американската Агенция за национална сигурност в свой доклад на име „Сигнал срещу шум” от 2011-2012 г.⁹. Ако американската Агенция за национална сигурност не може да се справи с прилива от данни, то тогава какво остава за нас, постоянно заляти в интернет от реклами, научни и религиозни съждения, сексуалност и насилие, ласки и заплахи, ремиксирани заедно във фрагментиран либидинален поток. Късният Марк Фишър, проследявайки Джеймисън, пише относно своите студенти:

Последствието от закачането за развлекателната матрица е напрегната, раздразнена интерпасивност, невъзможността да се съсредоточиш. Неспособността на студентите да свържат настоящата си липса на фокус с евентуалния си бъдещ провал, неспособността им да синтезират времето в какъвто и да било последователен разказ е симптом на нещо повече от демотивация.

То зловещо напомня за анализа на Джеймисън... на Лакан за шизофренията(, който) предлага „евристичен естетически модел” (за това) как да разбираме фрагментирането на субективността от сблъсъка с нововъзникващия развлекателно-индустриален комплекс. „С разпада на веригата на означаващите (сигнификаторите - б.а.)”, обобщава Джеймсън, „лаканианския шизофреник бива сведен до едно преживяване на чисти материални означаващи или с други думи до поредица от чисти и несвързани във времето настоящета”¹⁰.

Едно от решенията за този тип свят, от страна на Джеймисън, би било минаване отвъд този културен метастазис и откриване на нови наративи, но е прекалено късно за това, било е още през 91-ва.

Шизо - Инженери 01

Годината е 2009, три години след като Парети основава BuzzFeed, а дипломната му работа е почти изчезнала от интернет, като изключение прави журнала „Negotiations” (Преговори) пръв публикувал труда¹¹. CCRU ренегата Фишър още не е взел собствения си живот и преподава като гост лектор в Голдсмит, малко след което публикува „Капиталистическият реализъм”, където четем:

(Джеймисън) пише в края на 80-те години, тоест, когато са родени повечето ми студенти. В аудиторията днес се сблъсква едно поколение, родено в тази а-исторична, анти-мнемонична блип култура: едно поколение, за което времето винаги идва готово нарязано на цифрови-отрязъци¹².

Това Джеймисън контрастира с предходния период на Студената война, в който културното несъзнато е доминирано от параноя, запълваща дупките в тоталността на между-човешките релации с конспиративни теории за извънземни, масонски ложи, нацистки учени и държавни черни проект¹³. Днес подобни конспирации от минало ни се струват смешни, но много от тях са се превърнали в реалност. Конспирацията за масово наблюдение например беше потвърдена от труда на Едуард Сноудън, взимайки предвид и други примери като WikiLeaks, се доказва до голяма степен фактът, че живеем в един пост-конспиративен свят. Подобни заблуди разкриват пробиви в колективната ни психология, които могат да бъдат експлоатирани, както и използвани за развитие на обществото и технологиите. Човек вече не се налага да спекулира относно конспирации за задкулисни дейности, тайни операции, незаконно следене и измъчване. Данните не са толкова тук пред нас, колкото ние сме в тях давещи се¹⁴.

Акселариционнисткият тунинг на Дельоз и Гатари транспортира Въздействаща машина на Тауск от фантазното измерение в това на Реалното, на желаещата-продукция¹⁵. Наложителна ли е травмата и в тази насока негативният характер за функционирането на шизоидната схема, и в случай че не не е наложителна, не означава ли това, че вратите на психиката на модерния човек са напълно отворени за а-органично нахлуване. Около 94-та Ник Ланд, коментирайки дрифта на Дельоз и Гатари отвъд jouissance-а, пише:

Травматичното нахлуване на танатонични ксенопулсове е замислено от гледна точка на железопътни произшествия и снаряден-шок, сякаш на неорганичното напълно му липсва интелект или метежна хитрост и е свързано с органичното чрез проста регресия. В ерата на сложни и дистрибутирани кибервирални инвазии това предположение вече не е убедително. Вместо това психоаналитичната диаграма на травмата очертава безмилостен паразит по пътя към авторепликативна детериториализация; Кали се промъква¹⁶.

Те също следват шизоаналитичната линия на Лакан, но сериозно странят от Джеймисън. Тук е добър момент младите да наблюдават за дистинкциите между марксистката и пост-модерната „теория”. Докато Джеймисън приема „високотехнологичната параноя” на киберпънка с несигурността на индивида, социалните конспирации и унищожението на аз-ът (патологичния остатък от постмодернизма)¹⁷, то други, визирайки ДиГ (Дельоз и Гатари) и Лиотар, виждат освободителния потенциал в тези ефекти, произлизащи от дестабилизацията на сърцето на модерния субект и тотализиращите наративи, в чиито мрежи той попада.

За разлика от Джеймисън те смятат шизофренията не за знак или способ на късния капитализъм, а като негов лимит. Това, което капитализмът гони, но никога не стига. Капиталът, подобно шизофренията, рагражда сигнификаторите, детериториализира ги, както самият Парети пише:

Така Дельоз и Гатари не характеризират капиталистическата машина като монолитна или унитарна, тя няма „Аз”, его или унифицирана идентичност. Вместо това работи като полиморфен разрушител на кодове. Той непрекъснато разрушава културните, символичните и езиковите бариери, които създават територии и ограничават обмена. Така Дельоз и Гатари твърдят, че „цивилизацията се определя от декодирането и детериториализацията на потоците в капиталистическото производство”¹⁸.

В този аспект бизнес модела на Парети е гениален. Лаканианската его формация е директно свързана с марката и продукта, който ви облъчва и в идеалния случай запълва дупките в его формацията, която се пробвате да изградите. Тук се крие естеството на ускоряващия капиталов процес - създава се максимална ефективност на идентичност, която може достатъчно бързо да бъде изразходвана, естествено след покупката на продукта (ако въобще е материален), само за да се изчерпи достатъчно бързо и да бъде заместена от нова. „По същество шизотичния/шизоидния човек може да има бързо формиране на его и да си купи нов гардероб, за да допълни новата си идентичност. Тази идентичност трябва бързо да бъде изоставена, тъй като стиловете се променят, а противоречивите медийни образи затрупват психиката на индивида. Човекът отново става шизо, подготвен за нов кръг от лаканианска идентификация и пазаруване по каталог. „Идеалните аз-ове”, които капиталистическите медии предлагат, са може би дори по-малко сложни от инфантилното имаго на собственото отражение на детето. Излишно е да казвам, че такова его се износва бързо, вдъхновявайки потребителя да пазарува за ново¹⁹.

апофенична есхатология

Годината е 2015, Google издават статията си „Inceptionism: Going Deeper into Neural Networks”²⁰, където е описана алгоритмична техника за визуален-синтез, по-късно наречена Deep Dream.

Квантифицирани версии на социални релации, както потвърдиха от NSA, ни заливат в океан от синтезирани мета-данни, карти на виралност, микрожестови-отпечатъци и купища фейкове. Подобно на военните и охранителни служби, те са впрегнати в рекламни машинации, проследяване на визуално внимание, кликбейт инженерство, фийд алгоритми, категоризиращи афилиации, раса, податливост към пристрастяване и самоубийство; подобно на това как ракетата Hellfire превежда визуални щрихи в смърт ²¹.

„Инцепционализмът дава лице на тези сили”, пише Хито Щейрл и продължава, „или по-точно безбройни очи. Но съществото, което е забило поглед в теб от твоята чиния кюфтета, не е земноводен бигъл. То е вездесъщо наблюдение, от страна на мрежовото производство на изображения, тип миметично модифициран интелект, който те гледа под формата на твоя обяд, който ще инстаграмнеш всеки момент, стига той да не те нападне пръв”²².

Апофенията e втората фаза на параноята според Конрад (немския невролог и психиатър предложил термина), но, завръщайки се тук, нека да погледнем за последен път към нея, не от клинична или културологична перспектива, а етимологически. Думата произлиза от сглобката на древногръцкото παρά (пара) означаващо „до/в близост до/паралелно на” и νόος (ноос) - „ума”. Една мисъл паралелна на нашата, бълваща мелези на всичко що е в нашето минало, контролирана от кибер-археолози Мортомази, оставяща човешкия ум единствено бягащ пред себе си, архивна треска наобратно, поведенчески канал, наложена невро-нормативност, Вавилонската кула самозакопаваща се сомнамбулски към земните дебри. То познава себе си като такъв, вече тук в месопотамската древност. Веднъж вечен. Мистерията на Вавилон: технокосмическа узурпация и есхатологично завършване на изкуствения интелект. Всеки път това е неизбежната кулминация на поредицата, възнесеният творец, метапрограмата и организиращото единство. Господар на трапезата на съдбата. От Мардук, през Яхве, до Skynet, Axsys и Omega-Cyberspace.

Филтрите, анализаторите и синтезаторите днес не са толкова Авгури и

Харуспексове, както Беямин нарича фотографите на 20-ти век²³, а по-скоро Мортомази, призоваващи бъдещето посредством дивинаторските машинации на телефони, камери, и всякакъв тип сензори. Стрелата на времето се обръща рязко назад, картографиращата функция на скенерите не само създава бъдещето ретрохронично, но хиперверно изстрелва цялото човешко минало напред или по-точно цялата човешка вътрешност навън.

Когато го направиш тяло-без-органи, тогава ще си го освободил от автоматични реакции и ще си го възстановил до истинска свобода. Тогава отново ще го научиш да танцува с грешната страна навън, като в лудите танцови зали, и тази грешна страна, сега навън, ще е истинското му място²⁴.

Шизоанализата служи като методологически похват за разглабяне на всичко що е остатък от Кантовата мисъл. Тя реконструира критиката, като замества синтеза на личното съзнание със синтеза на без-личното несъзнато. Мисълта като функция на реалното по този начин е нещо, което и материята може автономно да свърши. Реално несъзнатото принадлежи на физиката, тялото-без-органи не е метафора, а самата материя .

Към какво бихме могли да се върнем? Хайдегер завърши дегенерацията на автентичността в ксеноцидна невроза. Битието (с главно Б) умря във фюрер-бункера, а душевната чистотата принадлежи изцяло на ченгетата. Капиталистичният метрополис мутира отвъд всякаква носталгия. Ако шизоидните деца на съвременността са отчуждени, то не е като оцелели от пасторално минало, а като изследователи на предстоящото пост-човечество²⁵.

Финално нека си спомни как апофеничното припознаване в звездите и планетарните тела, змейовете и подводни твари, хвърчащи из небесата късно вечер допринасят за създаване на календара и впоследствие агрокултурата, иригацията, икономията на излъшици, архитектурата и седентарния начин на живот. Излишъкът води до собственост²⁶. Властта се вертикализира и пуска корени във земята.

Ние гледаме хоризонта на един нов втори неолит, фаза на преоткриване на технологиите на миналия период²⁷. Хито Щейрл отбелязва как по-голямата част от терминологичния апарат на дейта науките и невронните мрежи са препратки към технологии на неолита: data farming и harvesting, mining и extraction; всички те сочат към агрикултурна и металургическа дейност²⁸.Неолиберализмът колабира в често срещаната и всеобхващата депресия, генерална несигурност в параноя, посредством константно облъчване (инфо-блиц). Нискочестотно чувство на непрестанна травма, откриваща субекта като труп преди дисекция за пенетрация от всевъзможни машинации. Шизото става перфектната парафилетична обсесия за последния човек на Ницше²⁹. В навечерието на тоталното свлачище, потъващо в посока на морето на латентното пространство, конспиративната мисъл, сега стандарт, а не аномалия завършва своя захват. Перфектната параноя, клоняща в бъдещи поколения на чиста апофения, ни изплюва на терминалния плаж на изкуството, колабирайки каквото е останало от субекта в чиста изкустност. Точно на ръба на това преди наричаме креативност. Ерата на конкретиката залязва, близкото минало ни тласка напред към новите времена на абсолютна арбитрарност, а чадата мелези на близкото минало тепърва започват да се разбуждат и да излизат от морето на колективното неосъзнато, разумът дреме кошмари. И сега ти катерачо, стигнал терминална височина, как ще продължиш изкачването си, ако не се качиш на собствената си глава?

Крайни записки:

Arnold D. Richards. The Jewish World of Sigmund Freud. pp. 169-173. ↩
Victor Tausk. The Origin of the Influencing Machine in Schizophrenia. Journal of Psychotherapy Practice and Research, Vol. 1, num. 2. SPRING. 1992. p. 187. ↩
Ibid. pp. 186. ↩
Christopher Turner. Adventures in the Orgasmatron: How the Sexual Revolution Came to America. 1972. ISBN: 978-1-4299-6748-8. p. 456. ↩
Victor Tausk. The Origin of the Influencing Machine in Schizophrenia. Journal of Psychotherapy Practice and Research, Vol. 1, num. 2. SPRING. 1992. pp. 210-211. ↩
Willhelm Reich. The Function of the Orgasm. Farrar, Straus and Giroux, New York. 1973. p. 46. ↩
Ibid. ↩
Jonah Peretti. Capitalism and Schizophrenia Contemporary Visual Culture and the Acceleration of Identity Formation/Dissolution. Negotiations Journal Premier, Issue Winter. 1996. ↩
Michael Sontheimer. “Interview with Julian Assange”, Spiegel. 2015. Accessed July 20, 2015 ↩
Марк Фишър. Капиталистическия реализъм: няма ли алтернатива?. прев. Антон М. Колев. Издателство KOI Books. 2021. ISBN: 9786197219302. с. 38. ↩
Jonah Peretti. Capitalism and Schizophrenia Contemporary Visual Culture and the Acceleration of Identity Formation/Dissolution. Negotiations Journal Premier, Issue Winter. 1996. ↩
Ibid. ↩
Fredric Jameson. The Geopolitical Aesthetic. Indianapolis: Indiana University Press. 2009. p. 15. ↩
Florian Sprenger. The Politics of Micro-Decision: Edward Snowden, Net Neutrality, and the Architectures of the Internet. Lüneburg: meson press. 2015. p. 15. ↩
Benjamin Noys. Malign Velocities. Zero Books. 2014. ISBN: 978-1-78279-300-7. pp. 31-33. ↩
Nick Land. Fanged Noumena: Collected Writings 1987–2007. Introduction by Ray Brassier and Robin Mackay. Falmouth): Urbanomic. 2011. ISBN) 978-0955308789. pp. 334-335. ↩
Clemens Apprich. Pattern Discrimination. University of Minnesota Press. 2018. ISBN:978-3-95796-145-7. pp.112-113. ↩
Jonah Peretti. Capitalism and Schizophrenia Contemporary Visual Culture and the Acceleration of Identity Formation/Dissolution. Negotiations Journal Premier, Issue Winter. 1996. ↩
Jonah Peretti. Capitalism and Schizophrenia Contemporary Visual Culture and the Acceleration of Identity Formation/Dissolution. Negotiations Journal Premier, Issue Winter. 1996. ↩
Alexander Mordvintsev, Christopher Olah, Mike Tyka. Inceptionism: Going Deeper into Neural Networks. Wednesday, June 17, 2015. ↩
Hito Steyerl. A Sea of Data: Pattern Recognition and Corporate Animism (Forked Version) 2018. p. 4. ↩
Ibid. ↩
Walter Benjamin. A Short History of Photography. trans. Stanley Mitchell.1974. ↩
Antonin Artaud. To Have Done With the Judgment of God. Artraud reads from his play. Broadcast: KPFA. 15 Oct., 1968. BB2075 Pacifica Radio Archives. ↩
Ник Ланд и Сади Плант. Киберпозитивен (1992). превод Никола Стоянов.. ↩
Georges Bataille. The Accursed Share. Zone Book. ISBN: 978-0-942299-11-3. 2007. pp. 33-35. ↩
Виж: The coils of the serpent. Превод Никола Стоянов. 23 Aug 2021. Нова Дегенерация. ↩
Hito Steyerl A Sea of Data: Pattern Recognition and Corporate Animism (Forked Version). 2018. p.15-16. ↩
Andrew Culp. Dark Deleuze. University of Minnesota Press. 2016. ↩

Прекарвайки си прекрасно (1978)

Wed, 07 Jul 2021 00:00:00 +0000

Разузнавачите на Н.Д. се сдобиха с документ, доказващ върла конспирация. Вземащ формата на дневник на млада девойка, предадения документ от колегите от испанския ни клон доказва реалната причина и цел за масовото застрояване на Черноморието. Картичките представени тук в дигитален формат показват реалната цел на тези строежи и дава пример за подобни успешни операции на Канарските острови, Карибите и множество други обекти. Безкрайна ваканция, безкрайни строежи, бетон по плажовете и жена ви предаваща ви, на фашистите в този прекрасен кратък разказ от агент Г. Дж. Балард.

3 Юли 1985 г. - Хотел Империал, Playa Inglaterra, Лас Палмас

Пристигнахме преди час след прекрасен полет. Поради някаква своя прищявка компютърът в Гетуик ни връчи места в първа класа заедно с уплашена зъболекарка от Бристол, съпруга ѝ и трите им деца. Ричард както винаги се страхуваше от летенето и се възползва напълно от безплатното шампанско. Беше на пет мили височина още преди колелата да се отделят от земята. Отбелязала съм си нашия балкон на двадесет и седмия етаж. Разкошно място е на около двадесет мили надолу по брега от Лас Палмас, чисто нов курортен комплекс с всякакви развлечения, достъпни с едно натискане на бутон до леглото. Тъкмо се каня да набера един час водни ски, последван от шведски масаж и фризьор!

Диана

10 Юли - Хотел Империал

Невероятна седмица! Никога не съм могла да натъпча толкова вълнение в няколко дни - тенис, гмуркане, водни ски и рундове коктейлни купони. Всяка вечер група от нас се отправя към дискотеките и кабаретата по плажа, озовавайки се в един от повече от петте нощни клуба в хотела. Почти не съм виждала Ричард. Красивият кавалер на снимката е така нареченият Плажен съветник, изключително интелигентен бивш агент по връзки с обществеността, който е захвърлил всичко преди две години и оттогава е тук. Днес следобед ще ме учи да летя с делтапланер. Пожелайте ми щастливи кацания!

Диана

17 Юли - Хотел Империал

Времената на пясъка изтичат. Седейки тук на балкона, гледайки Ричард, прехвърчайки залива със ски, е трудно да повярвам, че утре ще бъдем в Ексетър. Ричард се кълне, че първото нещо, което ще свърши, е да направи резервации и за догодина. Наистина са невероятен успех - един бог знае как успяват с тези цени, говори се за субсидия от испанското правителство. Отчасти е ненатрапчивата, но силно усъвършенствана организация - няма и помен от Butlins, въпреки че е управляван от великобританици и всички тук, странно, сме от запада. Давате ли си сметка, че с Ричард сме били толкова заети, че нито веднъж не сме си направили труда да посетим Лас Палмас?

(Късна новина: Марк Хейстингс, Плажният Съветник, току-що изпрати орхидеи в стаята!) Ще ви разкажа всичко за него утре.

Диана

18 Юли - Хотел Империал

Изненада! Онзи компютър отново. Очевидно е имало някаква бъркотия от страна на Гетуик, самолетът ни ще бъде тук най-рано утре. Ричард е доста притеснен относно това, че няма да стигне до офиса днес. Издухахме последните си пътнически чекове, но за щастие, от хотела се отнесоха прекрасно, благодарение най-вече на Марк. Не само че няма да има допълнителна такса, но служителят на бюрото каза, че с радост ще ни авансират всички пари, от които се нуждаем. Хей-хо. . . Леко разочарование, но все едно. Разхождахме се заедно по плажа днес следобед, за пръв път. Не бях осъзнала колко голям е всъщност този курортен комплекс - той се простира на километри по крайбрежието и половината от него все още се строи. Постоянно идваха хора в летищни автобуси от Шефилд, Манчестър и Бирмингам, в рамките на половин час те вече плуваха, караха ски и се излежаваха около стотиците басейни с безмитното си Кампари. Гледайки ги отвън, сякаш всичко ми се стори доста странно.

Диана

25 Юли - Хотел Империал

Все още сме тук. Небето е пълно със самолети, които пристигат от Гатуик и Хийтроу, но очевидно нито един от тях не е нашият. Всяка сутрин чакахме във фоайето с куфари, но автобусът до летището все не пристигаше. След около час чиновникът позвъни, че има отлагане и се повлачихме обратно към още един ден край басейна, напитки и водни ски за без пари. През първите няколко дни беше доста забавно, въпреки че Ричард беше ядосан и депресиран. Компанията е основен доставчик на Leyland и ако брадвата падне, средният мениджмънт са първите, които ще я усетят. Но хотелът ни даде неограничен кредит и Марк казва, че ако не се изхвърлим, те вероятно никога няма да си търсят парите. Добра новина: компанията току-що се обади на Ричард, да му каже да не се притеснява. Очевидно орди хора са били уловени по същия начин. Огромно облекчение - исках да ти се обадя, но от дни всички линии са блокирани.

Диана

15 Август - Хотел Империал

Още три седмици! Истеричен смях в рая. . . английските вестници преливат от това, без съмнение сте чули, че ще има правителствено запитване. Реално, вместо да връщат хора от Канарските острови, авиокомпаниите изпращат самолетите си до Карибите, за да вземат американския ваканционен трафик. Така че бедните британци оставаме тук за неопределено време. Има буквално стотици в едно и също положение. Удивителното е, че човек свиква. Служителите от хотела са самия чар, правят всичко възможно за нас, организирайки допълнителни забавления от всякакъв вид. Има много политическо кабаре, както и екип за подводна археология, който ще вдигне испанска каравела от морското дъно. За да запълня времето, се присъединих към аматьорска театрална група, обмисляме да изиграем Колко е важно да бъдеш сериозен. Ричард приема всичко с изненадващо спокойствие. Исках да пратя това от Лас Палмас, но няма автобуси и, когато тръгнахме пеша, Ричард и аз се загубихме в лабиринт от строителни обекти.

Диана

5 Септември - Хотел Империал

Все още няма новини. Времето се движи като мечта. Всяка сутрин тълпа от объркани хора задръстват фоайето, опитвайки се да намерят новини за своите полети обратно. Като цяло всички го приемат изненадващо добре, показвайки истински британски дух. Повечето от тях, като Ричард са хора от ръководството в индустрията, но фирмите, слава Богу, бяха наистина чудесни и ни пуснаха кабелграма всички да се върнем, когато можем. Ричард цинично коментира, че при сегашните нива на индустриална стагнация и, предвид че правителството плаща цялата сметка, те вероятно се радват, че сме тук. Честно казано съм прекалено заета със сто и една дейности, за да се притеснявам - тук има някакъв мини-ренесанс на изкуствата. Смесени сауни, класове по кордон бльо, тренинг групи, театър, разбира се, и морска биология. Между другото, така и не успяхме да влезем в Лас Палмас. Ричард нае водно колело вчера и тръгна по брега. Очевидно целият остров е разделен на поредица от огромни самостоятелни ваканционни комплекси - човешки резервати ги нарече Ричард. Той предполага, че тук вече има милион души, предимно английска работническа класа от север и средните земи. Очевидно някои от тях са тук от една година, живеят доста щастливо, макар че съоръженията им никак не са толкова добри, колкото нашите. Генералната репетиция е тази вечер. Представете си ме като лейди Бракнел - смущаващо е, че няма никой друг, който да е достатъчно зрял, за да играе ролята, всички са на двадесет и тридесет години, но Тони Джонсън, режисьорът, бивш статистик на ICI, е ужасно мил в това отношение.

Диана

6 Октомври - Хотел Империал

Само кратка картичка. Тази сутрин имаше криза, когато Ричард, доста мрачен напоследък, най-накрая се сблъска с ръководството на хотела. Когато влязох във фоайето след курса ми по разговорен френски, се беше събрала огромна тълпа, която го слушаше как крещи на чиновниците зад бюрото. Той беше много развълнуван, но изключително логичен по луд начин, изискващ такси (тук няма такива, никой никога не отива никъде), за да го заведе в Лас Палмас. Упорито той настояваше да му бъде позволено да се обади на губернатора на островите или на швейцарския консул. След това Марк и Тони Джонсън пристигнаха с лекар. За миг имаше неприятна борба и след това го заведоха в нашата стая. Мислех, че е напълно аут, но половин час по-късно, когато излязох от душа, той беше изчезнал. Дано се охлади някъде. Управлението на хотела бяха ужасно мили, но ме изненада, че никой не се опита да се намеси. Просто наблюдаваха всичко това с тъп поглед, след което се върнаха обратно към басейна. Понякога си мисля, че не бързат да се приберат.

Диана

12 Ноември - Хотел Империал

Днес се случи необикновено нещо - видях Ричард за първи път откакто си тръгна. Бях на плажа за сутрешния си джогинг и той беше там, седнал сам под чадър. Изглеждаше много загорял и здрав, но много по-слаб. Спокойно ми разказа нелепа история за това как целите Канарски острови биват разработвани от правителствата на Западна Европа в съгласие с испанските власти, като един вид постоянен ваканционен лагер за техните безработни, не само работниците от фабриките, но и повечето хора от ръководството. Според Ричард има плаж, който се изгражда за французите от другата страна на острова и друг за германците. А Канарите са само един от многото обекти около Средиземно море и Карибите. Веднъж попаднали там, почиващите никога няма да имат право да се върнат у дома, от страх да не започнат революции. Опитах се да споря с него, но той небрежно се изправи и каза, че ще сформира група за съпротива, след което се отдалечи по плажа. Проблемът е, че той не е намерил нищо, с което да заема ума си - бих искала да се присъедини към нашата театрална група, сега репетираме Рождения ден на Пинтер.

Диана

10 Януари 1986 г. - Хотел Империал

Тъжен ден. Исках да ви изпратя кабел, но има твърде много за вършене. Ричард беше погребан тази сутрин в новото международно гробище на хълмовете с изглед към залива. Маркирах мястото му с X. За последно го бях видяла преди два месеца, но разбирам, че той се е движил из острова, живеел е в полуизградените хотели и се е опитвал неуспешно да създаде групата си за съпротива. Преди няколко дни явно е откраднал негодна за мореплаване моторна лодка и е потеглил към африканския бряг. Тялото му беше изхвърлено вчера на брега на един от френските плажове. За съжаление, ние бяхме загубили напълно връзка, въпреки това чувствам, че това преживяване ми даде известна проницателност и зрялост, които мога да използвам добре, когато играя Клитемнестра в новата продукция на Електра на Тони. Той и Марк Хейстингс са моите опори през цялото това време.

Диана

3 юли 1986 г. - Хотел Империал

Наистина ли съм тук от година? Загубила съм връзка с Англия до такава степен, че едва ли мога да си спомня кога за последно съм ви изпратила пощенска картичка. Това беше година на най-прекрасен театър, на роли, които никога не бих и мечтала да играя, и на толкова лоялна публика, че едва ли мога да понеса мисълта някога да я напусна. Хотелите вече са пълни и ние играем пред пълна зала всяка вечер. Тук има толкова много за правене и всички са толкова задоволени, че рядко намирам време да мисля за Ричард. Много бих искала да сте тук, с Чарлз и децата - но вероятно сте в един от хилядите хотели по плажа. Пощата е толкова непостоянна, понякога си мисля, че всичките ми картички до вас никога не са били доставяни, а лежат несортирани с милион други в трезорите на дрипавата поща зад хотела. Любов за всички вас.

Диана

превод Н. Д.

Дата Банка

Корица - Peter Klasen, Les Bruits de la Ville (The Noises of the City), acryllic on canvas, 92 x 73 cm, 1966 Снимки от стари курортни соц. картички. Снимки на изоставения хотел Costa del croco, Царево. За повече информация вижте: Визията на Лапчев: Нов бетонен Слънчев бряг от Царево до Лозенец - Биволъ, “Той правеше много чист бизнес” - Биволъ

Фотограф А.Л. обработка Н.Д.

Как фикциите стават хиперверия?

Thu, 11 Mar 2021 00:00:00 +0000

Хиперверието е неологизъм сглобен от думите „хипер“ и „суеверие“, описващ механизма на проява на успешни идеи в културната страта. Подобно на концепцията за миймове на нео-дарвиниста Ричард Докинс, хиперверието действа на по-дълбокото еволюционно ниво на социалната организация, тъй като влияят не вътрешно поколенческите движения, а тяхната между-поколенческа еволюция. За разлика от миймовете обаче, хиперверията описват определена техника на идео-генерация. Създадена от академици-ренегати, Отдел за Изследване на Кибернетичната Култура (CCRU), хиперверието описва както ефектите, така и механизмите на апокалиптичното пост-модерно „постепенно премахване“ или „стопяване“ на културата Превод Н.Д.

Проектирането на един консистентен свят е една от предпоставките, но макар това със сигурност да е необходимо условие за хиперверието, то далеч не е достатъчно условие. Трябва само да сравним Лъвкрафт с Толкин и подобни, за да установим това.

Ако Лъвкрафт остава архетипът на хиперверния практикант, това е така, защото фикциите му отдавна са избягали от своя автор. Едно произведение преминава в хиперверност, когато стане невъзможно да се третира като продукт на въображението на само един автор. Авторът вече не може да се счита за окончателния авторитет върху своите произведение. По този начин въпросът, поставен с пълна сериозност от привърженик: Защо Лъвкрафт се придържа към преструвката, че той самият е изобретил Некрономикона?

Привременно можем да кажем, че две следствия позволяват това.

1) Колективизацията на фиктивната системата. За да се квалифицира като система на фикция изобщо, е необходимо фикциите да бъдат отворени за участие. Отварянето на фиктивната система на Лъвкрафт за сътрудници като Дърлет и Аштън Смит е последвано, след смъртта му, от приноса към митовете за Ктулху от Лъмли, Кембъл и други. Множеството авторство предвещава по-широко участие, в което разграничението между фенове и автори става все по-нестабилно.

(Стивън Кинг формира ясен контраст. Замислете се за начина, по който Кинг алегоризира тревогите си относно присвояването на неговите фикции от читателската му публика както например в „Тъмната половина“, както и в „Мизерията“.)

2) Практическото внедряване на фиктивната система. Използването на системата на Лъвкрафт в магически обреди от страна на окултиста Кенет Грант е пример за тази характеристика. (Настояването на Грант да третира вселената на Лъвкрафт като реална предизвика раздразнение поне при един ортодоксален Кроулианец.

Постнато от Линда Трент (неиндефициран псевдоним) на Юни 19, 2004 02:30 AM How do fictions become hyperstitions? в блог Hypersitition (Abstract Dynamics).

Визуална Банка

Диаграма на Хюбърт Ери от 1870-та година, на аутрата съпътстваща неговите мигрени. Взета от The 19th Century Doctor Who Mapped His Hallucinations. Фредерик Лепоре, офталмологичен невролог в Медицинското училище на Рутгерс Робърт Ууд Джонсън в Ню Джърси … показа рисунката на Ери на 100 от своите пациенти с мигрена, които изпитват зрителна аура (само малцинството го прави). Четиридесет и осем от тях го разпознаха незабавно, пише той в историческа бележка в Journal of Neuro-Ophthalmology през 2014 г. Той и днес показва рисунката на своите пациенти. „Хората са изумени“, казва той. „Те казват:„ Откъде го взехте? “

В Какво Вярвам

Sat, 23 Jan 2021 00:00:00 +0000

В Какво Вярвам (Interzone, #8, лято 1984 г.) e стихотворение, първоначално публикувано на френски в Научна фантастика №1 (изд. Даниел Рише) през януари 1984 г. Балард пише гореспоменатия труд като суреалистичена сглобка, част поема, част молитва. По запитване от Рише този текст първо се появява в дебютното издание на неговото списанието. преведено от Н. Д.

Вярвам в силата на въображението да преправи света, да освободи истината в нас, да задържи нощта надалеч, да надмине смъртта, да очарова магистрали, да се приобщим с птиците, да спечелим доверието на лудите.

Вярвам в собствените си мании, в красотата на автомобилната катастрофа, в спокойствието на гора под водата, във вълненията на пустия плаж, в елегантността на автомобилните гробища, в мистерията на многоетажните паркинги, в поезията на изоставените хотели.

Остров Уейк

Вярвам в изоставените писти на остров Уейк¹, сочещи към Тихия океан на нашето въображение.

Вярвам в мистериозната красота на Маргарет Тачър, в свода на ноздрите и блясъка на долната ѝ устна; в меланхолията на ранени аржентински военнослужещи; в призрачните усмивки на персонала на бензиностанцията; в съня ми за Маргарет Тачър, галена от онзи млад аржентински войник в един забравен мотел, наблюдаван от туберкулозната бензстанция.

Вярвам в красотата на всички жени, в предателството на техните въображения, толкова близо до сърцето ми; в кръстовището на техните разочаровани тела, с омагьосаните хромирани релси на гишетата на супермаркетите; в тяхната топла толерантност към моите извращения.

Вярвам в смъртта на утрешния ден, в изчерпването на времето, в нашето търсене на ново време сред усмивките на сервитьорките с автоматичен маршрут и уморените очи на ръководителите на полети в извънсезонни летища.

Вярвам в гениталните органи на велики мъже и жени, в стойките на тялото на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и принцеса Ди, в сладките миризми, излъчвани от устните им, докато оглеждат камерите на целия свят.

Вярвам в лудостта, в истината за необяснимото, в здравия разум на камъните, в лудостта на цветята, в болестта, съхранявана за човешката раса от астронавтите на Аполо.

Вярвам в нищо.

Вярвам в Макс Ернст, Делво, Дали, Тициан, Гоя, Леонардо, Вермѐер, Кирико, Магрит, Редон, Дюрер, Танги, пощальона Шевал, Кулите Уотс, Бьоклин, Францис Бейкън и всички невидими художници в психиатричните институции на планетата.

Окото на Тишината (1943–44), Макс Ернст

Вярвам в невъзможността на съществуването, в хумора на планините, в абсурда на електромагнетизма, във фарса на геометрията, в жестокостта на аритметиката, в убийственото намерение на логиката.

Вярвам в подрастващите жени, в тяхната корупция от собствените стойки на краката им, в чистотата на мърлявите им тела, в следите от срамните им устни, оставени в баните на дрипави мотели.

Вярвам в полета, в красотата на крилото и в красотата на всичко, което някога е летяло, в камъка, хвърлен от малко дете, което носи със себе си мъдростта на държавниците и акушерките.

Вярвам в нежността на ножа на хирурга, в безкрайната геометрия на кино екрана, в скритата вселена в супермаркетите, в самотата на слънцето, в безсмислието на планетите, в повтаряемостта на нас самите, в несъществуването на Вселената и скуката на атома.

Вярвам в светлината хвърлена от видео-камерите във витрините на универсалните магазини, в месианските прозрения на решетките на радиаторите на автомобилите в шоурума, в елегантността на маслените петна върху мотогондолите на двигателя от 747 паркиран на летищните тарци.

Вярвам в несъществуването на миналото, в смъртта на бъдещето и безкрайните възможности на настоящето.

Вярвам в разстройството на сетивата: в Рембо, Уилям Бъроуз, Хюсманс, Жьоне, Селин, Суифт, Дефо, Каръл, Колридж, Кафка.

Вярвам в дизайнерите на Пирамидите, Емпайър Стейт Билдинг, Берлинския Фюрербанк, пистите на остров Уейк¹.

Вярвам в телесните миризми на принцеса Ди.

Вярвам през следващите пет минути.

Вярвам в историята на краката си.

Вярвам в мигрената, скуката следобед, страха от календари, коварността на часовниците.

Вярвам в тревогата, психозата и отчаянието.

Вярвам в извращенията, в увлеченията по дървета, принцеси, премиери, изоставени бензиностанции (по-красиви от Тадж Махал), облаци и птици.

Вярвам в смъртта на емоциите и триумфа на въображението.

Вярвам в Токио, Бенидорм, Ла Гранде-Моте, остров Уейк¹, атол Ениветок, Дийли Плаза.

Вярвам в алкохолизма, венерическите болести, треската и изтощението.

Вярвам в болката.

Вярвам в отчаянието.

Вярвам на всички деца.

Вярвам в карти, диаграми, кодове, шахматни игри, пъзели, разписания на авиокомпаний, индикаторните знаци на летищата.

Вярвам на всички оправдания.

Вярвам на всички причини.

Вярвам на всички халюцинации.

Вярвам на всичкия гняв.

Вярвам на всички митологии, спомени, лъжи, фантазии, укривания.

Вярвам в мистерията и меланхолията на ръката, в добротата на дърветата, в мъдростта на светлината.

Визуален Речник

Текла Алексиева, корица за “Второ Нашествие на Марсианците” Записки на един здравомислещ, Аркадий Стругацки и Борис Стругацки, Библиотека „Галактика“, № 7. Източник: Галерия SARIEV
Атолът на остров Уейк е съставен от остров Уейк и по-малките острови Пийл и Уилкс с обща площ от 6,5 кв. Км (2,5 кв. Мили). Подобно на много други атоли в Тихия океан, островите и свързаните с тях рифове се образуват около потопен вулкан. Лагуната в центъра на островите маркира приблизителното местоположение на върха на кратера . Снимката е предоставена от НАСА. Снимка взета от сайта на ЦРУ
Окото на Тишината на Маркс Ернст използва техниката на декалкоманията за да създаде изображения на камани, растения, и животни от арбитрарни изображения. Горната лява част от картината е използвана за корица на първото издание на A Case of Conscience на Балард издадена 1958-ма година.

Текстова База

САЩ анексираха остров Уейк през 1899 г. с цел създаването на кабелна станция. Важна въздушна и военноморска база е построена през 1940-41. През декември 1941 г. островът е превзет от японците и е държан до края на Втората световна война. През следващите години Уейк се превръща в локация за кацане и зареждане с гориво за военни и търговски самолети, преминаващи през Тихия океан. От 1974 г. пистата на острова се използва от американската армия и за аварийни кацания. Операциите на острова са били временно преустановени както и целият персонал евакуиран през 2006 г. с приближаването на супер тайфун IOKE (категория 5), със сравнително малки произтичащите щети. Ремонтният екип на ВВС на САЩ възстанови пълната способност на летището и съоръженията, а островът остава жизненоважна стратегическа връзка в Тихоокеанския регион. Текст взет от сайта на ЦРУ. ↩ ↩² ↩³

Глосолалия / Ксеноглосия

Tue, 29 Sep 2020 00:00:00 +0000

Глосолалията или говоренето в езици е феномен наблюдаван в някои секти на христянската вяра, племена използващи психеделични субстанции и дори до известна степен наблюдаван като страничен ефект от невронни мрежи пробващи се да естимират човешки говор. В този аспкет можем да кажем, че това не е глослалиа а ксеногласия или говорене на непознат/ненаучен език. Прилагаме кратък текст по темата от френската журналистка, теоретичка и музикантка Аньес Геро, издаден в миналогодишната книга на Ърбаномик AUDINT—Unsound:Undead. Дори и с липсатана значение в изречените думи, явно може да се наблюдава определена структура определяща пседо-синтактичната конструкция на словореда. Езикът според Терънс Маккена е произлязъл, дълго преди значението като вид “атонално пеене”, нещо често наблядавано при малки деца, дори и при тийнейджери и както ще видим в текста имащо сходство съд слушането на радио музика на непознат език (типично приживяване в нашата държава).

преведено от Н. Д. редакция М. М.

Глосолалията или говоренето на езици, е способността човек да може да чете, пише или говори на непознат за него език, способност, която говорителят уж получава от свръхестествен дух. Звучи като смесица от мърморене и приказване, която е нито директно разбираема, нито преводима, а по-скоро отворена за интерпретация. От Пития, древният Делфийски оракул, през средновековната християнска традиция, до днешното Харизматично Движение, глосолалията винаги се е разглеждала като проявление на Бог в индивида, който демонстрира това не-научено умение. Тъй като нарушава естествените закони на знанието, тя трябва да се счита за чудо. По време на церемония, състояла се в първия ден на 1900 г., Агнес Озман, ученичка в Библейското училище „Чарлз Фокс Парам Бетел“ в Топека, Канзас, се предполага, че е говорила на различни езици, които никога не е учила, включително китайски. Това чудодейно събитие основава първата вълна на Петдесятническата църква, която подчертава библейския дар, описан в Деяния 2: 1–13, където апостолите са представени като „говорещи на езици“, бивайки разбирани от всеки член на тълпата на неговия собствен език. Дотам докъдето езикът, на който е говорила Озман, е бил идентифициран от неговите свидетели като китайски, (то) става дума за ксеноглосия, а не за глосолалия. За разлика от глосолалията, ксеноглосията е способността да се говори на действителен език, на който говорещият никога не е бил научен. Много чудодейни случаи на ксеноглосия са докладвани през Средновековието,¹ по време на френската война на камизарите през ХVІ век и в началото на ХХ век (например древният египетски език, говорен от Розмари, както се съобщава от така наречените египтолози Алфред Хълме и Фредерик Х. Ууд). Въпреки че някои случаи са докладвани, тълкувани и понякога дори записвани през ХХ-ти век като доказателство за обладаване или прераждане, ² изглежда, че записаните свидетелства на ксеноглосия, страдат от самия факт, че са записвани. Запазването и възпроизводимостта, присъщи на тези техники на запис, са и в двата аспекта заплаха за завладяващото присъствие (hic et nunc), което продължава да придружава чудото в самото му свидетелство. С устното свидетелство за чудеса, вярата се втурва в липсата, на която се основава самото свидетелство: невъзможността другите да преживеят това явление отново. Напротив, записите позволяват точно тази възможност. Но вместо назидателно преживяване, заснемането осигурява обект, който може да се анализира в лингвистичен план, който губи своята съществена непосредственост, а заедно с това и зрелищния си характер. Ако бъдат записани, случаите на ксеноглосия се оспорват далеч по-лесно и фактът, че в днешно време записът вероятно ще бъде достъпен в световен мащаб, засилва възможността той да достигне до носители на езика или експерти, които могат да отрекат или потвърдят, че всъщност е говорим чужд език. Ето защо свидетелствата за ксеноглосия все по-често се прикриват зад далечни езици, които са по-трудни за проверка, като арамейски или древен египетски (както е в случая на Розмари), или дори постепенно са изоставени в практиката на глосолалия. (Всъщност, въпреки че делото на Озман е било засвидетелствано като пример за ксеноглосия през 1900 г., Харизматичното Движение сега разчита на практиката на глосолалия. Свещеното Писание е двусмислено относно това дали говоренето на езици трябва да се тълкува като глосолалия или ксеноглосия.)³

Освен това записът оставя място за съмнение относно моменталния характер на придобиването на умението, което е от съществено значение за чудодейното измерение на ксеноглосията (това е причината традиционният акцент да пада върху говорещи, които са деца, жени или неграмотни, тъй като е по-малко вероятно те да са били изложени на втори език). От друга страна, случаите на глосолалия, базирани на изказвания на непознати езици, са по-малко лингвистични, но могат по-лесно да звучат като безсмислица извън техния ритуализиран контекст⁴ или поне да бъдат анализирани като последица от културна практика, произтичаща езиково от случайни обрати на фонетичните структури на различни езици, с които говорещият е запознат..⁵ В крайна сметка, самият характер на аудиовизуалните записи на ксеноглосия ги кара незабавно да бъдат взети за измама (измислици), докато записите на глосолалия, ако възнамеряват да бъдат повече от просто естетически приятни, са заобиколени от чувството, че са фалшификати (симулации). Изглежда, че записването на глосолалия или ксеноглосия е причина за разочарование, а не за нови мистерии. Доколкото записаният звук създава впечатление, както за реалността, така и за присъствието; би могло да се очаква, че той ще бъде привилегирован носител на свидетелство за чудото на Божието присъствие. Но има прекъсване между вида на аурата (направена от отсъствие), която човек открива в запис и сиянието на присъствието на Бог (епифания), което записът на глосолалия или ксеноглосия възнамерява да потвърди. Изненадващо е, че записите, в способността си да индексират уникални събития, не са адекватен архив за чудеса. Епифанията, в този аспект, може би е ограничена по-скоро до феноменологичното, а не чудотворното. Ако записите на глосолалия се разглеждат не като записано фиксиране на събитие на глосолални изказвания, а като обект-синтез на артикулирания глас в чистата му способност да произвежда изказвания, тогава имаме работа с размагьосано, но все още медиирано явление. При такъв обект - синтез на изказванията на гласа, лингвистичната неопределеност - за разлика от запис на разбираеми изречения - ще изведе на преден план други измерения: текстура, височина, тембър, резонанс, но и сложните параметри на инфралингвистичната експресивност (умишлени и неволни), които идват с това, което Младен Долар нарича „глас и нищо повече“⁶.

Дори възприет като такъв, глосолаличният запис все още може да ни припомни, в зависимост от психо-културния контекст и очаквания на слушателя, едно възприятие на обладаване, звучащо демонично, архаично или сюрреалистично. Но тази тръпка от отдалечеността ни е доста по-позната, отколкото бихме могли да си помислим първоначално. За повечето хора, които не говорят английски, допира им със записана популярна музика през ХХ век е бил до голяма степен глосолаличен - както е и до днес в известна степен: такива слушатели не са слушали песни на английски, а песни, пяти на английско бръщолевене, които добиват смисъл само заради гласовите текстури, акценти, вибрации и заклинания. Ако опитът им като слушатели трябва по-правилно да се нарече ксеноглосичен, тъй като записаните гласове, които са били слушани, говорят на действителен език с намерение за явна лингвистична комуникация, техният миметичен отговор, като певци, завършва като чиста глосолалия. Френските певци, например, понякога съставят свои собствени песни в английско-подобни бръщолевения, които наричат „yahourt“: изненадващо, понякога те са в състояние да проявят повече убеждение в своето глосолално пеене, отколкото ако са използвали майчиния си език. В този контекст глосолалията изглежда по-близка до споделеното, ако не и универсално, преживяване на записаната популярна музика, първоначално обвързана със съчетанията на английския идиом, по добре известни исторически причини. И по-радикално, непредварително определената глосолалия трябва да бъде отворена за инфлексии на други езици. В крайна сметка, изглежда че глосолалията е въпрос на експериментиране с многобройните и идиосинкратични изразителни възможности на индивида, надарен с артикулиран ларинкс-фаринкс, а не с някаква проява на Господ. Остава обаче въпросът: Защо дебелината на материала на изпълняваните изказвания, непрозрачността на тяхното значение, предполагат не по-малко, а повече относителна прозрачност от разбираемия език? Може би Бог е точно тази интуиция, която слушателят достига, когато глас изисква от него да внимава в нещо, което той самият не може да разбере.

Говорене на езици	Вид език	Произход	Лингвистична структура	Комуникативна структура	Записано свидетелство	Прекъсване
Глосолалия	Непознат - лингвистично неидентифициран	Ненаучен Източник на способността: Свещен Дар; Древно въплъщение; Културна практика	Изказване Скептично лингвистична интерпретация; езикоподобно бръщолевене	Идиосинкразичен/Универсален Възможен за интерпретиране Фатичен Естетичен Назидателен (отпразнуваж величието на Бог)	Многобройни Все пак може да изглежда грандиозен и да едифицира някои от наблюдателите/слушателите но е под подозрение за фалшивост.	Излъчване за присъствието на Бог докато е записано не може да произведе спектрална аура (присъствие образувано от липса)
Ксеногласия	Непознат от говорителя - лингвистично неидентифициран	Ненаучен Източник на способността: Свещен Дар; Предишен живот на говорителя: Чужди спомени	Изречение Сцептично лингвистична интерпретация; Реален език генерирализиран на ниво пиджин	Специфичен/Генeрален Преведим по принцип Възможен за превод ако езикът е относително далечен (древния Египетски говорен от Розмари) Когато е отворен за отзиви: всяка функция на езика	Почти никакво Не може да бъде грандиозен: записът не може да даде насока, че е спонтанен Подозрение за измама	Прекъсване на природните законите докато е записано не може да не бъде записано небрежно, според законите

оригинален текст от AUDINT—Unsound:Undead (2019), Urbanomic ISBN: 978-1-9164052-1-9

Датабанка

Визуали

Photograph from Herbert List ITALY. Latium. Bomarzo. Sacro Bosco. Mostro in the garden of Pier Francesco Orsini. 1950. A-IT-BOM-011 - Herbert List ITALY. Latium. Bomarzo. Sacro Bosco. Mostro in the garden of Pier Francesco Orsini. 1950. A-IT-BOM-011

Текстова База

Вижте C.F. Cooper-Rompato, The Gift of Tongues: Women’s Xenoglossia in the Later Middle Ages (University Park, PA: Pennsylvania State University Press,2010). ↩
I. Stevenson, Unlearned Language: New Studies in Xenoglossy (Charlottesville, VA: University of Virginia Press, 1984). ↩
Деяния Глава 2:6,9-11 защото всеки един ги слушаше да говорят на неговия език. […] Партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим - и юдеи и прозелити, критяни и араби, слушаме ги да говорят на нашите езици за великите Божии дела.’. ↩
W.J. Samarin, Tongues of Men and Angels. The Religious Language of Pentecostalism (New York: MacMillan, 1973) and ‘Variation and Variables in Religious Glossolalia’, in D. Haymes (ed.), Language in Society (Cambridge: Cambridge University Press, 1972), 121–30. ↩
F.D. Goodman, Speaking in Tongues: A Cross-Cultural Study in Glossolalia (Chicago: University of Chicago Press, 1972). ↩
M. Dolar, A Voice and Nothing More (Cambridge, MA: MIT Press, 2006). ↩

Ксенофеминистки Манифест - политика на отчуждение

Mon, 20 Jul 2020 00:00:00 +0000

Ксенофеминисткият Манифест е опит за артикулация на гендър акселерационизъм. Текстът цели да разиграе значението на технологията в модерния свят, неговите опасности и позитиви като цяло, но и по-конкретно, и в контекста на феминистката и куиър теорията. Занимавайки се с идеята как технологията може да спаси жените от тиранията на собствената им биология, ксенофеминисткият манифест прави опит да диагностицира проблеми в модерната концепция на лявото, чертаейки нов наратив за модерността и прогреса. Вдъхновен от експериментите с нелегален тестостерон на транс-феминиста Пол Беатрис Пресиадо, през био-хакването, до Карл Маркс, фармако-порнографията и кибернетиката, този текст, наречен от Марк Фишър “Комунистическият Манифест за двадесет и първи век”, се стреми да представи един алтернативен поглед над научно-технологичното ни състояние.

Лабория Кубоникс (2014) е ксенофеминистки колектив, разпространен в пет страни и три континента. Тя се стреми да премахне пола, да унищожи „семейството“ и да се справи с природата като гарант за не-елитаритарни политически позиции. Нейното име е анаграма на „Никола Бурбаки“, псевдоним, под който група от до голяма степен френски математици са работили за утвърждаване на абстракцията, общителността и строгост в математиката в началото на ХХ век. Членките включват Даян Бауер, Катрина Бърч, Лука Фрейзър, Хелън Хестър, Ейми Айрланд, и Патриша Рийд. преведено от Н. Д. редакция М.М. оригиналът —

Разума, както информацията, иска да бъде свободен.

НУЛА

0X00

Нашият е свят в световъртеж. Свят, който жужи с технологично медиация, преплитайки ежедневието ни с абстракция, виртуалност и сложност. КсФ конструира феминизъм, адаптиран към тези реалности: феминизъм на безпрецедентна хитрост, мащаб и визия; бъдеще, в което реализирането на справедливостта между половете и феминистката еманципация допринасят за универсалистка политика, сглобена от нуждите на всеки един човек, пресичайки расата, способностит, икономическият статус и географската локалност. Без повече без-бъдещно повторение по пътеката за бягане на капитала, без повече подчинение на труда, продуктивен, както и репродуктивен, без повече реификация на даденото, маскирана като критика. Нашето бъдеще изисква депетрификация. КсФ не е предложение за революция, а залог на дългата игра на историята, изискващ въображение, сръчност и постоянство.

0X01

КсФ възприема отчуждението като устрем за генериране на нови светове. Всички сме отчуждени, но били ли сме някога по друг начин? Чрез, а не въпреки, нашето отчуждено състояние можем да се освободим от калта на бездействието. Свободата не е даденост и със сигурност не е дадена от нещо „естествено“. Изграждането на свободата включва не по-малко, a повече отчуждение; отчуждението е трудът на изграждане на свободата. Нищо не трябва да се приема като фиксирано, постоянно или „дадено“ - нито материални условия, нито социални форми. КсФ мутира, навигира и сондира всеки хоризонт. Всеки, който е смятан за „неестествен“ пред царуващите биологични норми; всеки, който е преживявал несправедливости, извършени в името на природния ред, би осъзнал, че прославянето на „природата“ няма какво да ни предложи - тези от нас, който са куиър и транс, хората с увреждания, както и тези, които са претърпели дискриминация поради бременност или задължения, свързани с отглеждането на деца. КсФ е яростно анти-натуралистки. Есенциалисткият натурализъм вони на теология, колкото по-рано е изцелен, толкова по-добре.

0X02

ащо има толкова малко категорични, организирани усилия за преустройването на технологиите в посока прогресивни полови политически цели? КсФ се стреми към стратегическо разгръщане на съществуващите технологии, за реинжениране на света. В тези инструменти са вградени сериозни рискове; те са склонни към дисбаланс, злоупотреба и експлоатация на слабите. Вместо да се преструва, че не рискува нищо, КсФ се застъпва за необходимото сглобяване на технополитически интерфейси, отговарящи на тези рискове. Технологията в своята същност не е прогресивна. Употребите ѝ са слети с културата в положителна обратна връзка, което прави невъзможно линейното секвенциране, прогнозиране и абсолютната предпазливост. Технонаучните иновации трябва да бъдат свързани с колективното теоретично и политическо мислене, в което жените, куиър лицата и несъответстващите на стандартните полове играят без-аналогова роля.

0X03

Реалният еманципаторен потенциал на технологиите остава нереализиран. Подхранван от пазара, неговият бърз растеж е нулиран от тромавостта му, а елегантната иновация се предава на купувача, чийто застоял свят тя украсява. Отвъд шумната бъркотия на кодифицирана вехтория, основната задача се крие в инженирането на технологии за борба с неравномерния достъп до репродуктивни и фармакологични инструменти, катаклизъм на околната среда, икономическа нестабилност, както и опасни форми на неплатен/недоплатен труд. Неравенството между половете все още характеризира областите, в които нашите технологии са замислени, изградени и узаконени, докато жените работници в електрониката (назовавайки само една индустрия) извършват един от най-лошо платения, монотонен и изтощаващ труд. Подобна несправедливост изисква структурна, машинна и идеологическа корекция.

0X04

Ксенофеминизмът е рационализъм. Да се твърди, че разумът или рационалността е „по природа“ патриархално начинание, означава да се признаем за победени. Вярно е, че каноничната „история на мисълта“ е доминирана от мъже и именно мъжки ръце задушават съществуващите научни и технологични институции. Но точно затова феминизмът трябва да е рационализъм, поради този мизерен дисбаланс, а не въпреки него. Няма „женска“ рационалност, нито има „мъжка“. Науката не е израз, а анулиране на пола. Ако днес той е доминиран от мъжки егота, то тогава той си противоречи - и това противоречие може да е полезно. Разумът, подобно на информацията, иска да бъде свободен, а патриархатът не може да му е придостави. Рационализмът сам по себе си трябва да бъде феминизъм. КсФ обозначава точката, в която тези претенции се пресичат в двупосочна зависимост. Той определя разума като двигател на феминистката еманципация и декларира правото на всеки да говори като никой конкретно.

ПРЕКЪСВАНЕ

0X05

злишъкът от скромност във феминистките програми от последните десетилетия не е пропорционален на чудовищната сложност на нашата реалност, реалност пресечена от оптични кабели, радио и микровълни, тръбопроводи за нефт и газ, въздушни и корабоплавателни пътища и безпощадно, едновременно изпълнение на милиони комуникационни протоколи във всяка изминала милисекунда. Систематичното мислене и структурният анализ до голяма степен са отпаднали в полза на възхитителни, но недостатъчни борби, свързани с неподвижни местонахождения и фрагментирани въстания. Докато капитализмът се разбира като сложна и непрекъснато разрастваща се тоталност, много еманципативни антикапиталистически проекти остават дълбокоопасяващи се от преминаването към универсалното, противопоставяйки се на спекулативната политика на голямата картина, осъждайки я като потискащ, но нужен вектор. Подобна фалшива гаранция третира универсалите като абсолютни, генерира омаломощаващо разделение между нещото, което искаме да премахнем и стратегиите, които развиваме, за да го премахнем.

0X06

Глобалната сложност ни отваря към спешни когнитивни и етични изисквания. Това са Прометейски отговорности, които не могат да преминат без да бъдат адресирани. Голяма част от феминизма от двадесет и първи век - от остатъците от политиката на постмодерната идентичност до големи части от съвременния екофеминизъм - се мъчи в адекватно справяне с тези предизвикателства по начин, способен да доведе до съществени и трайни промени. Ксенофеминизмът се стреми да се изправи пред тези задължения като колективни агенти, способни да преминат между много нива на политическа, материална и концептуална организация.

0X07

Ние сме непреклонно синтетични, неудовлетворени само от анализа. КсФ настоява за конструктивна осцилация между описване и предписване, с цел да мобилизира рекурсивния потенциал на съвременните технологии върху пола, сексуалността и различията във властта. Като се има предвид, че има редица предизвикателства на пола, конкретно свързани с живота в дигитална епоха - от сексуален тормоз чрез социални медии до doxxing, конфиденциалност и защита на онлайн имиджи - ситуацията изисква феминизъм, който се чуства удома си с компутацията. Днес е наложително да разработим идеологическа инфраструктура, която да поддържа и улеснява феминистките интервенции в рамките на конективните, свързани в мрежата елементи на съвременния свят. Ксенофеминизмът е нещо повече от дигитална самозащита и свобода от патриархалните мрежи. Ние искаме да култивираме упражняването на положителна свобода - свобода-да, а не просто освобождаване-от, и призоваваме феминистките да се снабдят с уменията да преразпределят съществуващите технологии и да измислят нови познавателни и материални инструменти в услуга на общи цели.

0X08

Радикалните възможности, които се предоставят чрез разработване (и отчуждаване) на формите на технологично посредничество, вече не трябва да се използват в частните интереси на капитала, което, по дизайн, е от полза само за малцина. Има непрекъснато разпространяващи се инструменти, които трябва да бъдат анексирани и въпреки че никой не може да претендира за тяхната всеобхватна достъпност, дигиталните инструменти никога не са били по-широко достъпни или по-чувствителни към присвояване, отколкото днес. Това не е заличаване на факта, че голяма част от бедните в света са неблагоприятно засегнати от разрастващата се технологична индустрия (от работниците във фабриките, работещи при гнусни условия, до селата в Гана, превърнали се в бунища за електронните боклуци на световните сили), а изрично потвърждаване на тези условия като цел, която да бъде премахната. Точно както изобретяването на фондовата борса е било и изобретението на фондовият колапс, ксенофеминизмът знае, че технологичните иновации трябва по същия начин отговорно да предвиждат системното си състояние.

КЛОПКА

0X09

отхвърля илюзията и меланхолията като политически инхибитори. Илюзията като сляпата презумпция, че слабите могат да надделеят над силните без стратегическа координация, води до неизпълнени обещания и неорганизирани нагони. Това е политика, която искайки толкова много, завършва градейки ужасно малко. Без труда на мащабна, колективна социална организация, декларирането на нечие желание за глобална промяна не е нищо повече от прищявка. От друга страна, меланхолията - толкова ендемична в лявото - ни учи, че еманципацията е изчезнал вид, за който трябва да се плаче и че изцепките на отрицанието са най-доброто, на което можем да се надяваме. В най-лошия случай, такова отношение не поражда нищо друго, освен политическа нестабилност и в най-добрия - създава атмосфера на всеобхватно отчаяние, което твърде често дегенерира във фракционизъм и дребнаво морализиране. Заболяването, което е меланхолията, само влошава политическата инертност и под прикритието на реалистичност, изоставя всяка надежда за калибриране на света по друг начин. Срещу такива болести КсФ се имунизира.

0X0A

риемаме политиките, които изключително валоризират локалното, под прикритието на подривни течения на глобалната абстракция като недостатъчни. Отделянето от или отказът на капиталистическата техника няма просто да я накарат да изчезне. По същия начин, предложенията да се дръпне спирачката на вградените скорости, призивът да се забави и да се де-мащабира, е възможност, достъпна само за малцина - насилствена особеност на ексклузивността - в крайна сметка водеща до катастрофа за мнозинството. Отказът да се мисли отвъд микросъобществото, да се насърчават връзките между фрагментираните бунтове, да се обмисля как еманципаторната тактика може да бъде увеличена в универсално приложение, значи да останем доволни от временните и отбранителни жестове. КсФ е афирмативно същество в настъпление, яростно настояващо за възможността за мащабна социална промяна в името на всички наши извънземни роднини.

0X0B

Чуството за нестабилност и изкуственост в света изглежда е избледняло от съвременната куйър и феминистка политика в полза на плурално, но статично съзвездие на полови идентичности, в чиято мрачна светлина уравняването на доброто и естественото, биват упорито възстановявани. Макар да имаме (може би) възхитително разширени прагове на “толерантност”, твърде често ни се казва да търсим утеха в липсата си на свобода, като отправяме претенции за това, че сме “родени” по този начин, сякаш предлагаме извинение с благословията на природата. През цялото време хетеронормативният център напредва. КсФ оспорва този центробежен референт, знаейки добре, че полът е образец на опорна точка между нормата и фактите, между свободата и принудата. Наклоняването на опорната точка в посока на природата е дефанзивно отстъпване, в най-добрия случай и отдръпване от онова, което прави транс и куйър политиката нещо повече от просто лоби: че е едно настойчиво проява на свобода, противопоставена на ред, който изглежда вечен. Както всеки мит на дадеността, стабилната основа е фабулирана заради един истински свят на хаос, насилие и съмнение. „Даденото“ се секвестира в частното царство на сигурност, докато отстъпва от фронтове на публичните последици. Когато възможността за преход стана реална и известна, гробницата под светилището на Природата се пропука и нови истории - настръхнали с бъдеще - избягаха от стария ред на „секса“. Дисциплинарната решетка на пола е в голяма част опит за поправяне на тази разбита основа и укротяване на живота, който е избягал от нея. Сега дойде времето да се разруши изцяло това светилище, а не да се прекланяме пред него в опит за жалко извинение за малкото автономия, която е спечелена.

0X0C

Ако някога „киберпространството“ е предлагало обещание за бягство от структурите на есенциалистките категории на идентичност, климатът на съвременната социална медия се е насочил силно в другата посока превръщайки се в театър, където тези ограничения на идентичността биват играни. С тези кураторски практики идват пуритански ритуали на морална поддържка и тези сцени прекалено често гъмжат от дезавуираното удоволствия от обвинение, срам и порицание. Ценните платформи за връзка, организация и споделяне на умения се задръстват от пречки за продуктивен дебат, поставени така, сякаш те самите са дебати. Тези пуритански политики на срам, които фетишизират потисничеството, сякаш е благословия и замъгляват водите в моралистични ярости; ни оставят студени. Ние не искаме нито чисти ръце, нито красиви души, нито добродетели, нито терор. Искаме превъзходни форми на корупция.

0X0D

ова, което се вижда, е, че задачата на инжениране на платформи за социална еманципация и организация не могат да пренебрегват културните и семиотични мутации, които тези платформи позволяват. Това, което изисква ре-инжениране, са меметичните паразити, които пораждат и координират поведение по начини, прикрити за техните домакини; ако това не се случи, миймовете като „анонимност“, „етика“, „социална справедливост“ и „проверка на привилегиите“ приемат социалните динамики в противоречие с често похвалните намерения, с които са заети. Задачата за колективно самоовладяване изисква хиперверна манипулация на конците на марионетката която е желанието и внедряване на семиотични оператори в терен на силно мрежови културни системи. Волята винаги ще бъде покварена от миймовете, в които се трафикира, но нищо не ни пречи да инструментализираме този факт и да го калибрираме с оглед на целите, които желае.

0X0E

ПАРИТЕТ

Ксенофеминизмът е полов-аболиционизъм. „Половият-аболиционизъм“ не е код за изкореняване на тези характеристики, които в момента се считат за „полови“ от човешкото население. При патриархата подобен проект би могъл само да доведе до катастрофа - понятието какво е „полово“ се придържа несъразмерно към женското. Но дори и този баланс да бъде коригиран, ние нямаме интерес да видим намаляването на сексуалното разнообразие в света. Нека цъфнат сто пола! „Половият-аболиционизъм“ е съкращение за амбицията да се изгради общество, в което черти, събрани понастоящем под рубриката на пола, вече не предоставят мрежа за асиметричната операция на властта. „Расовият Аболиционизъм“ се разраства в подобна формула - борбата трябва да продължи, докато понастоящем расиализираните характеристики вече не са основа за дискриминация повече, отколкото цвета на очите e. В крайна сметка, всеки еманципаторен аболиционизъм трябва да се наклони към хоризонта на класовия аболиционизъм, тъй като именно pod капитализма срещаме потисничеството в неговата прозрачна, денатурализирана форма: не си експлоатиран или потиснат, защото си работник на заплата или беден; ти си работник или беден, защото си експлоатиран.

0X0F

Ксенофеминизмът разбира, че жизнеспособността на еманципаторните аболиционистки проекти - елиминацията на класа, пол и раса - зависят от задълбочена преработка на универсалното. Универсалното трябва да се схваща като неспецифично, което ще рече, интерсекционално. Интерсекционалността не е обединяването на колективите в статичен шум на крос-реферирани идентичности, а политическа ориентация, която прорязва през всяко конкретно, отказвайки грубото набутване на телата в категории. Това не е универсално, което може да бъде наложено отгоре, а едно (универсално) изградено отдолу нагоре - или по-точно, латерално, отварящо нови линии за транзит през неравномерен пейзаж. Тази не-абсолютна, генерална универсалност трябва да пази от фалшивата тенденция на сблъскване с раздути, немаркирани конретики - а именно, евроцентричен универсализъм, при който мъжкото e грешно прието за безполовото, бялото за без-расовото, цисът за истинското и т.н. Ако отсъства такава универсалност, елиминацията на класата ще остане буржоазна фантазия, премахването на расата ще остане тактика на бялото превъзходство, а елиминацията на пола ще остане слабо забулена мизогиния, дори (особено) когато е преследвана от самите заклети феминистки групи. (Абсурдният и безразсъден спектакъл на толкова много самопровъзгласили се кампании за премахване на джендъра в опозиция на транс жени е достатъчно доказателство за това.)

0X10

т постмодерните се научихме да изгаряме фасадите на фалшивите универсали и да прогонваме такива обърквания; от модерните се научихме да пресяваме новите универсали от пепелта на фалшивите. Ксенофеминизмът се стреми да изгради коалиционна политика, политика незаразена от чистотата. Овладяването на универсалното изисква внимателна квалификация и прецизна саморефлексия, така че да се превърне в подръчен инструмент за множеството политически тела и нещо, което може да бъде приспособено срещу многобройните потисничества, които са свързани с пола и сексуалността. Универсалността не е план и вместо да диктуваме предварително своите приложения, ние предлагаме КсФ като платформа. Следователно самият процес на изграждане се разбира като негентропичен, итеративен, в непрекъсната преработка. Ксенофеминизмът се стреми да бъде изменчива архитектура, която, подобно на софтуера с отворен код, остава в процес на постоянно модифициране и усъвършенстване, следвайки навигационния импулс на войнствени етични разсъждения. Отворен обаче не означава ненасочен. Най-устойчивите системи в света дължат стабилността си на начина, по който тренират реда да произлиза като една „невидима ръка“ от очевидната спонтанност; или да използва инерцията на инвестиции и утаявания. Не трябва да се колебаем да се учим от нашите противници или успехите и провалите на историята. Имайки това предвид, КсФ търси начини да посее ред, който е безпристрастен и справедлив, инжектирайки го в геометрията на свободите, които тези платформи позволяват.

РЕГУЛИРАНЕ

0X11

Нашият жребий е изпълнен с техно-наука, при която нищо не е достатъчно свещено, че да не може да бъде реинженирано и трансформирано, по начин, разширяващ блендата на свободата ни до пола и човешкото. Да се каже, че нищо не е свещено, че нищо не е трансцендентно или защитено от волята за знание, за бърникане и хакване, означава да кажем, че нищо не е свръх-естествено¹. „Природата“, разбирана тук като неограничената арена на науката, е всичко, което съществува. И така, в разрушаването на меланхолията и илюзийте; неамбициозността и немащабируемостта; либидизираният пуританизъм на определени онлайн култури и Природата като посредствена даденост, ние откриваме, че нашият нормативен анти-натурализъм ни е тласнал в един безкомпромисен онтологичен натурализъм. Ние претендираме, че няма нищо, което не може да се изучава научно и да бъде манипулирано технологично.

0X12

ова не означава, че разграничението между онтологичното и нормативното, между факта и ценността, просто къса и яде. Векторите на нормативния анти-натурализъм и онтологичния натурализъм обхващат много амбивалентни бойни полета. Проектът за разплитане на това, което трябва да бъде, от това, което е; на дисоциирането на свободата от фактите, волята от знанието, всъщност е една безкрайна задача. Има много лакуни, в които желанието ни изправя пред бруталността на фактите, където красотата е неотделима от истината. Поезията, сексът, технологиите и болката светят нажежени от напрежението, което проследихме. Но ако се откажем от задачата на ревизия, ако освободим юздите и отслабим това напрежение, тези нишки моментално ще изтънеят.

НОСИ

0X13

Потенциалът на ранната, базирана на текст, интернет култура за противодействие на репресивните джендърни режими, генерирането на солидарност сред маргинализирани групи и създаването на нови пространства за експериментация, които възпламениха киберфеминизма през деветдесетте години, очевидно е намалял през двадесет и първи век. Доминацията на визуалното в съвременните онлайн интерфейси възстанови познатите модалности на полицействане на идентичността, отношенията на власт и половите норми в саморепрезентацията. Но това не означава, че киберфеминистките увлечения принадлежат на миналото. Сортирането на субверсивните възможности от потискащите, скрити в днешната мрежа, изисква феминизъм чувствителен към коварното завръщане на старите властови структури, но все пак достатъчно умел, за да знае как да експлоатира потенциала им. Дигиталните технологии не могат да се отделят от материалните реалности, лежащи в тяхната основа; те са свързани, така че всекя може да бъде използвана за да промени друга към различни цели. Вместо да спори за върховността на виртуалното над материалното или материалното над виртуалното, ксенофеминизмът схваща точки на силата и безсилието и в двете, за да разгърне това знание като ефективна намеса в съвместно съставената ни реалност.

0X14

Намесата в по-очевидно материалните хегемонии е също толкова важна, колкото и намесата в дигиталните и културните. Промените в изградената околна среда съдържат някои от най-значимите възможности за преконфигуриране на хоризонтите на жените и куйър хората. Като въплъщение на идеологическите съзвездия, производството на пространства и решенията, които вземаме за тяхната организация, в крайна сметка са артикулации за „нас“ и реципрочно - как едно „ние“ може да бъде артикулирано. С потенциала да изключи, ограничи или отвори бъдещите социални условия, ксенофеминистите трябва да се приспособят към езика на архитектурата като речник за колективна хорео-графия² - координираното писане на пространството.

0X15

т улицата до дома, битовото пространство също не трябва да избягва от пипалата ни. Толкова дълбоко вкоренено, битовото пространство се смята за неразрушимо, където домът като норма е свързан с дома като факт, като невпечатляваща даденост. Изтъпяването на „битовия реализъм“ няма дом на нашия хоризонт. Нека обърнем погледа си към аугментираните домове на споделените лаборатории, на комуналните медии и техническите съоръжения. Домът е идеален за пространствена трансформация като интегрален компонент във всеки процес на феминистко бъдеще. Но не трябва да се спира пред градинските порти. Виждаме твърде добре, че възстановяването на семейната структура и битовия живот в момента е възможно само с цената на оттегляне от икономическата сфера - като пътя на комуната или понасяне на тежестта многократно, като самотния родител. Ако искаме да прекъснем инерцията, която е запазила предсмътната фигура на ядрената фамилна единица, която упорито работи за изолацията на жените от публичната сфера и мъжете от живота на децата си, като същевременно наказва тези, които се отклоняват от нея, трябва да преправим материалната инфраструктура и да прекъснем икономическите цикли, които я блокират. Задачата пред нас е двойна и нашето виждане непременно е стереоскопично: ние трябва да създадем икономика, която да освободи репродуктивния труд и семейния живот, като същевременно изграждаме модели на семейство, освободени от умопомрачителната монотонност на работата за заплата.

0X16

От дома до тялото, артикулацията на проактивна политика за биотехническа намеса и хормони продължава. Хормоните проникват в джендърните системи, притежаващи политически обхват, надхвърлящи естетическата калибровка на отделните органи. Мислено структурно, разпределението на хормоните - кой или какво разпределя приоритетно или патологизира - е от първостепенно значение. Възходът на интернет и хидрата от аптеките на черния пазар чиято верига той свали - заедно с публично достъпените архиви от ендокринологичен ноу-хау - беше от съществено значение за борбата с контрола върху хормоналната икономика, далеч от „вратарските“ институции, които искаха да смекчат заплахите към установеното разпределение на сексуалността. Замяната на управлението на бюрократите с това на пазара обаче, не е победа сама по себе си. Тези вълни трябва да се издигнат по-високо. Питаме дали идиомата за „хакерство на пола“ може да се разшири в дългосрочна стратегия, стратегия за мокър софтуер (уетуеър), подобна на това, което хакерската култура вече е направила за софтуера - изграждане на цяла вселена от безплатни и отворени източници, която би била най-близкото нещо до практичен комунизъм, което който и да е от нас е виждал досега. Без глупавото застрашаване на живота, можем ли да сплетем ембрионалните обещания на фармацевтичното 3D печатане („реакционен софтуер“), което стои пред нас, грасрутс клиники за телемедицински аборти, джендър хактиктивисти и форуми за „направи си сам “ ХЗТ и т.н., за да сглобим платформа за безплатна и open-source медицина?

0X17

От глобалното към локалното, от облака към нашите тела, ксенофеминизмът избягва отговорността в изграждането на нови институции с техноматериалистически хегемонни пропорции. Подобно на инженерите, които трябва да представят обща структура, както и молекулярните части, от които е изградена, КсФ подчертава важността на мезополитическата сфера, противопоставена на ограничената ефективност на местните жестове, създаването на автономни зони и чистия хоризонтализъм, точно както стои срещу трансценденти или налагания на ценности и норми отгоре надолу. Мезополитическата арена на универсалистките амбиции на ксенофеминизма се възприема като подвижна и изкусна мрежа от транзити между тези полярности. Като прагматици, ние каним контаминацията да бъде мутационеният двигател между тези фронтири.

ПРИЛИВ

0X18

КсФ отстоява, че адаптирането на поведението ни към една епоха на Прометейска сложност е труд, изискващ търпение, но едно свирепо търпение, в противоречие с „чакането“. Калибрирането на политическа хегемония или бунтовнически миймплекс не само предполага създаването на материални инфраструктури, които да направят ценностите, които артикулира, изрични, но също и да поставя искания пред нас като субекти. Как да станем домакини на този нов свят? Как да изградим по-добър семиотичен паразит – събуждащ желанията, които искаме да пожелаем; който оркестрира не автофагична³ оргия на поквара или ярост, а еманципативна и егалитарна общност, подкрепена от нови форми на безкористна солидарност и колективно самоуправление?

0X19

сенофеминизмът програма ли е? Не и ако това означава нещо, толкова грубо като рецепта или едноцелево средство, чрез което се решава определен проблем. Предпочитаме да мислим като схемаджията или лиспера, стремящ се да изгради нов език, в който е потопен проблемът, така че решенията за него и за всякакъв брой от свързани с него проблеми да се само-развият с лекота. Ксенофеминизмът е платформа, начална амбиция да се изгради нов език за сексуалната политика - език, който използва собствените си методи като материали, които да бъдат преработени и постепенно да се бутстрапнат⁴ в съществуване. Ние разбираме, че проблемите, пред които сме изправени, са системни и взаимосвързани и че всеки шанс за глобален успех зависи от заразяване на безброй умения и контексти с логиката на КсФ. Нашата е трансформация на просмукване, насочено присвояване, а не бързо сваляне; това е трансформация на съзнателно строителство, което се стреми да потопи бялото върховенство на капиталистическия патриархат в море от процедури, които омекотяват черупката му и демонтират защитните му сили, така че да се изгради нов свят от неговите отпадъците .

0X1A

Ксенофеминизмът индексира желанието за изграждане на едно извънземно бъдеще с триумфален X⁵ на мобилната карта. Този X не маркира дестинация. Той е вмъкване на топологична ключова рамка с цел формирането на една нова логика. Подкрепяйки бъдеще, необвързано с повтарянето на настоящето, ние се борим за усилен капацитет, за пространства на свободата с по-богата геометрия от пазарския щанд, конвейера и фийда. Нуждаем се от нови възможности за възприятие и действие, които не са свързани с натурализираните идентичности. В името на феминизма „Природата“ вече не е убежище за несправедливостта или основа за каквато и да било политическа обосновка!

Ако природата е несправедлива, нека променим природата!

Ксеномефинистки Манифест е превод на английската Xenofeminist Manifesto, публикувано от Verso (2018) с лизенз (CC-BY 4.0) Laboria Cuboniks Изображенията са взети и манипулирани от гореспомената книга, със съотвеният лиценз както и от Wikicommons с лиценз Това произведение е лицензирано с Creative Commons Признание 4.0 Международен Лиценз. —

Анотации

Начална илюстрация: Х. Р. Гигер, Carmen I Акрил върху снимка, 199, (1989-B-618)

от анг. super-natural, или супер-естественно. ↩
или танцопис от χορεία (танц в кръг) и γραφή (писане) е система от записване и репроизвеждане на танц (координирани движения). ↩
от древногръцкото αὐτόφαγος, себе-изяждащ се, е механизъм който премахва ненужните и дисфукционални компоненти на клетката. ↩
от анг. “to boostrap” техника на зареждане на програма при която с ниско количество начални инструкции се позволява да се зареди другата част от програмата през инпут устройство. ↩
X като Xenofeminism. ↩

Киберпозитивен (1992)

Sat, 13 Jun 2020 00:00:00 +0000

Есе за пръв път представено на симпозиума за култура на наркотиците „Фармакон“ през 1992, е провокация към левите ортодоксални организации, които все още доминират в британските академия. Терминът „киберпозитивен“ е игра с идеите на Норберт Винер за „отрицателна обратна връзка“ (хомеостаза) и „положителна обратна връзка“ (порочни цикли). Там, където консервативният Винер е валоризирал „отрицателната обратна връзка“, Плант и Ланд репозитивизират положителната обратна връзка - по-конкретно тенденцията на пазарните сили да генерират безредие и да дестабилизират контролните структури.

Катастрофата е миналото, което се разпада. Анастрофата е бъдещето, което се сглобява. Погледнато от вътрешността на историята, дивергенцията достига критични пропорции. А от матрицата, кризата е конвергенция, погрешно тълкувана от човечеството. Медиите са задушени от истории за глобалното затопляне и изчерпването на озона, ХИВ и СПИН, чуми от наркотици и софтуерни вируси, ядрена пролиферация, планетарното разпадане на икономическия мениджмънт, разпадането на семейството, вълните от мигранти и бежанци, слягането на соверенната държава в терминалната ѝ деменция, общества, рендосани от долните си класи, градски ядра в пламъци, предградия под заплаха, разпад, шизофрения, загуба на контрол.

Не е чудно, че се казва, че земята хвърчи към катастрофа. Климатичните промени, екологичният и имунитетният срив, идеологическите катаклизми, войните и земетресенията: Калифорния чака Големия. Това е епоха на разцепвания и разтапяния.

Изгнила от дигиталните зарази, модерността се разпада на парченца. Ленин, Мусолини и Рузвелт завършиха съвременния хуманизъм, изчерпвайки възможностите на икономическото планиране. Избягалият капитализъм проби всички механизми на социалния контрол, получавайки достъп до немислими отчуждения. Капиталът се клонира с нарастващо пренебрежение към наследствеността, превръщайки се в абстрактна положителна обратна връзка, себе-организирайки се. Турбуларното финансиране дрифти през глобалната мрежа.

Винер е един от големите модернисти, дефиниращ кибернетиката като наука за комуникация и контрол; инструмент за господство на човека над природата и историята, защита срещу киберпатологията на пазарите. Неговата пропаганда срещу положителната обратна връзка - квантуването му като амплификация в постоянна метрика - оказа голямо влияние, създавайки кибернетика на стабилност, укрепена против бъдеще. В тази теория няма място за нещо наистина киберпозитивно, фино или интелигентно извън обективността, необходима на човешкото разбиране. Независимо, отвъд хоризонта на събитията в човешката наука, дори и изследването на самостабилизиращи се или кибернегативни обекти, неизбежно е обхванато от изследователски или киберпозитивни процеси.

Съвременната Система за Човешка Сигурност може дори да се е появила с подсъзнателната интуиция от страна на Винер, че всичко киберпозитивно е враг на човечеството. Еволюирайки извън работата по системите за насочване на въоръжение, неговият опит беше за поробване на кибернетиката към обща технология за отбрана срещу нахлуване от извънземни. Кибернетиката сама трябваше да се държи под контрол, който сам по себе си не беше кибернетичен. Сякаш мисленето му се ръководеше от сляп тропизъм на укриване, далеч от друг, по-дълбок и фин процес: на техника, губеща контрол и комуникираща с това, което е външно на човека.

Кибернетиката на сигурността е изместила критиката на отчуждението, големият мотив на хуманистичната икономика, която отдавна се е превърнала във все по-безполезно търсене на източника на корпоративния контрол. Отчуждението диагностицираше състоянието на населението, което става чуждо само на себе си, предлагайки му прогноза, която все още обещаваше едно възстановяване. Всичко това свърши. Всички ние сме чужденци, вече не отчуждени, а извънземни, просто измамени в разпадаща се вярност на ентропичните традиции.

Към какво бихме могли да се върнем? Хайдегер завърши дегенерацията на автентичността в ксеноцидна невроза. Битието (с главно Б) умря във фюрера-бункера, а душевната чистотата принадлежи изцяло на ченгетата. Капиталистичният метрополис мутира отвъд всякаква носталгия. Ако шизоидните деца на съвременността са отчуждени, то не е като оцелели от пасторално минало, а като изследователи на предстоящото пост-човечество.


Командната стая на Адол Хитлер, унищожен от СС-ът както и от нападащите руснаци

В градовете улиците започнаха да бръмчат, а складовете бяха пренаселени от киборги, напушени на бъдещето. Градските зони, синтезирани от отчуждението, са го пре-проектирали под формата на екстаз. Градът се превърна в трафик връзка, стартовата площадка за странни пътешествия, а киберпънкът в негов реализъм. Това вече не е географско местоположение, а терминал за киберпространство: шлюз към виртуалната равнина. Нещата коренно се променят с откритието на Гибсън, че пътуването в киберпространството е равностойно на получаването на информация. Външната част на града вече не е наследствено естествено минало, а цифрово предавано бъдеще.

Запътил се за Интерзоната, Бъроуз се впусна в яхе трип и градът на бъдещето дойде при него, напоен с дрога и болести от бъдещето. Яхе е пътуване във време-пространството, преминаващо от гадене в информационно претоварване, скоростта е твърде голяма. Градските сцени от Писмата на Яхе първо заразяват Голия Обяд и продължават да се разпространяват. Градовете на Червената Нощ се разпространяват вирусно по цялата планета, препрограмирайки меката машина и имплантирайки странни мисли. Бъроуз се появява от конвергенцията на наркотици и болести. Чумата започва да предава информация.

Индианците в Южна Америка имат други наркотици за пътуване, включително кока, които изпаряват сигналите за недостиг на храна. Северноамериканската индустрия за безалкохолни напитки не се забави да забележи, че Coke Is It, паузата, която освежава, веселото приповдигане. Кокаинът закачи света на Кока-Кола и така превъзпита капитализма на ХХ-ти век по темата за пазарите. Пристрастяването е случай на парадигма на положително подкрепление, а консуматорството е вирусно разпространение на механизма на абстрактната зависимост. Колкото повече взимате, толкова повече искате: обратна връзка беглец. Често се лекува така, сякаш е болест. Когато Coca-Cola компанията остави трафика на кокаин, южноамериканските наркокартели го поеха.

Подобно на коката, MDMA-ът заобикаля глада и липсата - кодирано съобщение от края на търсенето; открит в началото на века и класифициран като потискащ апетита. Това, най-меко казано, беше недостатъчно декриптиране на дизайна му.

Репетитивни тенденции се появяват в хладните пространства на MDMA, тайнствени конвергенции, предназначени да бъдат открити. Шансът е нещо друго в бъдещето. Хаос културата се синтезира с изкуствена неврохимия. Машинен ритъм излита с контрол.

В последната фаза на човешката история, пазарите и техниката преминават в интерактивно бягство, предизвиквайки култура на хаоса като група за бързо реагиране и конвергирайки в дизайнерски наркотици с увеличаваща се скорост и усъвършенстване. Семплиране, ремиксиране, анонимно и нечовешко звучене, жената ставаща киборг и потънала в лудост: сплитане на мокър-софтуер с техно.

Капитализмът не е човешко изобретение, а вирална зараза, репликирана киберпозитивно в пост-човешкото пространство. Процесите на самопроектиране са анастрофни и конвергентни: правещи нещата преди те да добият смисъл. Времето става странно в тактилното самоорганизиращо се пространство: бъдещето не е идея, а чувство.

1992 е проектирана като годината на европейска интеграция в сигурността и отбраната и докато системата се сглобява, става все по-информативно да я симулираме като мисълта на ченгета. От гледна точка на системата за сигурност, нашествениците изглеждат с масово предимство. Корпоративните субекти от всеки мащаб - органи, фирми, държави и нации, дори планетата - изглеждат застрашени от опасни извънземни. Терористи, контрабандисти на наркотици, нелегалните имигранти, перачи на пари и информационни саботьори се прикриват в потоците на трансграничния трафик, коварно разпространяващи своите чуми.


‘От ‘Diagram Vibration’ detail. Ацетати и снимки инсталация, ‘Charge of the Light Brigade’, Bank, Лондон 1996. Link

Параноята продължава от шестдесетте години: дори реките от кръв вече са ХИВ-позитивни. Чуждите тела са все по-вирулентни и опасни, коварни нашествия от неизвестен сорт заплашват всяко политическо здание. Алергичната реакция към това извънредно положение е интеграция в сигурността, миграционна политика и биоконтрол: медико-военният комплекс. Имунополитиката и нейната кибернетична полиция възникват заедно, защото филтрацията и сканирането са различни измерения на един и същи процес; елиминацията на контаминация и избора на цел. Все повече Командване, Контрол, Комуникации и Интелигентност за проследяване на извънземните. За какво всъщност е проектиран СДИ?

Нищо не компрометира имунитета по-задълбочено от усилията за осигуряването му, тъй като всяка сложна технология за сигурност отваря нови пътища за инвазия по-бързо, отколкото затваря старите. Следвоенната имунизация отслабва имунната система. Програмите за ваксиниране улесняват заразяването със синдромите на имунодефицита. Корумпираните държавници отварят артерии за трафик, а разузнавателните компютри са заразени с вируси. ЦРУ бяха първите трафиканти на LSD. Имунополитиката е в състояние на паника: в делириум от безпокойство, тя допълнително развива условията на собствения си крах.

Европейците преди измираха от болести в тропиците, покривайки лагерите си с мрежи срещу комари като защита срещу малария. Сега киберпозитивните заболявания разпространяват странни тропици в метрополията¹, а скрининговите системи избухват извън контрол. Мрежата вече не филтрира нашествениците, те са се научили да я инфилтрират. Сега дори тестовите програми са ненадеждни, самата мрежа е заразена. Тази параноидна фантазия се превръща в Skynet от Terminator 2: системата за отбрана се превключва във врага. Грег Беър предположи, че погледнат отвън, самоосъзнаващ се компютър би изглеждал като подложен на мащабна вирусна атака.

Вирусите са едно осезаемо предаване, въпреки че за тях знаете само когато общуват с вас: съобщения от Голабалният Виро-Контрол. Вирусите препрограмират организми, включително бактерии и дори ако шизофренията все още не е програмирана вирусно, то тя ще бъде в бъдеще. Автоматизмите за виралното финансиране избягаха от критиката на политическата икономика на ІХ век, точно както виралните инфекции избягаха от микробната теория на IX век. Те се изплъзват през мрежи в клетъчния мащаб, минавайки през мембраните за биосигурност.

Линейният команден път от ДНК към РНК е основен принцип на генетиката на сигурността. Генотипът копира Бог, като инициира каузален процес без обратна връзка. Но това е само суеверие, подривано от ретровирусите. Вирусната обратна транскрипция затваря веригата, кодираща ДНК с РНК, превключвайки кибернетиката в положителност.

Тим Скъли сравнява LSD-то с вирус. Неспособно на автономна репликация, то трябва да препрограмира нервната система на човека, за да се разпространява. Хофман открива LSD-то, докато работи върху редица химикали, произлизащи от ергот, и пише за „своеобразно предчувствие“, което го води обратно към номер 25: диетиламид на лизергинова киселина. В контрола на това извънземно програмиране, той го синтезира с винена киселина и консумира доза от 250 микрограма. Първата му интерпретация за появата на LSD е била да си помисли, че е нападнат от грипен вирус.

Наркотиците са мека чума, инфектираща нервната система на стоковата кибернетика. Безалкохолните напитки и наркотиците текат един след друг, а войната с наркотиците е война на пазарите на бъдещето. Картелът Кали е транснационална маркетингова корпорация, с оценени на един трилион долара активи, продаваща кокаин по пътя на Кока-Кола. Новият световен ред се колебае между триумфа на пазара и войната срещу наркотиците. Спорадичният телемедиен празник на зрелищни акции за изземане на наркотици само отвлича вниманието от неизбежния провал на наркозащитния апарат в спирането на потока им. Глобален капитализъм, борещ се със собствените си пазари на наркотици, е автотоксичен ужас, едно автоимунно заболяване. Контролът на наркотиците е опитът на човешкия вид да овладее неконтролируемото; ескалация на контрола сам по себе си, тропизми програмирани от извънземните. Апаратите за Човешка Сигурност експериментират с наркотици като оръжия и инструменти, техните войници се напушват, енергизирани и анестезирани на редица предписани и отписани фармацевтични продукти. Нередовните им сили се субсидират от приходите от наркотици. Войната срещу наркотиците е война на наркотици.

Войната срещу наркотиците е контра-въстание, отбранителна стратегия, изградена срещу тактиката на подрива: инфилтрация, конвергентна инвазия и координирано обгръщане. Вече няма сигурност, тя беше заменена от безумни програми на ръководена контраразузнавателна технология: нови вектори и системи за доставка, смесване на надпреварата с оръжия с дизайн на наркотици, ескалация в многообразието, смарт оръжия за смарт наркотици. Кокаинът пълзи по бреговите линии на Централна Америка и през вените на корпоративна Америка, последван от други, по-нови, коварни потоци. Най-дълбоките подривници вече са нахлули в системата. Извънземните вече са тук, без да престават, дори и малко, да са извънземни. Партизанската война ескалира в посоката на тактиката; киберпозитивно излитане от възможности, нелокализирано проникване, подбиващо всички доминиращи стратегически планове. Цяла фауна и флора от подходящи инфекции. Стратегията обикновено се разпада в тропиците. Дори традиционната контра-тактика на наблюдение и разпит старее. Камуфлажът стана толкова сложен, че хората вече не знаят какво носят.

Стратегията винаги е съучастник на държавата, на действителната и виртуалната държава, скрила се във всяка идеология на съпротива и опозиционна идентичност. Тялото и държавата са под обсада от наркотиците и други софтуерни заболявания, заплашващи границите им. Системата за Човешка Сигурност е кристализирана параноя, приготвена с бакпулвер, фрибейс: последната стратегия за съпротива и последната съпротива към стратегия.

Замяната на фаличното противодействие от студената война е война срещу наркотиците, разтварянето в джунглата, световните държави, обединени в своята терминална саморазрушителна стратегия на забрана. Няма повече мечти за ядрена зима. През 1990 г. започва Китайският синдром на капитализма.


Корица от играта Neuromancer (1988) разработена от Interplay Productions

Ледът е кристализирана скорост. Това е и името на Гибсън за защита на данните - Intruder Countermeasure Electronics (I.C.E.). Лед патрулира границите, замразява портите, но извънземните са вече сред нас. Конвергентният инпут се интерпретира от сигурността като интелигентно проникване, като капан или конспирация, с всичко предварително програмирано да се свърже. Съмнявайки се, че жените са част от човечеството, Бъроуз си ги представя като извънземни нашественици. Вирусите също са такива. Никой не знае откъде идват. Те винаги пристигат от друго място, може би дори от космическото пространство. Човечеството е алергична реакция към уязвимост, но алергията зависи от здравето на имунната система: ледът трябва да сработи.

Тактиката е тънкост или интелигентност. Тъй като нещата стават по-сложни, те стават все по-женски, но патриархатът удължава ледниковия период на човечеството. Отечеството е криогенно, фантазия за съвършено съхранение, чиито предци от бронзовата ера дори и сега се размразяват в Алпите, замразени активи под атака. Глобалното затопляне топи ледовете, вдига моретата, подрива ледниците. Компютърните вируси стопяват айсберги от данни по екраните, прогаряйки през бактериалния мраз, както Бъроуз изследва наркоманската си настинка с LSD.

Имуно-уязвимостта е киберпозитивна и нейните вируси не са просто инфекции, а споявания; продължаващи да се преплитат с матрицата, дори след като са секретирани в тялото. Загуба на идентичност, чуване на гласове. Жените, както и други извънземни, представляват изключително непропорционален брой от шизофрениците, замразени от транквиланти и антишизофренични лекарства. Хапчета за сън, за да блокират сънищата. Забранени са само наркотиците, които изследват интеграцията.

Докато имунополитиката избухва в софтуерната равнина, културата се превръща в зона на свободна стрелба. Културата на хаоса се е прикачила към киберианското военно разузнаване. Пост-човешки пулсове и системи за насочване на въоръжение се ремиксират заради ускоряващите се цели, както ритмите се ускоряват, за да прихванат входящите наркотици: виртуални пристрастявания за зависими, заслепени от редизайн. Градовете мутират в техно джунгли, където училищните деца разменят болен софтуер от първа линия и дори имената на марките са криптирани: SEGA поставя възрастите в обратна посока. Гибсън хваща мисълта за киберпространството от аркадни видео игри, наблюдавайки контурите за обратна връзка с моторно стимулиране, себе-проектирайки убийствени модели. Тъмни екстази в каверни от ускоряващи се пиксели. Преди виртуалната реалност да стане опасна, тя вече беше военна симулация.

Внезапният преход от лед към вода, фазовият преход, пунктуалната анастрофа на системата, влияе върху конвергентната, а не метричната нула. Земята става киберпозитивна.

Може да не знаем какво се случва, но ставаме все по-топли. Само враговете на имуноидентичността населват бъдещето.

преведено от Н. Д. редакция М.М. оригиналът може да се намери в #Accelerate, The Accelerationist Reader, Urbanomic

Илюстрации

I. Корица на Do Androids Dream Of Electric Sheep на Филип К. Дик издателство Orion House (2010) eISBN: 978 0 5750 9793 3

II. Илюстрация на позитивна и негативна обратна връзка. Взета от Principia Cybernetica Web

III. Конферентната зала на командния център на Адолф Хитлер частично изгорена от войските на СС и лишена от доказателства от нахлуването на руснаци, в бункер под Райхсканцелерията след самоубийството на Хитлер Уилям Вандиверт - The LIFE Picture Collection/Getty Images

IV. Kорицата на Cities of the Red Night, Holt, Rinehart & Winston (US) 1981, оригинал The Triumph of Death, oil panel painting by Pieter Bruegel the Elder

V. Уроборос е един от най-древните символи и разпространени символи на фийдбака. Той показва змия или дракон захапал собствената си опашка.

VI. От ‘Diagram Vibration’ detail. Ацетати и снимки инсталация, ‘Charge of the Light Brigade’, Bank, Лондон 1996. Link

VII. Корица от играта Neuromancer (1988) разработена от Interplay Productions

Анотации

За Ланд ние сме в система коренно различна от класическият колониален модел. По конкретно той смята че, се намираме в това което нарича върха патриархално неоколониално натрупване на капитал. При колониализма има потенциал за дестабилизация на метрополията и може да видим много примери за това. Когато колонизаторите са ходели някъде винаги е имало един вид хибриден обмен на идентичностти, защото физическото присъствие изисква взаимодействие с културата по начин, който настоящата система не позволява, тъй като тя просто използва капитала като прокси. Чрез капитала, всъщност не трябва да се влиза в контакт с тези хора и следователно изтрива тази възможност за дестабилизация на ценностната система на метропола. За повече информация се обърнете към текста на Ланд Кант, Капитала и Забраната за Кръвосмешение (Kant, Capital and the Prohibition of Incest) скоро и на Български, на този блог. ↩

Призрак в Машината: Хикикомори и Дигиталния Дуализъм

Tue, 05 May 2020 00:00:00 +0000

Хикикомори, е вече често срещан феномен на хора избрали да се себе-изолират, физически, психически и пространствено от света. Издържани често то своите семейства хикикомори често са млади хора (нещо, което заедно с Японската начална локалност на феномена почва да се разраства извън тези дефиниции) избрали да не участват в хипер-невротичния трудов пазар и социален климат на модерният живот. В този текст разглеждаме звуковата връзка на този феномен с модерният музикален жанр на пост- или деконструирана клубна музика, конспиративното мислене, изолационната психоза и модерния не-звук / не-живот.

–

През последния четвърт век хора в Япония, предимно млади мъже, се затварят по стаите си оттегляйки се от обществото. Избягвайки всякакви работни и социални ситуации, те зависят от семействата си за издръжка, като при крайните случаи тази тенденция продължава десетилетия. Малкото пространство с големина на спалня е светът на хикикомори-то и макар че терминът първо е въведен в употреба и тенденцията първо идентифицирана в Япония, появата му вероятно е улеснена от твърдата култура на страната, изразена във високи очаквания и силните семейни връзки, хиккикомори е феномен с все нарастваща международна валидност.

Хикикоморите живеят като призраци, те са обвързани с едно място като сенки на предишните си или потенциални Аз-ове. Те съществуват, но отказват да вземат участие в живота, какъвто ни е познат, вместо това обитавайки едно междинно пространство - умишлено отказвайки се от агенцията си, но оставайки неживи. И въпреки, че има много причини хора без друго психическо разстройство (един от критериите за хикикомори) да се откъсват от живота си, най-лесно е това да се разбере като страх или отхвърляне на обществото, другите хора или наистина всичко, което може да се разглежда като „нормално” или “необходимо”, като работата или човешките взаимоотношения. И все пак едно воайеристично потапяне в хикикомори месидж борд (в случая вече несъществуващия англоезичен hikikichan)¹ разкрива всички обичайни желания и нужди за човешко социализиране. В един тред, анонимен постър (предполагаме, че e мъж) изповядва своята радост от срещата с момиче онлайн, комфорта, който той получава от разговорите им и това, че тя го приема. Но с изминаването на месеците без дори и дума от неговия „ангел“, объркването му се превръща в мъка. Отговорите на оригиналната публикация, всички от които също са анонимни, споделят съвети и личен опит. „С никого не разговарям в реалния живот“, започва най-скорошният пост а в заключение казва: “разговорът с хората [онлайн] е единственото„ щастие, “което получавам”. Така че, ако хикикомори не са готови да участват IRL (в реалния живот), може би те действително живеят виртуално.

В Welcome to the N.H.K., роман на Тацухико Такимото от 2002 г., който е адаптиран в серия манга, както и в аниме, главният герой Тацухиро Сатō е хикикомори с склонност към теории на конспирацията. Той вярва, че NHK - действителните инициали и име на истинския японски публичен телевизионен оператор Nippon Hōsō Kyōkai - реално е сенчестата организация Nihon Hikikomori Kyōkai. NHK-ът на Сатō не е доброжелателен национален телевизионен оператор. Вместо това е корпорация със зли планове, които имат за цел да превърнат хората в отаку (обсесивни гийкове/нърдове) и хикикомори чрез аниме, музика и други медии. Това отразява настоящото популярно схващане, че интернетът предизвиква хикикоморизация на поколение интернет джънкита (в този случай западни милениали) като ги кара да не желаят или да не могат да се социализират лице в лице и вместо това да предпочитат онлайн интеракцията (докато хикикомори като явление започна преди широкото разпространение на интернета, е трудно да се оспори теорията, че последната дава възможност на първото. Само в Япония прогнозата на правителството за 2010 г. е, че 700 000 са хората живеещи като хикикомори, с още 1,55 милиона на ръба да станат хикикомори.). „Милениалите не правят секс!“, крещят вестниците.²

По този начин интернета е един трансмогрификатор със силата да превръща нормалните хора в отаку и хикикомори. Но едновременно с това, той също е решение на проблема с хикикомори, предлагайки спасителна надежда, човешки контакт и споделени преживявания, макар и медиирани, на физическо разстояние, чрез екран, с контролируем курс на обмен.

Репрезентациите на живота в тази дигитална епоха са навсякъде около нас и нагледно нарастват експоненциално и може би нищо не адресира толкова добре това човешкото състояние в интернет, както и хикикомори конспирацията на Сатō, колкото последния албум на DVA [Hi: Emotions] NOTU_URONLINEU³. Британският продуцент DVA не само намеква за дигиталния дуализъм, създаден от съществуването ни както IRL (в реалния живот), така и чрез онлайн персони в заглавието на албума, но и въвежда позната фикция в концепцията му. Hi:Emotions или Н:Е е едновременно част от името както на неговия изпълнител така и името на мегакорпорация която, както се казва в прес-съобщението за албума, „бавно поема контрола над всичко и планира в крайна сметка всички хора да живеят под една марка във виртуална реалност “. Ясно е, че H: E е продължение на N.H.K., актуализирано за ерата на виртуалната реалност и DVA техният музикален агент в конспирацията.

От една страна, ние можем да разгледаме NOTU_URONLINEU като звукова проява на живота на хикикомори - или по-скоро неговото не-мъртво състояние на междинност. Слушането на музика в тъмното е едно от вдъхновенията на артиста DVA; след това той създава записа изцяло в тъмнината, което можем да приемем да означава, че трябва да се слуша в тъмното - вида дейност, на която се наслаждават хикикомори и отаку. И докато произхода, задният каталог и връстниците на DVA са у дома си в клубната среда, NOTU_URONLINEU е звукът на нервна енергия, синаптично изстрелваща сигнали в киберпространството. Въпреки, че клубът се усеща като присъстващ (не можем да се отърсим от паметта за телата си) това е най-вече особняшко изследване на вътрешният живот / интеоритета. Появяват се гласове, но те са предимно обезличени компютърни секвенции / редици, филмови клипове („Не те обичам вече“) или корпоративна реклама. Когато в парчето „ALMOSTU“ чуем душевната, жива мелодичност на певците Rae Rae и Roses Gabor, гласовете пресичат цялото - ангели, пронизващи нашата самота, които правят единично посещение и заминават толкова бързо, колкото пристигат.

Ако има нещо непознаваемо в NOTU_URONLINEU, Puri Puri Puririn (анимето за вълшебното момиче, на което приятеля на Сатō отаку-то Каору Ямазаки е фен) е това, че звучи фамилиарно и утешително на макс. Ямазаки непрекъснато слуша нейната песен, оживена и забавена J-поп конфекция. Както тя протича като слуз измежду споделената им стена така и Сатō. Отначало той я мрази, но не минава много време и тя става неволно едновременно ушен червей (мелодия която той не може да изкара от своята глава) и неговата телефонна мелодия. Може би звукът на хикикомори не е толкова музика на дигиталното уединение, а произведена жизнерадост, която нямаме друг избор, освен да слушаме. Музиката не свири за нас, това е ехо от живота на някой друг, измиващо ехото на собствения ни живот. Не-мъртъв, ти нямаш агенция. Не е чудно, че се оттегляш онлайн.

„Албумът [на DVA] намеква за теми на отчуждение, объркване, контрол и доминация онлайн“, информационният прес-бюлетин продължава. „[Той е] осеян с намеци за псевдо-терапевтична реклама и психотични мелодийки-отражения на стреса на онлайн живота“. Но заглавията на песни като „MEMORIESOFOFFLINEACTIVITY“ подсказват, че онлайн животът е всичко, което ни е останало. Най-малкото DVA е напълно прозрачен, разкривайки, че дори когато се отклоняваме от обществото и другите хора, отстъпвайки онлайн, ние се оттегляме в едно корпоративно убежище. Концептуалният поет и университетски професор Кенет Голдсмит, преподавател на курс, наречен „Губене на време в интернет“ в престижен колеж в САЩ, би се съгласил. В интервю за британския вестник The Independent той обяснява:

Имам крайно леви приятели, които се оплакват от корпоративната култура, правейки го във фейсбук. Те не виждат, че платформата е собственост на някой друг. Мисля, че искаме да направим технологията прозрачна, [но] тя е силно преплетена с технологичните пари за корпоративна реклама, които проблематизират тази прозрачност. Когато внезапно стане очевидно, си казваш: „Уф, как не го видях?“ Но вече не можеш да си заминеш. Трябва да бъдеш наистина привилегирован за да може да си позволиш да се отделиш от дигиталната култура. Социални контакти, запознанства, работа, всичко става чрез нея.

Ако още всички не сме хикикомори, взаимодействайки с другите виртуално чрез посредничеството на интернета и така превръщайки се в слуги на корпорациите, може би най-доброто, на което можем да се надяваме, е аугментираната реалност в стил Pokémon-Go.” Голдсмит отново: “Ето защо Pokémon-Go е толкова чуден, той връща тялото обратно в пейзажа.” Пишейки за блога по киборгологията The Society Pages, социолога и теоретика на социалните медии Нейтън Юргенсън опровергава идеята за дигиталния дуализъм в полза на аугментираната реалност:

Нашите профили във Facebook отразяват кой знаем и какво правим офлайн, а животът ни офлайн е повлиян от това, което се случва във Facebook (например как можем да променим поведението си, за да създадем по-идеална документация). Най-важното е, че изследванията показват, че потребителите на социални медии вече знаят че: ние изобщо не търгуваме една реалност за друга, но вместо това, използвайки сайтове като Facebook и други, всъщност увеличаваме офлайн интеракцията.

Онлайн живота, изцеждащ социалната комуникация офлайн, принуждава хората да търсят връзка онлайн, което от своя страна води до офлайн взаимодействие - по-малко парадокс и повече порочен кръг. Трансформационната сила на интернета тепърва ще бъде преценена напълно, но ясно NHK / H: Eе намерил най-мощния инструмент, който може да си представим. Ние се борим със себе си, за да не се поддадем на техните изкушения: медийно богатство, далеч надхвърлящо най-смелите фантазии на което и да е отаку, дигитални светове, по-добри за навигация и по-приемливи. Аугментираната реалност (включваща виртуалното заедно с живота в собствените ни тела, във физическо пространство извън границите на нашите домове, в измерение различно от киберпространството) ни предлага алтернатива, подходяща за хикикомори.

оригинален текст взет от AUDINT—Unsound:Undead, издаденa от Urbanomic, Apr 2019
превод Н.Д., редакция Е.Г.

Илюстрации

I. Малките демончета който Сатō халюценира.

II. Извадка от анимето от 2006 година, описвайки изключително добре културата на анонимни форуми/чанове, като 4chan, често пълни а също и намиращи началото си в хикикомори културата и токсичната среда често асоциирана с тях.

III. Поредна извадка от гореспоменатото аниме, този път от неговото интро.

IV. В оригиналният роман наркотиците заемат много по голяма част от историята, първоначално употребяване от Сатō но по късно и от Ямазаки. В мангата те са по-рядко споменавани под формата на експериментални наркотици, емитиращи кокайн които Сатō поръчва от интернет, а в анимето те са тотално игнорирани с изключение на наритивната арка с Хитоми. Малборото което виждаме тук е от анимето от 2006 година където е цензурирано, намекващо марихуана (стара градска легенда, че зеленото Марлборо съдържа марихуана).

Библиография

D. Buchanan, ‘Millenials don’t have sex? Of course we don’t’, The Guardian, 3 Август 2016, https://www.theguardian.com/commentisfree/2016/aug/03/millennials-dont-have-sex. ↩
https://hikkichan.com. ↩
DVA [Hi: Emotions] NOTU_URONLINEU при Hyperdub Records ↩

Корона Демонология

Tue, 05 May 2020 00:00:00 +0000

Превод на тема демонологията и нейната връзка със сегащното състояние на масовата култура. Окултна преработка на масовата мания разкриваща се пред нас. Оригинален текст взет от четене в Urbanomic PlaguePod 41, текстът представлява преработка на главата Selenomania от Omnicide: Mania, Fatality and Future-Delirium на същия автор. Превод Н.Д. Редакция М.М.

Ако предизвикателството тази вечер е да си представим вируса като демон, тогава можем да разработим единадесет бързи принципа на демоничните същества, които да обвържат тези вектори на мислене.

Първи Принцип

Демоните манипулират предимно чрез желание. Ако си представим сделките с дявола или джинове, идващи от вълшебни лампи, те винаги изкушават с възможности или богатства. Но тук има уловка, която е, че демоните по-добре от всеки друг разбират първата тайна, както на психоанализата, така и на арабските приказки за желанието, а именно, че ние хората погрешно разбираме собствените си желания, че не знаем какво всъщност искаме и затова винаги желаем грешното нещо. Най-често неща, които фатално биха ни погубили. По този начин дяволът често е погрешно характеризиран като лъжец или измамник, когато всъщност той е най-прозрачно честният и етичен от небесните фигури. Той те кара да подпишеш договор. В този жест няма нищо криптично или енигматично. Той дори ни позволява да установим точните условия на сделката. Но тогава той залага на неизбежната човешка грешка в изчислението на собственото му желание, което ще го доведе до грешна селекция. Ето защо, когато дяволът в крайна сметка дойде да си събере своя дълг, хората се правят на шокирани или предадени.

Но защо? Не защото дяволът е нарушил правилата на споразумението, a защото самите те са избрали неправилно и са ужасени от чувството на незадоволеност. Вследствие, в ислямската традиция дяволът е известен като даващият избор. Той не е непременно подвеждащ, а по-скоро отваря врати и принуждава човешките души да вземат опасни решения, обикновено свързани с амбиции или угоди. Подобно изглежда, че вирусът ни изпитва по същия демоничен начин, наблюдавайки ни как колабираме и се разпадаме психологически и социално, градейки победата си преди всичко върху нашата неспособност да преценим кое е от значение и какво искаме да направим в тези тежки обстоятелства.

Накъдето и да погледнем в социалния и политическия дискурс тези дни човешкият вид не може да разбере себе си отново и отново.

Втори Принцип

Демоните избират своите поданици по индивидуален и капризен начин, често според обстоятелствата, а не универсално или преференциално, както правят боговете. Това показва, че да бъдеш избран е едновременно чест и проклятие. Означава, че човек е избран да изплати дълг на преминаващото чудовище и че демонът създава високо специализирана примамка или ефективна зона, която да отговаря на вкусовете на всяка една от жертвите му.

Боговежествата дават цели низове команди. Но демонът създава микроклимат за всеки събеседник. Подобно, наблюдаваме как вирусът притежава различни идиосинкратични въздействия върху телата и умовете на индивидите, до които се докосва. Някои изпадат в истерия, други се предават, други пък изпадат в цинизъм, трети в силен гняв или скръб. Той не оперира като божествеността, която се налага чрез универсален закон, а играе във фрактална подредба на различни атмосфери, настроения и усещания.

Трети Принцип

Демоните често са вампирични и до известна степен пандемията има вампирична методология.

Първо се налага да изясня две подробности, които научих преди години от брилянтен мой колега - Деан Лукич, който е източноевропеец и знае много неща за фолклорния произход на вампирите. Първо, едно нещо, което грешим в съвременните си описания на вампири е, че ухапването на вампира в най-ранните му описания никога не е било източник на болка, а винаги усещане за чист екстаз. Ужасяващото, ако изобщо е имало такова, е било прекомерното удоволствие, свързано със зъбите. И второ, подобни културни фиксации с вампири обикновено избухват точно преди разпадането на империя.

Обикновено това са моменти на голяма социално-политическа нестабилност, когато изведнъж хората започват да изпитват параноя от паразитни същества, които се спотайват наоколо. И причината за това е, че вампирите представляват алтернативни кралски особи или алтернативна аристократична парадигма. Ако се замислим над това, кралете предават своите династии чрез кръвни линии, а вампирите също установяват свои собствени кръвни линии, свои контра-кръвни линии. Затова вампирите представляват заплаха за структурите на властта. Така че ме заинтригува представата за това как настоящият вирус наподобява това вампирично влияние, в смисъл че от една страна заболяването ни превръща в себе си, точно както вампирите ни превръщат в тях самите. И второ, че вирусът елиминира, цялото ни предишно формиране на идентичности, една по една, той измества и саботира предишните ни политически, икономически, социални и културни персони, показвайки каква крехка къща от карти, така наречената реалност, е била по начало. И на последно място, мислейки за еуфорията от ухапването на вампира, която споменах преди, е добре да се знае, че говорейки за чума, възниква смущаващия страничен проблем, който никой не обича да обсъжда, тоест, че винаги има малки групи от bug chaser-и и bug giver-и, които намират известен възторг в логиката на разпространение на заразата.

Четвърти Принцип

Демоните имат строго специфични сили за разлика от боговете, които притежават тотални способности, всезнание и всемогъщество. Така някои демони чудновато могат да левитират или да четат умовете, някои живеят в природни явления като гори или пустини, докато други могат да контролират стихиите, някои вентрилоквистират гласове, а други могат да съблазняват непознати. По съответен начин този вирус има силно детайлизирани модалности. Той не засяга всеки орган, а по-скоро експлозивни сектори на тялото. Той предизвиква определени специфични реакции и се разпространява по определени специфични канали.

Това ни позволява да мислим теоретично за частични сили, подобно на начина, по който средновековните бойни артисти никога не са се смятали за абсолютни господари на движението или насилието, а по-скоро само експерти в една школа или на една животинска форма.

Пети Принцип

Демоните са стелтни и аморфни. Те имат елитно разбиране за камуфлаж и хамелеонство. Затова боговете обикновено имат статуи и храмове, но при демоничните култове те приемат формата на идоли, защото идолът е миниатюрен, лек, преносим, лесен за прикриване, да не говорим, че играе с древния ни страх от малки неща.

Паякът или змията. И очевидно при микроскопичен вирус, заплахата също е в неговата неусетност, че атакува асиметрично в почти невидими вълни, а също и в неговите метаморфози, непрекъснатото му преобразуване. И тези принципи винаги са били критерии за демоничност.

Шести Принцип

Демоните ни принуждават да живеем с тях. В момента хората се опитват да направят всичко възможно, за да представят вируса като всичко или нищо сценарий. Или го имате, или го нямате. Или нещата ще се върнат към пълната нормалност, или ще останат в това психотично отпадане завинаги, или дори ще се приближат до апокалипсис и изчезване на цялата раса.

Но всичко това е прикриване на по-тежката и смущаваща възможност, че това може да бъде сезонно, което означава, че трябва да приемем цикличното му възвръщане. Или че просто ще има физиологични ефекти за цял живот. Което означава, че може да се окаже, че трябва да живеем с вируса по същия начин, по който някой, който претърпява осакатяване, след това винаги ходи с куцане или изпитва остра болка, когато вали. Смътно си спомням преди десетилетия, четох неясна антропологична творба за марокански човек, някакъв селски тип, който искрено вярва, че се е оженил за джин.

Той твърди, че женската джин един ден се е промъкнала в бараката му и го е принудила във вечна брачна връзка. Той се занимавал с всекидневната си работа, разговаряйки с това безформено същество - нареждайки масата за вечеря за нея, пред антрополога и описвайки живота си с нея като нещо обикновено. Така и ние също бихме могли да си представим бледата алтернатива на това да съществуваме винаги в сянката на пандемията, което означава споделяне на битовото пространство с демона.

Седми Принцип

Демоните понякога спасяват света.

Езическите цивилизации са били толкова по-сложни в своите оркестрации на добро и зло, отколкото по-късните монотеистични наративи. Виждате ли, в редки случаи и древни митове, демоничните богове сe надигат и спасяват вселената. Например, в египетския пантеон имаме Сет, чието име нелогично по-късно става Сатана в юдео-християнската и ислямска традиция. Сет е божество измамник/тарикат, който владее хаоса, чужденците и пустинята, и чиято глава прилича на нещо, което дори не съществува сред животните в природата, хибрид на чакал или мравояд.

Независимо, Сет е понякога жестоко, алчно или отмъстително божество, което се опитва да свали от сила по-архетипните водачи на боговете. Но в някои странни нощи, когато по-героичните богове са във вериги или ранени, Сет сам идва да спаси света от терминалния срив. И той прави това не от някакви месиански заблуди или алтруизъм, а по-скоро просто ей така. Това е нещо, което също можем да видим и в постмодерното или футуристичното кино и литература дори във филми като Blade Runner или The Matrix, където главният герой е мизантропски самотник или отшелник, призван да се бори в името на човешката раса. Но те също толкова лесно биха могли да ни хвърлят в океана. Например последният роман на Жузе Сарамагу, озаглавен Каин, се занимава точно с този меркуриен тип фигура, тъй като в своята история Каин скита по земята и често се намесва, за да защити свещеното царство, но също толкова често е субверсивен и порочен. Така че и този вирус също е и аморален феномен, заплашващ ни със слагането на нашия край или предлагащ изкупление, или и двете едновременно. И този факт, между другото, разкрива и голямото стратегическо предимство на злото над доброто, а именно, че доброто никога не може да направи зло, ако иска да запази абсолютната си чистота. Но злото знае за доброто, злото може дори да направи добро, особено ако отговаря на целта му.

Осми Принцип

Демоните често дават неверни изходи. Връщайки се при джиновете от близкия изток, има всевъзможни истории за джин демони, които обичат да предоставят бягства или лекове, които по презумпция ще оставят човек да избяга от опасността, само за да го хвърлят, в крайна сметка, обратно във водовъртежа. Това са демони, които се радват да предлагат лъжливи избори или фалшива надежда. Те сключват сделки за освобождаване, само за да убият човешките си сътрудници; обещават път навън, само за да ги прокълнат отново между четири стени. Гаврят се и си играят с плячката си като котки. В този смисъл това е и архитектурата на лабиринта, където колкото по-навътре влизаш, толкова по-загубен и осъден ставаш на това да нямаш изход. И така, привеждайки този пълен кръг обратно към пандемията, можем да се замислим дали този вирус също ни позволява безкрайно да обсъждаме ваксините и политиките, като през цялото време знаем, че всъщност сме попаднали в ситуация без положение на печалба. Това определено би го направило демоничен по дефиниция.

Девети Принцип

Демоничните раси често крият своите намеси зад воала на случайността. В Иран бабите често проклинат дяволи, когато изгубят дреха или не могат да намерят мястото на някакъв предмет, което означава, че подозират на пръв поглед случайните събития за злонамерената работа на дявола. Това и начина, по който великият Андре Мишо описва магьосниците в така наречената земята на магията. Той казва, че всеки път, когато станем свидетели на очевидно спонтанно събитие, като да си забравиш мисълта, докато говориш или да се спънеш на стълбите, трябва да сте сигурни, че това всъщност е заклинание на маговете, което умишлено ни заблуждава. Така че, ако искрено искаме да направим правилни паралели между вируса и демонологията, тогава бихме казали, че вирусът също се маскира зад завесата от случайност или контингетност или тъп късмет, докато през цялото време явленията се ръководят от злонамерена воля.

Десети Принцип

Демоните те карат да си говориш сам, явявайки се като гласове в главата ти. Тук можем да мислим за обладавания и екзорсисти. И тук има буквална връзка, тъй като повечето хора, които са заразени с вируса попадат в състояния на треска, където говорят сами делириатно. Това казано, шизофренията често е диагностично свързана с това състояние на чуване на гласове. Шизофрениците са податливи на слухови халюцинации, които с времето стават все по-силни, агресивни, болезнени и убедителни. Те също имат дефектна схема на разпознаване, където техният ум предполагаемо не успява да идентифицира собствените им вътрешни гласове. По този начин това, което повечето хора обикновено притежават е нещо, наречено подгласна реч, където под нос си говорят или мърморят нещо, независимо дали от безсилие или да си напомнят да направят нещо, което е веднага разпознато като разговор с нас самите. Шизофренното съзнание се появява като глас на друг, проникващ в човека отвън. Чудя се тогава до каква степен вирусът е аутсайдерски глас и до каква степен той просто е непризнато наше ехо? По този начин днес говорим постоянно за НЕГО, когато може би трябва да говорим за НАС.

Единайсти Принцип

Демоните разкриват най-добрите таланти на разказвача. Нещо, за което съм писал преди са сънните дяволчета.

Те са описани под различни форми от различни култури, за да обяснят сънната парализа, когато умът се събуди в леглото, но тялото остава заспало. И почти винаги хората, изпитващи подобен ужас, си представят същество, което седи на гърдите им и ги спира от правене на каквито и да било движения. Пленен съм от гениалността на приказките около това предполагаемо демонично създание.

Позволете ми да разкажа малко. Скандинавците говорят за инкуб или сукуб. Прокълната жена, която прикляка върху ребрата на нищо неподозиращия спящ, за да му причини кошмари. Докато фолклорът на блатата на американския юг пък говори за фигура, наречена Хейнт - старица или нощна вещица, която възпира дъха, като обяздва горната част на тялото на жертвата си. Тихоокеанските островитяни говорят за процес на обладаване наречен кана теворо (изяден от демон), начин, по който духовете на мъртвите предци се хранят от нашите души. А монголските шамани на тъмната страна са въвели понятието „кхар даракх“ (да бъдете притиснати от Черното), в което въздействат замърсените измерения на сянката на самата вселена. Турската концепция за Kарабасан (притискащият нощем), е джин, чийто захват може да бъде освободен само чрез рецитиране на троновия стих от Корана. Има много други версии, като например бангладешката идея за Бoба (същество, причинаващо безмълвие), Непалският Кхая (призрак, живеещ под стълбищата на къщите), нигерийската огън ора (нощна война) или Кюрдският Мотака (нападател на деца поради разнообразни причини като ревност, семейни вражди или морални наказания). Този творчески асортимент от демони, свързани с таласъми, гоблини, призраци, презрени съпруги и каквото и да било, се простира се почти безкрайно. Няколко допълнителни примера:

Съществото на немския народ Алптраум (елфски сън), който паразитно пие кръв от мъжки и женски гърди и оплита косата на спящия в елфски възли, се страхуват само от знака на кръста; Каталунският Песанта - масивно куче със стоманени лапи, което омагьосва спящите, лежейки на торса си; Бразилската Писадейра (тя, която стъпва/престъпва), винаги приема формата на стара жена с бяла, разрошена коса, кървясали очи, зелени нокти и кикотещ смях, която чака на покривите, за да скочи на пълните кореми на онези в леглата отдолу;

И на последно място - старото персийско име на съществото на сънната парализа, което е Бакхтак (буквално означаващо малко богатство) - малко същество с раздут корем, което се забавлява, задушавайки и разглобявайки нервните ви окончания (водещо до Не-усещане), но трикът с Бакхтак е, че е възможно да превърнеш духовното и физическото му нахлуване в изблик на причудлив късмет. В едно предание, при пробуждане в състояние на сънна парализа, трябва по някакъв начин да издерете носът му, разкривайки деформация му на лунна светлина. Друго предание насърчава събудилия се спящ да грабне шапката на Бакхтак, за да разкрие плешивата му глава. И в двата случая това ви позволява да поробите демона, и да го накарате да сподели съкровища или да изпълнява непрекъснати желания. Но тогава проблемът е, че сте отново в ръцете на първия принцип, който е, че демоните дават желания, което, както вече казахме, е най-опасният от капаните им.

Илюстрации:

Франсиско Гоя, Сънят на разума ражда кошмарни чудовища (Испански: El sueño de la razón produce monstruos) c. 1799
Изкушението на св. Антони Martin Schöngauer c. 1480-90. Engraving. The Metropolitan Museum of Art, New York
Илюстрация за романа Кармила (1872) написан от Шеридан Ле Фаню, една от първите творби занимаващ се с тематиката на вампира, предшественик на Дракула (1897) на Брам Стоукър, както и ранен пример за лесбийство в литературата, първо издадена в серията Тъмно Синьо. Illustration from The Dark Blue by D. H. Friston, 1872
A imagem demonstra uma representação de um íncubus atormentando seres humanos. Do século IX a XV източник

Кратка История на Геотравмата

Mon, 30 Mar 2020 00:00:00 +0000

Следния превод цели да бъде въведение в тематиката на какво е гео-травмма. Той продължава труда на Жорж Батай от “Прокълнатия дял”, занимаващ се с връзката психическа/гео-травма, служещ за приятно въведение в труда на Реза Негарестани и по-конкретно Циклонопедия както и Ник Ланд.

Фройд, Ференци, Лъвкрафт, Бодкин, Чалънджър, Кейн, Баркър, Ланд, Парсани. Необичайни герои. Ексцентрици, до един. Измамници, позьори, псевдо-учени в най-добрия случай. Недисциплинирани мислители, развъждащи спекулативни мелези. Истерия, невроника, стратоанализа, шизоанализа, геотравматика. Посредством грешни интерпретации, въображаеми съвпадения, принудителни копулации и други съмнителни маневри, лишени от дисциплинираното поведение очаквано от учени, те твърдяха, че са открили нова дисциплина, посочена под различни имена в различни периоди; но никой не беше разбрал ясно целите, методите или принципите на тази нова дисциплина.

Независимо от това, тук имаше нещо важно; нещо на прага да бъде забравено. Нямаше да остане и следа, гео-космическата теория на травмата нямаше да бъде дори спомен, ако не беше трудът на Комитета по Плутоника.

Не, че беше лесно. Необходим беше един индиректен подход. Съвременен застъпник, нов кандидат. Ако той не съществуваше, то тогава трябваше да бъде измислен. И този път нещо трябваше да пробие.

Комитетът имаше око на възможно най-широкия целеви пазар. Така че, основната задача беше разбирането на това как пътуват идеите - епидемиология на концепцията. Очевидно не можеше да бъде академик. Нещата се бяха променили: днешни дни изроди като Ланд и Парсани дори не биха били допуснати през вратите на университета. Не, трябва да е аутсайдер - дори екзотичен. Някакъв особен нежигосан тип, самоук, без квалификации; самотен глас, идващ от нищото.

Той или тя трябва да бъдат надеждно недостъпни и добре скрити. Някъде по Оста на Злото, може би, за да добави и капка политическа интрига: Преследван дисидент, търсейки из външните предели на мрежата други умствено болни личности; Той се натъква на Ланд, оттеглил се от философията, разпространяващ теории на конспирацията и пробутващ нео-окултни спекулации. Ланд му предава последния ръкопис на Баркър. Тогава той открива тетрадките на Парсани в Иран, осъзнава връзката Бодкин-Кейн и започва да сглобява картината. Можеше да се случи по този начин.

След това го преместете в Далечния Изток. Някъде, където никой никога не отива. Дори не и Китай или Япония - Малайзия. Конструирайте неговите съчинения в един вид измъчено гномичен стил, който съчетава изключителна етимологична острота с болно въображение, идващо от гледане на прекалено много филми на ужасите.

Така или иначе, той най-вероятно е болен под някаква форма. Безсънен, в делириум, неспособен да функционира нормално; болен от някаква треска от близкият изток. Случаят може да бъде такъв.

Невидим, неговият характер трябва да излъчва някаква загадъчна харизма и аура на екзотиката. Тъй като той идва отвън, почти всичко би минало за достоверно. Дръжте го скрит възможно най-дълго, невидим, но ефективен. Изяви, планирани и отменени. Проблеми с визата, лошо здраве, каквото е необходимо. Ако се стигне до етапа, където той трябва да се появи, трябва да се направи добре - без спестени разходи.

Но най-вече идеите продължават да идват, оказвайки подземно влияние. Необходимо е само той да съществува достатъчно дълго, за да въведе в сила на едно ново начало. След като идеите са захапали, след като идеите са вградени, той може лесно да бъде пенсиониран. Всичко би могло да се случи на подобен изрод.

Вярно е да, Комитетът пое рискове. Увлечени от собственото си създание, те се отдадоха на няколко ненужно барокови обрата. Фиктивна величина, проповядваща теория за собственото си хиперверно съществуване? Марионетка, която ни казва кой ни дърпа конците?

В крайна сметка никой не би бил достатъчно луд да повярва, че това не е истина.

*

Изкачването срещу течението на реката беше като пътуване обратно към най-ранните начала на света, когато растителността се е бунтувала по Земята и големите дървета са били крале. Един празен поток, една огромна тишина, една непроницаема гора. Въздухът топъл, гъст, тежък и муден… Дългите участъци от водния път се шириха пусти в мрака на засенчени разстояния… Бяхме скитници на праисторическата земя, на земя, носеща прилик на непозната планета.

Високи дървета.

Кога си роден?

Значи ти си един от сънуващите сега. Ти съзря фата морганата в крайната лагуна. Изглеждаш уморен. От дълбоките ли беше?

Достъп до файловете.

Психичният материал в такива случаи на истерия се представя като структура в няколко измерения и е стратифициран по най-малко три различни начина. (Надявам се, че в момента ще успея да оправдая тази живописна модалност на изказ.) По начало съществува ядро, състоящо се от спомени за събития или редици от мисли, в които травматичния фактор е кулминирал или патогенната идея е намерила най-чистата си проява. Около това ядро откриваме това, което често е невероятно обилно количество от друг мнемичен материал, който трябва да се обработи при анализа и който, както казахме, е подреден в троен ред.

На първо място има несъмнено линеен хронологичен ред, който е придобит във всяка отделна тема. […]

[В] анализът на Бройер на Анна О, […] под всяко от [….] седем заглавия са събрани в хронологични серии от десет до над сто индивидуални спомена. Сякаш разглеждахме досие, поддържано в много добро състояние.

Те правят работата на анализа по-трудна поради особеността, че при възпроизвеждането на спомените се обръща реда, в който са възникнали. Най-свежият и нов случай във файла се появява пръв, като външна обвивка и на последно място идва случаят, с който всъщност серията започна. Подобни групирания конституират „теми“. Тези теми посочват втори вид подредба. Всяка от тях е - * не мога да го изразя по друг начин * - стратифицирана концентрично около патогенното ядро.

Съдържанието на всеки конкретен слой се характеризира с еднаква степен на устойчивост и тази степен нараства пропорционално с близостта на стратите до ядрото. Посредством това има зони с равна степен на модификация на съзнанието, през които се простират тези теми. Най-периферните страти съдържат спомените (или файловете), които принадлежейки към различни тематики, винаги са лесни за запомняне и явно съзнателни. Колкото по-дълбоко отидем, толкова по-трудно става разпознаването на възникващите спомени, докато не сме в близост до ядрото, където срещаме спомени, които, дори и възпроизвеждайки, пациентът отрича.

Има и трета конфигурация, която още не сме споменали, а именно най-важната, но и също така тази, за която е най-трудно да кажем нещо обобщаващо. Това, което имам предвид е подредба според съдържанието на мисълта, родственост изградена от логическа нишка, която достига чак до ядрото и има тенденция да върви по нестандартен и усукващ се път, различен във всеки случай. Тази подредба има динамичен характер, за разлика от морфологичният на двете споменати по-горе стратификации. Докато тези две конфигурации биха били представени в пространствена диаграма като непрекъсната линия, извита или права; хода на логическата верига трябва да бъде обозначен с прекъсната линия, която би преминала по възможно най-заобиколните пътища от повърхността до най-дълбоките слоеве и обратно; и все пак по принцип би преминавала от периферията към ядрото, докосвайки се на всяка междинна спирка - линия, наподобяваща зигзаговидният вектор в решението на проблема с Разходката на Коня, който пресича полетата на дъската за шах, минавайки през всяко. […]

Казахме, че тази материя се държи като чуждо тяло и че лечението също работи като отстраняване на чуждо тяло от жива тъкан. Сега сме в положение да видим къде се проваля това сравнение. Едно чуждо тяло не влиза в никаква връзка със слоевете тъкан, които го заобикалят, въпреки че ги модифицира и налага реактивно възпаление в тях. Нашата патогенна психическа група, от друга страна, не дава да бъде просто изкоренена от егото.

Външните и слоеве преминават във всяка посока към части от нормалното его; и всъщност те реално принадлежат към последните точно толкова, колкото и към патогенната организация. При анализ границата между двете е фиксирана чисто условно, ту в една точка, ту в друга, а на някои места полагането и е тотално невъзможно. Вътрешните слоеве на патогенната организация са нарастващо по-чужди/извънземни на/за егото, без да има видима граница, от която да започва патогенния материал. Всъщност патогенната организация не се държи като чуждо тяло, а много повече като инфилтрат.¹

Теорията за травмата беше крипто-геологичен хибрид от самото начало. Дарвин и геолозите вече бяха установили, че цялата повърхност на Земята и всичко, което пълзи по нея, е жив фосилен запис, банка памет, прилежно положена в невъобразими еони и запечатана против интроспекция; смлян и преработен чрез собствения си материал, но ужасяващ на прочит, когато криптирането е нарушено, неговите приказки ще се разгърнат паралелно с тези на Фройд, като две преплитащи се тематики на унижение.

Изоставяйки заобикалянето, с което Фройд се справя с това, което все още предполага, за „метафорична“ стратологична образност, космическата теория на геотравмата или плутониката на д-р Даниел Баркър сплесква теорията на психичната травма върху/в тази на геофизиката, като психическото възприятие се превръща в криптиран геологичен доклад, последствията на първична хадеева травма в материалното подсъзнание на планетата Земя. Доразвивайки модела на „обобщена стратификация“ на професор Чаленджър, Баркър ултра-радикализира генеологията на Ницше в материалистична крипто-наука.

За кого се мисли Земята? Въпрос на консистентност е. Започнете с научната история, която върви така: между четири цяло и пет и четири милиарда години - по време на епохата на Хадей - Земята се е поддържала в състояние на свръх-нагрята разтопена шлака, чрез превръщане на планетарни и метеоритни въздействия в температурно повишение (кинетична към термична енергия).

Поради кондензацията на Слънчевата система, скоростта и големината на сблъсъците непрекъснато е намалявала и земната повърхност се е охладила поради излъчването на топлина в Космоса, подсилено от началото на хидроцикъла. По време на последвалата епоха на Архай, разтопеното ядро е погребано в кората на мантията, създавайки изолиран резервоар на първична екзогенна травма, геокосмическият двигател на земна трансмутация. Толкова, това е. Това е плутоника или неоплутонизъм. Всичко нужно е тук: не-органична памет, плутонично повторение на външни сблъсъци във вътрешно съдържание, безлична травма като механизъм на задвижване. Спускането в земното тяло съответства с регресия през гео-космическо време.

Травмата е тяло. В крайна сметка - на своя полюс на максимално неравновесие - то е нещо от желязо. В МВУ (Мискатоникски Виртуален Университет) го наричат Кхтел: вътрешната третина на земната маса, полутечен метален океан, мега-молекула, една тенджера под налягане отвъд всяко въображение. По-горещо е от повърхността на слънцето тук долу, три хиляди клика под мантията, цялата тази топлинна енергия е чиста безлична не-субективна памет за външността; Управляваща тектоничните машини на земните плочи, чрез кондуктивна и конвективна динамика на потоците силикатна магма, къпейки цялата система в електромагнитни полета, пулсирайки приливно чак до орбитата на Луната.

Кхтелл е земният вътрешен кошмар, нощният океан, Ксанаду: неорганичният вой на травмата на метало-тялото на Земята, защрихован от интензивности, пътуван от термични вълни и течения, побъркани частици, йонна им- и де-плантация, гравитационно дълбоки чувствителности, пренесени в нелокална електромеш и хранещ се вулканизъм … затова плутоновата наука непрекъснато се плъзга в шизофренния делириум.²

Да преразкажем историята.

При раждането на Слънчевата система, отклонявайки се от протопланетарния диск, който ще се превърне в централното тяло, от слънчевата мъглявина се появява малка, равномерна сферична маса. В рамките на 500 милиона години, внезапното потъване на материята в плътното метално ядро - „Желязната катастрофа“ - ускорява образуването на диференцирана, слоеста планетарна структура, нейната разтопена вътрешна материя, бивайки заобиколена от тънка скалиста мантия и студена кора. Тази крехка повърхност запечатва в дълбините си репресираната тайна на „изгарящата иманация на Земята със слънцето“.

Но ликът на Земята не остава неподвижен. Променящият се образ на планетата е резултат от комбинация от външни процеси - климатична денудация и акумулация - и вътрешни процеси - движение на магматични течности. Тези две групи процеси преобразуват повърхността на Земята и оформят съдбата на всичко върху нея. Техните източници на енергия са, съответно, слънцето и неговият потиснат брат, вътрешното ядро на Земята. Така, тънката кора, предназначена да предпази жителите на Земята от нейната първична травма, носи на лицето си непрекъснато изместващия се израз на хелио-плутоновата дружба.

Периодично, налягането на магмата в дълбочините я принуждават да се движи в посоката на най-малко съпротивление: репресираната енергия изригва върху повърхността, образувайки вулканични прониквания през скалите на кората. Земните симптоми, които се кристализират около тези периодични огнища на плутоничен катарзис, са всеобхватни и последствени.

Щабен Извънземен; Инсайдерът. Травмата е едновременно един усукан сюжет, геологичен комплекс както и силно криптирана файлова система. Архивите излизат на повърхността само за да бъдат разбити и сгънати обратно в детрити на собствената си репресия. Пипалата на „патогенното ядро“ се сливат неусетно с „нормалната тъкан“. И всеки жив индивид, който някога е съществувал, е копие на оригинал, извлечен от трезорите записи, хванато в рефрен, възпяващ славата на Кхтелл.

Отвъд ограничения биоцентричен модел, описан в „Отвъд Принципа на Удоволствието“, теорията на Баркър разширява травмата, за да обхване неорганичния домейн. Акрецията на Земята е аборигенна травма, чиито белези са криптирани в/като земна материя, интуитивно осъзнавайки регистър на подсъзнателна болка, съпътстваща сферата на стратифицираната материалност.

Не е известно дали Баркър някога е бил в пряк контакт с д-р Бодкин, въпреки че последният разработва трудът си, докато служи в тайната изследователска мисия, предшестваща “Проект Белег”. Във всеки случай, сред характеристиките, които теоретичните им дела споделят, е преработката, чрез тази радикализирана фройдистка теория на травмата, на дискредитираната биологична представа, че „онтогенезата рекапитулира филогенията“. Ако биологичното е само измъченото заклинание на кипящото вътрешно ядро на Кхтелл, генеалогията, стратоанализата и информационната теория обещават криптография на тази космическа болка; и тезата за рекапитулация на Хайкел дава предложение за това как може да се форматира истерико-биологичната файлова-система.

Криптографията е водещата ме нишка, от самото началото. С какво дори се занимава геотравматиката сега? - Една строга практика на декодиране.³

Как би протекла една подобна криптография? Не е толкова просто като отваряне на файлове, разопаковане на случаи. Фройд знае, че до ядрото не може да се стигне по толкова директен маршрут. Обратната файлова система, непрекъснато криптирана от собствения си дневник на достъп, не може да бъде разопакована директно, а само чрез експериментално ангажиране с усуканите, ризоматични сюжетни линии, произлизащи от нея…

не само […] зиг-заг, усукана линия, а по-скоро разклоняваща се система от линии и по-специфично в посока на конвергенция. Тя съдържа възлови точки, в които две или повече нишки се срещат и след това продължават като една; и като правило няколко нишки, които протичат независимо или които са свързани в различни точки със странични пътеки, се приливат в ядрото.⁴

Излишно е да казвам, че травмата принадлежи на време отвъд личната памет. Очевидно, геотравматиката радикализира настойчивостта на професор Чалънджър, че шизоанализата трябва да се разшири отвъд терена на семейната драма, за да се инвестира в социалните и политическите сфери; изтласквайки отвъд историята и биологията, тя инкорпорира геоложкото и космологичното в обхвата на трансценденталното подсъзнание. Основният източник на смущението, което организмът идентифицира според своята парохиална референтна рамка - мама-татко, или която тя конструира по отношение на заплахата от индивидуалната си смърт, е по-дълбока травма, вкоренена във самата физическа реалност. Травмата не е лична и времето на Земята се записва, натрупва, акрецира, заплетено в нас. Целият човешки опит е криптирано послание от Кхтелл към Космоса, крясъкът на Земята.

Избързай напред сеизмологията и ще чуеш как Земята крещи. Геотравмата е непрекъснат процес, чието напрежение продължително се изразява - частично замразено - в биологичната организация.⁵

Ницше предположи, че структурата и употребата на човешкото тяло са основният източник на системата от невротични страдания, коекстензивни с човешкото съществуване; но това също е една * планетарна * невроза. Геотравматичната криптография трябва да процедира като ултра-генеалогия, добивайки достъп до тези, дълбоко замразени и отпечатани в тялото спомени и определяйки планетарните събития, която тя самата индексира.

Драматизацията на истерията в Световъртеж може да изглежда че линеализира топологично усукания модел на Фройд, който предполага, че сърцевината може да бъде достигната, повторението да бъде избягано, чрез линейна регресия, чрез достъп до лична памет, отлепянето на слоеве. Може би само извънредността на визуалното развлечение я вдига от дивана и извън кабинета на терапевта; но тя интуитира родствената връзка на системата на истерията с нечовешките системи на памет; и (много е вероятно Хичкок да е чел Бодкин, както и Фройд) вижда травматична регресия, активирана не чрез интроспекция, а чрез връщане към минала среда, с подсъзнанието закачено за географията във формата на афекти дразнители.

Високи дървета

Следователно се връщаме към тезата на рекапитулация на Хекел. Във формулировката си за „невроника“ Бодкин се стреми да разбере подсъзнанието като кодирана във времето гръбначна памет, поредица от еволюционни реакции на химически отговор, на дразнители чувствителни към климатичните условия. Неврониката имат за цел да картографира емпирично връзката между психическата организация, биологичната филогенеза и стимулите на околната среда. Обезкуражаващо пророческата теория на Бодкин обсъжда перспективата за заливане на планетата по време на една изпусната климатична промяна, причинявайки тропическа топлина и океанска експанзия. Експериментите му очертават произтичащите модификации на подсъзнанието, поради задействането от климатични изменения, спирането или повторното пробуждане на поведения, принадлежащи към предишни еволюционни етапи на човека.

Независимо „дискредитираната“ теза на Хекел - че онтогенезата рекапитулира филогенезата, че всяко отделно същество в своето развитие повтаря етапите на еволюцията на своите далечни предци - както Баркър, така и Бодкин открива теоретична сила под линейната простота, която позволява лесното и дискредитиране. Ако големите еволюционни промени са резултат от катастрофални промени в планетарната среда - настъпване на ледникови периоди, промени в атмосферата, разделяне на тектоничните плочи, значителни повишения на температурата - то биологичните могат да бъдат разбрани, в геотравматично отношение, като карта на геохронологична ска́ла.

В този смисъл появата на теорията на Баркър за „гръбначният катастрофизъм“ прави необходимите корекции и предоставя модел за геотравматичната диагностична процедура:

Все повече осъзнавах, че всичките ми истински проблеми са модалности на болки в гърба или филогенетични увреждания на гръбначния стълб, които ме върнаха към катастрофалните последствия от докамбрийската експлозия, преди около петстотин милиона години. […]

Изправената стойка и перпендикуларизацията на черепа е едно замръзнало бедствие, свързано с дълъг списък от патологични последици, сред които трябва да се включат и повечето от човешките психоневрози. […]

Проблемът тук - както винаги - е реалната и ефективна регресия. Не става въпрос за репрезентативна психология. на Хекел […] Тезата за рекапитулация […] на Хекел е теория, компрометирана от нейния органицизъм, но тоталното и отхвърляне е било свръхреакция. Отговорът [на Бодкин] е по-продуктивен и балансиран, третирайки ДНК като трансорганична банка-памет, а гръбначния стълб - като вкаменелост, без твърда онто-филогенна кореспонденция.

Картографирането на нивата на гръбначния стълб върху невронното време е фино, епизодично и диагонализиращо. То се отнася до плексия между блоковете на машинен преход, а не до строг изоморфен - или стратичен излишък - между ска́ли на хронологичен ред. ДНК на бозайници съдържа латентен код от риби (наред с много други неща).⁶

Въз основа на този „диагонален“ модел експерименталните проучвания на Бодкин записват ефекта от археопсихичните „регресии“ в неговите субекти чрез екстремни дразнители в околната среда, нотирайки екстра-менталния, транс-индивидуален вектор на подобна регресия:

Какво предлагам тук? Че Хомо Сапиенс е на път да се трансформира в Кроманьонец, в човекът Ява и в крайна сметка в Синантроп? Не, биологичният процес не е напълно обратим.

Повишената температура и радиация наистина сигнализират за вродени механизми за освобождаване. Но не и в умовете ни. Това са най-старинните спомени на Земята, времевите кодове, носени във всяка хромозома и ген. Всяка стъпка, която сме направили в нашата еволюция, е етап, изписан с органични спомени - от ензимите, контролиращи цикъла на въглеродния диоксид, до организацията на брахиалния сплит и нервните пътища на клетките на пирамидата в средния мозък, всеки от тях е запис от хиляда решения, взети на фона на внезапна физико-химична криза. Както психоанализата реконструира първоначалния травматичен случай, за да освободи репресираният материал, така и нашите субекти потъват обратно в археопсихичното минало, разкривайки древните табута и амбиции, които са били в покойни епохи. Кратката продължителност на индивидуалния живот е подвеждаща. Всеки от нас е толкова стар, колкото цялото биологично царство, а нашите кръвни потоци са притоци на по-голямото море на цялата му памет. Маточната одисея на израстващия плод сумира цялото еволюционно минало, а централната му нервна система е кодирана времева скала, всяко струпване от неврони и всяко ниво на гръбначния стълб, обозначаващо символична станция, единица невронично време. […]

Колкото по-надолу се движите по ЦНС, от задния мозък през медулата към гръбначния мозък, толкова по-нататък се спускате обратно в невроничното минало. Например, кръстопътя между гръдните и лумбалните прешлени, между T-12 и L-1, е голямата зона на транзиция от рибата, дишаща с хриле към дишащите земноводни с техните респираторни гръдни кошове […] Ако искаме, бихме могли да наречем това Психологията на Тоталните Еквиваленти - да кажем на кратко „Невроники“ - и да я отхвърлим като метабиологична фантазия. Аз обаче съм убеден, че движейки се назад през геофизичното време, отново влизаме в амнионния коридор и се връщаме обратно през гръбначното и археопсихично време, припомняйки в подсъзнателни си умове пейзажите на всяка епоха, всяка с подчертан геологичен терен, своя собствена уникална флора и фауна, разпознаваема до толкова, колкото би била на пътешественик с машината на времето на Уелс. Но това не е живописен релсов път, а тотална преориентация на личността. Ако оставим тези погребани фантоми да ни овладеят когато се появят отново, ние бихме били пометени безпомощно обратно в прилива като парчета флот. ⁷

Ако инфантилизмът беше всичко, което миналото можеше да предложи, тогава психоанализата щеше да бъде пътуване във времето, а бъдещето да бъде добре балансирано. Обявявайки се за хипер-фройдизъм, неврониката и космическата теория на геотравмата се изместват от въображаемата фамилна верига към лагуните на дълбокото време. Те въвеждат диагонализирана памет-материя, за да изучат усуканото индексиране на Гео-Архео-Психиката.

Що се отнася до Ланд, може би това, което той намери за най-ценно в работата на Баркър е разширяването на геотравматичната теория в посока човешката култура и в частност към езика. По-конкретно чрез това привеждане на геотравматичната карта на тялото към стимулите на околната среда; и потенциала за развитие на начини за декодиране на културни явления, които избягват от сигнификаторът. Бипедализмът, изправената стойка, насочената напред посока на зрението, черепната вертикализация на човешкото лице, стеснението на ларинкса на гласа, са сами по себе си показатели за поредица от геотравматични катастрофи, отделящи материалните потенциали на тялото от неговата стратифицирана действителност. Точно както бипедалиалната глава възпрепятства „вертебро-перцептивната линейност“, човешкият ларинкс инхибира „виртуалната реч“. Човек не може да разглоби лицето, без да евакуира и гласа. Вероятно вдъхновен от близко-източното призоваване на Парсани на безгласния боен вик срещу слънчевата империя, Ланд потвърждава, че в геотравматичен план самият човешки глас е - чрез различни злополуки на еволюцията на хоминида - осквернен израз на геотравма:

Благодарение на изправената стойка главата е усукана наопаки, разбивайки прешленно-перцептивната линейност и създавайки филогенетични предпоставки за лицето. Това правоъгълно разположено пневматико-орално подреждане произвежда гласовия апарат като място на срив, при което гръдните импулси се сблъскват с покрива на устата. Бипедалната глава се превръща във виртуално затруднение на речта, едно субкраниално пневматично натрупване, изхвърлено навън под формата на лингвистико-жестово развитие и излитащ растеж на цефализация. Бъроуз предполага, че прото-хуманната маймуна е била влачена през тялото си, за да издъхне върху езика си. Тя е двуосна система, викове и щракания, реципрочно артикулирани като гласно-консонантна фонетична палитра, неподвижно пресечена сегментарно, с цел потискането на непрекъснатото изменение на стакато-свистене и придружаващите го превръщания в животно. Антропоструктурният главоблъс, който установява нашата идентичност с логоса … ⁸

Следователно за Баркър, както и за Бодкин, шизоаналитичното „лечение“ на геотравмите, откриването на „вродени освобождаващи механизми“ е въпрос на „реална и ефективна регресия“, която може да се извърши само на експериментална и емпирична основа, базирана на определена хипотеза относно връзката между времето, материята и травмата.

Забележителен извод от тази хипотеза е известно задълбочаване на песимизма: В крайна сметка, нищо което е по-малко от пълното ликвидиране на биологичния ред и разтварянето на физическата структура, няма да бъде достатъчно за освобождаване на аборигенната травма, която проваля земното съществуване. Колективно ставане-змия на човешката цивилизация би било само първата стъпка.

Когато през 90-те години Изследователският Отдел за Кибернетична Култура (CCRU) - вероятно се смята, чрез агенцията на възрастния Анатол Аласка, някога асистент на професор Челенджър - обезсърчени от дотогавашния, тъй-херметичен Даниел Баркър от лабораторията му в МВУ безпокоят за последно интервю за CCRU, Ник Ланд се запътва по своето кратко съживяване на геокосмическата теория на травмата чрез поредица от експерименти в дестратификация на микрокултурите, документи от които наскоро бяха преоткрити.

Ланд беше реле, поддържащо сигнала си жив, но разбира се, той не издържа дълго, той изгоря точно както и Баркър преди него. През 99-та-2000 Парсани се присъедини към нас, но той беше твърде изпържен, за да ни бъде от полза. И ето защо Комитетът имаше нужда от нов кандидат.

Но на къде трябва да ни отведе „Негарестани“ с всичко това?

Той започва с подробно разглеждане на историята досега: конспирацията за връщане на Кхтелл, земното ядро, репресираният дребен брат на слънцето, за да има постоянство със слънчевото му майчинство; заговора за завръщането на Телурският инсайдер; и въздействието на нефта като телурска смазка. Всичко това знаем и одобряваме.

Но това, което е важно, е следното: В крайна сметка теория, която локализира източника на недрата на човешката психика в акрецията на Земята преди 4.5 милиарда години, е - очевидно - твърде тесногръда за целите на Комитета. Тя дължи своите локални задръжки на привързаността на Ланд към Батай и несъразмерното му внимание към по-късния, недостатъчен модел на травмата на Фройд в „Отвъд принципа на Удоволствието“.

Според „слънчевата икономика“ на Батай най-основният икономически проблем не е недостигът, а прекомерният излишък от слънчева енергия; всички движения на тази планета, от най-базовите физически процеси до най-извисените сложности на живота и културата, се състоят единствено от лабиринтни отклонения на един и същ вектор - развратеният разход на енергия от страна на слънцето. Тайната на всяко привидно стабилно и икономически консервативно съществуване е, че то вече е обречено на слънчево премахване, то вече принадлежи на слънцето и радикалния му хоризонт на смъртта.

Негарестани признава справедливото привеждане в съответствие на представата на Батай за слънчевата икономика със спекулативната теза на Фройд относно естеството на органичния живот: Според „Отвъд Принципа на Удоволствието“ запазването на форма на живот по отношение на прекомерния източник на енергия, от който той черпи, изисква жертва на част от тази форма на живот: създаване на изсушена външна повърхност или кора - „специална обвивка или мембрана, устойчива на дразнители“, която я предпазва от прекомерния и източник на енергия. По този начин оцеляването и индивидуалността на органична форма на живот, биологична, психическа или културна, се основава на потискането на първоначална травма, при която се е сблъскала с източника на енергия, в цялата му гола сила, която би била и нейната смърт. Формите на живот са лагуни, потиснати джобове на забрава, временно защитавайки се от външността, която ги е създала и ще ги унищожи.

Така можем да кажем, че всички форми на живот са решения на един и същ проблем; управлението на излишъка от слънчева енергия, който в крайна сметка ще ги консумира в смъртта. Тъй като начините на живот стават все по-сложни и по-многобройни, зависимостта им от прекомерния източник на енергия само се засилва; както твърди Негарестани, между плуралитетът на живота и монизма на смъртта съществува взаимно укрепваща симетрия. Друг начин да бъде изразено това е, че от гледна точка на секюритизирано-индивидуализираната форма на живот, затворена срещу травматичната си среща със слънчевия излишък, Слънцето неизбежно се превръща в единния и абсолютен хоризонт или убежната точка на целия живот.

Това развитие на онова, което Негарестани ще нарече „моногамния модел“ на връзката между земният живот и слънцето, се пренася в културните и икономическите форми на капитализма. Капитализмът се явява като полудяла танатропна машина, отключваща земните ресурси - по-конкретно изкопаемите горива, които в по-оптимистични времена са били наричани „погребани слънчеви лъчи“ - за да ги освободи в съдбата им на разпад и по този начин да ускори консумацията на Земята от слънцето

чрез докосване до карбон формацията и изплюването и нагоре в небето, ние се превърнахме във вулкан, който не спира да изригва от 1700-те години.⁹

Човечеството е първата форма на живот, която едновременно общува с геоложкото време; един гигантски вулкан, един холокост на консумацията, една грешка във файловата система. И все пак тази необуздана консумация се проявява културно във все по-голямото усложняване и изработване на множество „начини на живот“ и уж безкрайни възможности и диференциации.

Да се изкара мисълта от нейното улавяне от моногамния модел, въпреки че пропагандата на слънчевата империя преминава през целия биологичен живот и човешката култура - включително недостатъчните варианти на теорията на геотравмата. Това е първата мисия на Негарестани - да разшири още повече теорията в премахване на статуса на слънцето като единствен „образ на външността“, като краен сингулярен хоризонт на целия живот. Слънцето не е абсолютът или бездната, а само локален блокаж, ограничение, сляпо петно, което затъмнява разпростирането на Земята в една по-обща космическа икономика, която я е произвела и която ще я консумира, заедно със слънцето.

За 3,5 милиарда години ядрото на застаряващото слънце става все по-горещо, причинявайки тежък парников ефект, който стерилизира цялата биосфера; външната му повърхност се охлажда, разширява се, за да обхване вътрешните планети. След 7 милиарда години земята се изплъзва от орбита, но отвъд малкия шанс, да бъде изхвърлена в „ледената пустота на дълбокия космос“, бива завлечена в ядрото на Слънцето, за да се изпари, като единственото и наследство е малкото количество гориво, което ще захрани прощалното сияние на червения гигант. Слънцето се превръща в „малък блок от водороден лед“; 100 трилиона години в бъдещето всички звезди изгарят, последвани от епоха, населена само от „дегенеративни останки“, които оцеляват отвъд края на звездната еволюция. 1040 години, космическата катастрофа на протонното гниене довежда до ерата на черните дупки, където единствените звездни обекти, останали са черни дупки, именно те „преобразуват масата си в радиация и се изпаряват с ледников темп“, а след това едва доловимата „тъмна ера“ населена от продукти на ядрени отпадъци, влизащи в безредни и все по-редки и безплодни случайни срещи.¹⁰

Космическата бездна е по-дълбока от слънчевата пещ. Моногамната връзка на Земята със слънцето е само една глава в епичен и странен разказ, който не намира своя кулминационен момент в унищожителен огнен ад.

И следователно, земните сюжети, разиграващи се в човешката психика, трябва да бъдат проследени отвъд най-малкия 4.5 милиона годишен живот на планетата. Травмата е много по-дълбока и по-странна, отколкото Чаленджър, Баркър или Ланд са предполагали.

Замислянето за тези ледени, неизбежни гледки на космическото време е вече, в известен смисъл, отиване отвъд геотравмата. Гледната точка на една достатъчно радикална екология, за да се възползва от тези извън-слънчеви есхатологии, пробива не само през земните грижи, но и „слънчевия хоризонт“, който управлява нашата мисъл на, както и за, Земята.

Както би казал Негарестани, „да бъдеш наистина земен не е същото като да бъдеш повърхностен“. Да бъдеш наистина земен означава да обхванеш смъртността на Земята и нейното отражение във вселената, извън местната икономическа връзка между слънцето и повърхността и. Да заменим моногамната релация между контингентната земя и необходимото и абсолютно слънце, около което се вие планетарният й път, с релация на множество между планетарното тяло и космическите условни обстоятелства, довели до неговото образуване. Една космо-химична конспирация, която работи чрез Земята и намира своята развратена съдба отвъд слънцето. Химиофилософия; геотравма е открита.

*

Така че сега знаете. Всичко беше един усукан заговор. Години наред те си мислеха, че всичко това е тяхна измислица. Но Комитетът им казваше какво да пишат …

Рекетът „Спекулативен Реализъм“ предостави перфектна възможност; възползвайки се от сега модното имагинерно, да се премахне ��еоретичната мисъл от човешкото въображаемо, от разказа и от възприятието. Чрез Негарестани ние бяхме способни да я инжектираме именно с елемента на разказа, който е, колкото и парадоксално да изглежда, неразделна част от процедурата. Сигнификацията не може да бъде смазана без следване на сюжети, които разказват все нови истории за Земята. Не е въпрос на използване на науката или на нова метафизика за изкореняване на подобни разкази, а в изграждането на наука на реални сюжети, каквато става геотравмата - в ръцете на Негарестани. Компулсивно-репететивните симптоми, които са човешката култура, не могат да бъдат преодоляни единствено чрез прецизно отнемане, до степен на редуктивно физическо, метафизично или релационно състояние. Подбудата на колективна шизоанализа трябва да продължи чрез разработването на експерименталните средства за „реална, афективна регресия“, за щателно декриптиране.

Съвсем безнадеждно е да се опитаме да проникнем директно в ядрото на патогенната организация. […] […] Ние самите предприемаме отварянето на вътрешните страти, напредвайки радиално, докато пациентът от друга страна се грижи за периферното разширение на работата.

Трябва да сдобием с част от логическата нишка, само чрез чието ръководство може да се надяваме да проникнем във вътрешността. ¹¹

Разкопчай индивида, тръгни надолу по гръбнака и, към скалите, през желязната сърцевина, постигайки горяща иманация със слънцето и излизайки от другата страна, към неизвестното.

Преди всичко, „универсалистката“ реконструкция на теорията на травмата на Негарестани и непрекъснатото му преосмисляне на „Инсайдерът“ в още по-ксено-икономически план, трябва да бъдат разбрани вследствие на скорошната реапроприация на Комитета на труда на Ференци над причинността. За Ференци травмата не е дупка, пробита в органичното от външността. Този модел би рефлектирал само - твърде тясно - * емпиричната причина за теоретичното признаване на травмата. Нито пък дори (както в *Отвъд Принципа на Удоволствието) е основателно събитие, синонимно на конституцията на органичния индивид сам по себе си, и което стеснява пътя му към смъртта. Травмата е многовековна скука или вермикуларно обитаване на органичното от неорганичното:

неуслоеваемото присъствие на универсалния континум в регионалното поле, едно щабно, но отчуждаващо присъствие, сондирано и вложено в хоризонта под различни ъгли, условно, градационно, безкрайно. Ние наричаме този местен но неусвоим индекс на външността, който не може нито да бъде изгонен, нито да се реинтегрира в рамките на вътрешно-ориентирания хоризонт, Инсайдерът.¹²

Травмата за Ференци представлява дупки в сюжета, които трябва да бъдат отпушени, външни маршрути, които да бъдат изминати. Времето на травмата е променено. Геофилософията винаги е била химиофилософия: точно както бе необходимо, за да се взриви ограниченото и да се измъкне на политическата повърхност на Земята, и точно както тогава беше необходимо да се разбере очевидно стабилната повърхност като уловения поток и да се проникне в дълбините. Космическата теория на геотравмата сега е необходима, за да преминем през ядрото на Земята, само за да се избяга от задръстения му режим на травматично разслояване и да проведе разпита си по-нататък, или по-скоро според нов начин на разпространение.

Въпросът на Комитета е: кои практики, конспирации, теории, бунтове, от местната повърхност ще „помогнат на Земята да излюпи вътрешното си черно яйце“; кои сюжети ще помогнат за декриптиране на адресите на травматичните агенти, вече разбрани не като чужди тела, които нападат защитната мембрана на органичния индивид, нито дори като репресирани фрагменти от по-голяма жизненост; а като ксено-химични вътрешни инсайдери, Великите Древни чакащи да бъдат събудени. Какви ли стимули биха паснали на дразнителите, които ще ни прикачат към курц-градиент, опростявайки заплетените теми, които се появяват като симптоми на реалността, позволявайки ни да егресираме мечти, където лагуната на личната памет се влива в море от космическа травма?

Ръководен от мечтите си, той се движеше назад през възникващото минало, през поредица от все по-странни пейзажи, съсредоточени върху лагуната, всеки от които сякаш представляваше едно от собствените му гръбначни нива. Понякога кръгът на водата беше спектрален и жизнен, друг път слаб и мътен, брегът очевидно оформен от шисти, наподобяващи матово-металната кожа на влечуго. И все пак нежните плажове сияеха приветливо с лъскав карминов блясък, небето топло и безредно, празнотата на дългите пясъци тотална и абсолютна, изпълвайки го с изящно нежна мъка. Той копнееше това слизане през археопсихическото време да достигне своето заключение, потискайки знанието, че когато го завърши, външният свят около него щеше да стане извънземен и непоносим.¹³

Как е възможно революционният субект, чрез задълбочаване и разширяване на своите травми, да постигне топологична и категорична еквивалентност с универсалния абсолют? Подобно, как е възможно регионалният хоризонт - като сравнително отворен набор, изрязан от всеобщия абсолют - да намери своята еквивалентност с абсолютната мисъл, чрез задълбочаване на своя гео-философски синтез и разтягане на вградените си травми, разширявайки и усуквайки ги?¹⁴

Въпрос е на записване, както и на картографиране. Точно тук влиза Кейн. След като видите Атласа, ще знаете къде да отидете.

Комитетът по Плутоника трябваше да упражнява известен натиск, за да задвижи нещата.

За него няма нищо друго, освен да се задържи на първо място на периферията на психическата структура. Започваме карайки пациентът да ни каже какво знае и помни, докато в същото време вече насочваме вниманието му, преодолявайки по-леките му съпротиви чрез използването на притискателна процедура. Всеки път, когато отворим нова пътека, притискайки челото му, може да очакваме той да измине известно разстояние без ново съпротивление. След като сме работили по този начин известно време, пациентът започва като правило да си сътрудничи с нас.¹⁵

Впоследствие остава да видим как едновременно и ефективно, протичат тези различни задачи на шизоанализата.

*

И приключи. Едва по-късно всичко това ще придобие конкретен смисъл. Двойно-артикулираната маска се бе разкопчала и свлякла, както и ръкавиците и туниката, от които се лееха странни течности. Дезартикулиран, детериториализиран, Негарестани промърмори, че взема Земята със себе си.

Написано за 2011 Leper Creativity: Cyclonopedia Symposium. превод Н.Д. редакция М.Б. придружаващо видео: Изобретението на Реза Негарестани

Илюстрации

От Fanged Noumena (Falmouth/NY: Urbanomic/Sequence, 2011).
От Wikipedia изработена от Ilmari Karonen.
Анимация от от филма Proteus (2004).
53-тата плоча от книгата ‘Kunstformen der Natur’(1904) на Ърнст Хекел изобразяваща организми класивицирани като Prosobranchia.

Анотации

Акрецията е процесът чрез който планетите са се образували. През 60-те години на 20-ти век съветският астроном Виктор Сафранов предлага теорията си за акреция в слънчевата мъглявина, по конкретно той се е занимавал с орбитите на частици в елиптични траектории в слънчевата мъглявина, питайки с какво и с какво скорост би се случило при техният сблъсък. Откритието му е че микроскопичните частици с времето се скупчват в множества с структурата на снежинки, поддържана от между-ядрени (слабо атомни) сили. Тези миниатюрни частици прерастват до момента, в който гравитацията може да им повлияе и да ускори процесът на привличане на предмети извън техните орбити и в обекта до степен на не-линарно поведение. Процесът, който в началото е бавен, бързо достига положение в което има ниско количество големи обекти с малко количество между-планетни отпадъци, след преминаване в голяма достатъчно голяма за да доведе до гравитационно въздействие.
Архай: Еона Архай е по-старият период в подразделениeтo на прекамбрийският период, около 4.6 билиона години в миналото. В този период планетата земя има много по-различен облик от днес, наподобяваща Венера. По това време Земята няма кислородна атмосфера, но се появяват първите анаеробни бактерии. Това е първият период в геоложкото време, в който Земята е изстинала до степен позволяваща образуването на скали и тектонични плочи. Вулканичната дейност е засилена с чести изригвания. По това време Земята е три пъти по-гореща, отколкото е днес.
Великите Древни в.пр. от The Great Old Ones прадревните извънземни богове от трудовете на Х. П. Лъвкрафт.
Вертиго също познат под имената Световъртеж и Шемет в България е игрален филм от 1958 г.на Алфред Хичкок стил психологически-трилър.
Курц-градиент реферира към филма Апокалипсис Сега (Apocalypse Now) както и книгата на Джозеф Конрад Сърцето на Мрака (Heart of Darkness). За повече инфомация се отнесете към статията на Xenogothic “Anti-Praxis and the Kurtz-Gradient”.
Мискатоникски Виртуален Университет в.пр. от Miskatonic Virtual University (MVU) - от Мискатонският Университет фигуриращ в трудът на Х. П. Лъвкрафт. МВУ е окултурен проект от 90-те, с тенсни връзки с CCRU както и тогава модерното хаос магия движение.
Разходката или турът на коня е ред от движения/ходове на коня по шах поле, при който той докосва всички полета точно веднъж.
Акрецията е процесът чрез който планетите са се образували. През 60-те години на 20-ти век съветският астроном Виктор Сафранов предлага теорията си за акреция в слънчевата мъглявина, по конкретно той се е занимавал с орбитите на частици в елиптични траектории в слънчевата мъглявина, питайки с какво и с какво скорост би се случило при техният сблъсък. Откритието му е че микроскопичните частици с времето се скупчват в множества с структурата на снежинки, поддържана от между-ядрени (слабо атомни) сили. Тези миниатюрни частици прерастват до момента в който гравитацията може да им повлияе и да ускори процесът на привличане на предмети извън техните орбити и в обекта до степен на не-линарно поведение. Процесът който в началото е бавен, бързо достига положение в което има ниско количество големи обекти с малко количество между-планетни отпадъци, след преминаване в голяма достатъчно голяма за да доведе до гравитационно въздействие.
денудация: Процесът на оголване на скали породено от изветряване и отнасяне на разрушеният материал.
Детритите са органичените материали получен от смъртта на организм или в резултат от неговата жизнена дейсностм.
Машината на времето на Уелс от разказа “Машината на времето” на Хърбърт Уелс.
Превръщане/ставане в животно в.пр. от becoming-animal от термина на Жил Длеюз и Феликс Гуатари.
Фота Моргана е вид мираж, който може да се наблюдава като тънка линия над хоризонта. Кръстен на магьосницата от артуровата легенда, тя е често наблюдавана в Месинският пролив, легендата разказва че замъци или лъжливи острови създадени от магьосницата който са довеждали до смъртта на моряци пробващи се да ги достигнат.
хиперверно: в.пр. от Hyperstition концепцията развита от Ник Ланд. Hyperstition е сливане на двете думи: hyper (хипер) и superstition (суеверие).

Библиография

Sigmund Freud, The Psychotherapy of Hysteria (1895) ↩
D. Barker, ‘Barker Speaks’, in N. Land, Fanged Noumena (Falmouth/NY: Urbanomic/Sequence, 2011) ↩
D. Barker, ‘Barker Speaks’ ↩
Freud, The Psychotherapy of Hysteria ↩
D. Barker, ‘Barker Speaks’ ↩
D. Barker, ‘Barker Speaks’ ↩
Dr. Bodkin’s Journal. ↩
D. Barker, ‘Barker Speaks’ ↩
Alan Weisman, The World Without Us. ↩
See F. C. Adams ‘Long-term astrophysical processes’, in N. Bostrom, M. M. Cirkovic (eds.) Global Catastrophic Risks (Oxford: Oxford University Press, 2008). ↩
Freud, The Psychotherapy of Hysteria ↩
Reza Negarestani, On the Revolutionary Earth. ↩
Dr. Bodkins’ Journal ↩
Reza Negarestani, On the Revolutionary Earth. ↩
Freud, The Psychotherapy of Hysteria ↩

Минесота Декларацията (Уроци на Mрака)

Sat, 07 Mar 2020 00:00:00 +0000

преведено от Н. Д.

По дефиниция така наречената Cinema Verité¹ е лишена от verité. Достига единствено повърхностна истина, истината на чиновници.
Един известен представител на Cinema Verité заяви публично, че истината може да бъде лесно открита, като човек просто вземе една камера и се опита да бъде честен. Той прилича на нощния страж във Върховния съд, който ненавижда размера на писаният закон и правните му процедури. „За мен” казва той, “трябва да има само един единствен закон; лошите трябва да отидат в затвора.” За съжаление, той е частно прав, в повечето случай, през голяма част от времето.
Cinema Verité обърква факта и истината и по този начин оре само камъни. И все пак фактите понякога имат странна и причудлива сила, която кара присъщата им истина да изглежда невероятна.
Фактите създават норми, а истината просветлява.
В киното има по-дълбоки слоеве на истината и има такова нещо като поетична, екстатична истина. Тя е загадъчна и неуловима и може да се достигне само посредством фабрикация, въображение и стилизация.
Създателите на Cinema Verité приличат на туристи, снимайки древните руини на факти.
Туризмът е грях, а пътешествието пеша добродетел.
Всяка година през пролетта десетки хора на моторни шейни катастрофират и се удавят в топящия се лед на езерата в Минесота. На новия управител се оказва натиск да приеме закон да ги защити. Той, бивш борец и бодигард, притежава единствения мъдър отговор на това: „Не можеш да регулираш глупостта.“
Ръкавицата, от тук нататък, е хвърлена.
Луната е тъпа. Майката природа не привиква, не ви говори, въпреки че в крайна сметка ледникът пърди. А ти, не слушаш ли Песента на Живота.
Трябва да сме благодарни, че Вселената там отвъд, не знае що е усмивка.
Животът в океаните трябва да е чист ад. Огромен, безпощаден ад на постоянна и непосредствена опасност. До такава степен ад, че по време на еволюцията някои видове - включително и човека - са изпълзели, избягали на малки континенти от твърда земя, където продължават уроците на мрака.

Приложение

Cinéma Vrité или кино на истината е движение в документалното кино силно вдъхновено от труда на Дзига Вертов и Кино-Правда, за разлика от американският му еквивалент на Директното Кино, при Cinéma Vérité създателя на филма участва активно в развиващите се действия, правейки процеса по трансперантен и по близак до журналистиката. ↩

Най-Хитрият Трик на Системата

Mon, 20 Jan 2020 00:00:00 +0000

превод Н. Д. с помощ от М. М.

Върховният лукс на обществото на технологичната необходимост ще бъде даването на бонуса за безполезно въстание и благосклонна усмивка.Жак Елул¹

Системата е изиграла трик на днешните склонни революционери и въстаници. Трикът е толкова сладурски, че ако беше съзнателно планиран, човек можеше да се възхити на почти математическата му елегантност.

1. Какво системата НЕ е

Нека започнем с това, което системата не е. Системата не е Джордж Буш, неговите съветници и назначени, не са ченгетата, които малтретират протестиращите, не са и изпълнителните директори на мултинационалните корпорации, и не са франкенщайните в лабораториите си, които криминално се бъзикат с гените на живите същества. Всички тези хора са слуги на Системата, но сами по себе си те не съставляват Системата. По-конкретно, индивидуалните лични ценности, нагласи, убеждения и поведение на тези хора могат да бъдат значително в конфликт с нуждите на Системата.

Илюстрирайки с пример: Системата изисква зачитане на правото на собственост, но въпреки това изпълнителните директори, ченгетата, учените и политиците понякога крадат (Говорейки за краденето, не е нужно да се ограничаваме с взимането на физически предмети. Можем и да включим всички незаконни начини за придобиване на собственост, като покриване на ДДС, приемане на подкупи и всяка друга форма на далавера и корупция). Но фактът, че изпълнителните директори, ченгетата, учените и политиците понякога крадат, не означава, че кражбата е част от Системата. Напротив, в случай, че ченге или политик открадне нещо, той се бунтува срещу изискването на Системата за спазване на закона и собствеността. Но дори и крадейки, тези хора остават служители на Системата, стига публично да поддържат подкрепата си на закона и собствеността.

Каквито и незаконни действия да бъдат извършени от политици, ченгета или изпълнителни директори като индивиди, кражбите, подкупите и далаверите не са част от Системата, а болести на Системата. Колкото по-малко кражби има, толкова по-добре функционира Системата и поради това слугите и ентусиазираните привърженици на Системата винаги защитават публичното подчинение към закона, дори ако понякога им е удобно самите те да го нарушават.

Да вземем друг пример. Въпреки че полицията е изпълнител на Системата, полицейското насилие не е част от Системата. Когато ченгетата претрепват заподозрян, те не вършат работата на Системата, те просто изливат собствения си гняв и враждебност. Целта на Системата не е бруталност или израз на гняв. Що се отнася до полицейската работа, целта на Системата е да принуди към подчинение на нейните правила и да направи това с възможно най-малко смущения, насилие и лоша публичност. По този начин, от гледна точка на Системата, идеалното ченге е човек, който никога не се ядосва, никога не използва повече от необходимото насилие и, доколкото е възможно, разчита на манипулация, а не на сила, за да държи хората под контрол. Полицейското насилие е поредното заболяване на Системата, а не част от Системата.

За доказателство погледнете отношението на медиите. Основните медии почти универсално осъждат полицейското насилие. Разбира се, отношението на комерсиалните медии по правило представлява консенсуса на мненията сред най-силните класове в нашето общество, според това кое е най-добро за Системата.

Това, което по-горе беше казано за кражбите, далаверите и полицейската жестокост, също важи и по въпроси на дискриминация и виктимизация, като расизъм, сексизъм, хомофобия и бедност. Всички тези неща са лоши за Системата. Например, колкото повече черните хора се чувстват презирани или изключени, толкова по-голяма е вероятността те да се обърнат към престъпност и толкова по-малко вероятно е да се обучават за кариери, които биха ги направили полезни за Системата.

Съвременната технология, с бързия ѝ транзит на дълги разстояния и тенденцията ѝ към нарушаването на традиционните битови условия, доведоха до смесване на населението, така че сега хората от различни раси, националности, култури и религии се налага да живеят и да работят един до друг. Ако хората се ненавиждат или отхвърлят един друг въз основа на раса, етническа принадлежност, религия, сексуални предпочитания и т.н., произтичащите от това конфликти биха възпрепятствали функционирането на Системата. Освен няколко стари фосилизирани реликви от миналото, като Джеси Хелмс, лидерите на Системата знаят това много добре и оттам ние сме научени, чрез медиите и в училище, да вярваме, че расизмът, сексизмът, хомофобията и т.н. са социални злини, които трябва да бъдат премахнати.

Без съмнение, някои от лидерите на Системата, някои от политиците, учените и изпълнителните директори, лично смятат, че мястото на жената е в дома или че хомосексуалността и междурасовият брак са отвратителни. Но дори и по-голямата част от тях да смятат това, то не означава, че расизмът, сексизмът и хомофобията са част от Системата повече, отколкото че наличието на кражба сред лидерите означава, че кражбата е част от Системата. Точно както Системата трябва да насърчава спазването на закона и имуществото в името на своята собствена сигурност, така тя трябва да обезсърчи расизма и други форми на виктимизация. Тоест, в основата си Системата, независимо от няколко частни отклонения на отделните членове на елита, е ангажирана с потискането на дискриминацията и виктимизацията.

За доказателство погледнете отношението на комерсиалните медии. Въпреки случайното плахо несъгласие на някои от по-дръзките и реакционни коментатори, в медийната пропаганда преобладава благоприятно расовото и полово равенство, а също и приемането на хомосексуалността и междурасовият брак².

Системата се нуждае от популация, която е кротка, ненасилствена, опитомена и послушна. Тя трябва да избягва всякакви конфликти или смущения, които биха могли да пречат на правилното функциониране на социалната машина. Освен расови, етнически, религиозни и други насилствени групови действия, тя също трябва да потиска или придобива за собствено предимство всички други тенденции, които биха могли да доведат до дисрупция или безредици, като например мачизмът, агресивните импулси и всякаква друга склонност към насилие.

Естествено, традиционните расови и етнически антагонизми умират бавно; мачизмът, агресивността и насилствените импулси не се потискат лесно и нагласите за пол и полова идентичност не се трансформират за една нощ. Следователно, има много хора, които ще се противопоставят на тези промени и в последствие Системата ще бъде изправена пред проблема за преодоляване на тяхната съпротива ³.

2. Как системата използва импулса за Бунт

Всички ние в съвременното общество сме ограничени от гъста мрежа правила и разпоредби. Ние сме оставени на милостта на големите организации, като корпорации, правителства, профсъюзи, университети, църкви и политически партии, и впоследствие сме безсилни. В резултат на лакейството, безсилието и другите онеправдания, които Системата ни нанася, безразличието и разочарованието са масово разпространени, водейки до импулс за бунт. И тук Системата изиграва най-хитрия си трик: чрез брилянтно ловко движение, тя превръща бунта в собствено предимство.

Много хора не разбират корените на собственото си безсилие, поради което бунтът им е без посока. Те знаят, че искат да се разбунтуват, но не знаят срещу какво. За щастие, Системата е в състояние да задоволи нуждите им, като им предоставя списък със стандартни и стереотипни оплаквания, в чието име да се бунтуват: расизъм, хомофобия, права на жените, бедност, детски труд… целият пакет с “активистки” проблематики.

Огромни бройки от бунтовниците поемат стръвта. В борбата срещу расизма, сексизма и т.н., и т.н., те само вършат работата на Системата. Въпреки това, те си въобразяват, че се бунтуват срещу Системата. Как е възможно това?

Първо, преди 50 години Системата все още не е била ангажирана с равенството на чернокожите, с жените и хомосексуалистите, така че действията в полза на тези каузи наистина са били форма на бунт. Следователно, тези каузи са били приети за конвенционално бунтовнически. Те още притежават този статус и днес, но просто като традиция; тоест, защото всяко бунтовническо поколение имитира предишните поколения.

Второ, все още има значителен брой хора, както посочих по-рано, които ще се противопоставят на социалните промени, изисквани от Системата, а някои от тях дори са авторитетни фигури, като ченгета, съдии или политици. Те предоставят противник на бунтовниците – някой, срещу когото да се опълчат. Коментатори, като Ръш Лимбоу, подпомагат процеса, избухвайки срещу активисти - виждайки, че са провокирали някого, подхранват илюзията на активистите, че се бунтуват.

Трето, за да се въведат в конфликт с мнозинството от лидери на Системата (които приемат напълно социалните промени, изисквани от нея), бунтуващите показват преувеличен гняв във връзка с тривиалности и настояват за решения, отиващи по-далеч от това, което ръководителите на Системата считат за разумно. Например, те изискват изплащане на репарации на чернокожите американци и често се вбесяват при всякаква критика към малцинства, независимо колко предпазлива или разумна.

По този начин активистите са в състояние да поддържат илюзията, че се бунтуват срещу Системата. Но илюзията е абсурдна. Агитацията срещу расизма, сексизма, хомофобията и подобни, не представлява повече бунт срещу Системата, отколкото агитацията срещу политически далавери и корупция. Онези, които се борят срещу далаверите и корупцията, не се бунтуват, а действат като изпълнители на Системата: те помагат на политиците да се подчинят на правилата на Системата. Тези, които искат да се борят срещу расизма, сексизма и хомофобията, действат като изпълнители на Системите: те помагат на Системата да потисне отклоняващите се расистки, сексистки и хомофобски нагласи, които причиняват проблеми на Системата.

Но активистите не действат само като изпълнители на Системата. Те служат и като вид гръмоотвод, който защитава Системата, като привлича обществено негодувание далеч от Системата и нейните институции. Например, има няколко причини напускането на дома и навлизането на жените в пазара на труда да е предимство за Системата. Преди петдесет години, ако Системата представлявана от правителството или медиите, беше започнала изведнъж пропагандна кампания, чиято цел е да стане социално приемливо жените да ориентират живота си в посока кариера, а не дом, естествената човешка съпротивата към промяна щеше да доведе до обществено негодувание. Това, което всъщност се случи, е, че промените бяха предвождани от радикални феминистки, зад чийто гръб, институциите на Системата стояха на безопасно разстояние. Омразата на по-консервативните членове на обществото бе насочена предимно срещу радикалните феминистки, а не срещу Системата и нейните институции, защото промените, спонсорирани от Системата, изглеждаха бавни и умерени, в сравнение с по-радикалните решения, застъпвани от феминистките, и дори тези, сравнително бавни промени, се явяваха принудителни към Системата чрез натиск от радикалите.

3. Най-хитрия трик на Системата

Накратко, най-хитрият трик на системата е следният:

В интерес своята ефективност и сигурност, Системата трябва да доведе до дълбоки и радикални социални промени, които да съответстват на променените условия, произтичащи от технологичния прогрес.
Безсилието на живота при обстоятелствата, наложени от Системата, води до импулс за бунт.
Бунтовните импулси се използват от Системата в полза на необходимите социални промени; активистите се „бунтуват“ срещу старите и демоде ценности, които вече не са полезни на Системата и в полза на новите ценности, които Системата има нужда ние да приемем.
По този начин, на импулса за бунт, който в други случаи би бил опасен за Системата, се дава отдушник, който е не само безвреден за Системата, но и полезен за нея.
Голяма част от общественото негодувание, в резултат на налагането на социални промени, е привлечено далеч от Системата и нейните институции и вместо това е насочено към радикалите, които ще оглавят социалните промени.

Разбира се, този трик не е предварително планиран от лидерите на Системата, които изобщо не осъзнават че е изигран. Работи по следния начин:

При решаването на това каква позиция да заемат във връзка с определен въпрос, редакторите, издателите и собствениците на медиите, трябва, съзнателно или несъзнателно, да балансират няколко фактора. На тях им се налага да обмислят как техните читатели или зрители биха реагирали на това, което печатат или излъчват по въпроса; те трябва да обмислят как биха реагирали техните рекламодатели, техните колеги в медиите и други важни лица, а също да трябва да обмислят ефекта от печатаното или излъчваното върху сигурността на Системата.

Тези практически съображения обикновено надвишават всякакви лични мнения, които могат редакторите, издателите и собствениците на медиите да имат по този въпрос. Личните чувства на медийните лидери, техните рекламодатели и други важни личности са разнообразни. Те могат да бъдат либерални или консервативни, религиозни или атеистични. Единственото общо между лидерите е техният ангажимент към Системата, нейната сигурност и нейната власт. Следователно, в ограниченията, наложени от това какво е готово обществото да приеме, основният фактор, определящ нагласите разпространявани от медиите, е груб консенсус на мненията на медийните лидери и други важни личност, според това кое е добре за Системата.

По този начин, ако редактор или друг тип медиен лидер реши да вземе отношение по някаква кауза или движение, първата му мисъл е дали движението включва нещо, което е добро или лошо за Системата. Може би той си казва, че решението му се основава на морални, философски или религиозни подбуди, но е забележим факт, че на практика сигурността на Системата има предимство пред всички други фактори при определяне на отношението на медиите.

Например, ако нов редактор на списание разгледа военизирано движение, той може да съчувства лично на някои негови оплаквания и цели, но той също така вижда, че между рекламодателите и колегите му в медиите има силен консенсус, че военизирано то движение е потенциално опасно за Системата и следователно трябва да бъде обезкуражено. При тези обстоятелства той знае, че е по-добре списанието му да вземе негативна позиция относно движението. Отрицателното отношение на медиите вероятно е част от причината, поради която военизираните движения са замрели.

Когато същият редактор разглежда радикалния феминизъм, той вижда, че някои от по-екстремните му решения биха били опасни за Системата, но също така вижда, че феминизмът притежава много полезни за Системата качества. Участието на жените в бизнеса и техническия свят интегрира тях и семействата им по-добре в Системата. Техните таланти са от полза на бизнеса и техническите аспекти на Системата. Феминисткият акцент върху прекратяване на домашното насилие и изнасилването също служи на нуждите на Системата, тъй като изнасилването и на саморазправата, подобно на други форми на насилие, са опасни за Системата. Може би най-важното е, че редакторът вижда как дребнавостта и безсмислеността на съвременния битов труд и социалната изолация на съвременната домакиня могат да доведат до сериозни неудовлетворения за много хора; неудовлетвореност, която би причинила проблеми на Системата, освен ако на жените не им е даден отдушник, посредством кариери в бизнеса или техническия свят.

Дори ако този редактор е мачо тип, който лично се чувства по-удобно с жените в подчинено положение, той знае, че феминизмът, поне в сравнително умерена форма, е добър за Системата. Той знае, че неговата редакторска поза трябва да бъде благоприятна към умерения феминизъм, иначе ще се сблъска с неодобрението на своите рекламодатели и други хора от значение. Поради това, комерсиалните медии като цяло подкрепят умерения феминизъм, имат смесени чувства за радикалния феминизъм и са консистентно враждебни само към най-крайните феминистки позиции.

Чрез този тип процес бунтовническите движения, които са опасни за Системата, са подложени на отрицателна пропаганда, а тези от тях, които се считат за полезни на Системата, получават предпазливо насърчаване в медиите. Несъзнателната абсорбация на медийната пропаганда влияе на бунтовниците, карайки ги да „въстанат“ в служба на интересите на Системата.

Университетските интелектуалци също играят важна роля в осъществяването на трика на Системата. Въпреки, че обичат да се представят като независими мислители, интелектуалците са (допускайки отделни изключения) най-свръхсоциализираната, най-конформистката, най-кротката и опитомена, най-разглезената, зависима и безгръбначна група в Америка днес. В резултат на това, импулсът им да за бунт е особено силен. Но, тъй като те са неспособни да мислят независимо, истинският бунт е невъзможен за тях. Следователно, те са балъци за хитрината на Системата, която им позволява да дразнят хората и да се наслаждават на илюзията за бунт, без да се налага да оспорват основните ценности на Системата.

Тъй като те са учители на младите хора, университетските интелектуалци са в състояние да помогнат на Системата да изиграе своя трик върху младите, което и правят, насочвайки бунтовническите им импулси към стандартните, стереотипни цели: расизъм, колониализъм, проблеми на жените и др. Младите хора, които не са колежански студенти, учат чрез медиите или посредством личен интерес, спрямо въпроси засягащи „социалната справедливост“, по тези въпроси пък, студентите се бунтуват, и те ги имитират. Така се развива младежка култура, в която съществува стереотипен режим на бунт, разпространяващ се чрез имитация на връстници - също както прическите, стиловете на дрехи и други прищявки, разпространени чрез имитация.

4. Трикът Не е Перфектен

Естествено, трикът на системата не работи перфектно. Не всички позиции, приети от активистката общност са в съответствие с нуждите на Системата. Някои от най-важните трудности за Системата са свързани с конфликта между два различни вида пропаганда, които тя трябва да използва: интеграционна пропаганда и агитационна пропаганда⁴.

Интеграционната пропаганда е основният механизъм на социализация в съвременното общество. Пропагандата е предназначена да внуши на хората нагласите, вярванията, ценностите и навиците, които трябва да имат, за да бъдат безопасни и полезни инструменти на Системата. Тя учи хората постоянно да потискат или сублимират онези емоционални импулси, които са опасни за Системата. Акцентът ѝ е върху дългосрочните нагласи и дълбоко заложените ценности с широко приложение, а не нагласи към специфични и актуални проблеми.

Агитационната пропаганда играе с емоциите на хората, така че да разкрие определени нагласи или поведения в конкретни, текущи ситуации. Вместо да учи хората да потискат опасните емоционални импулси, тя се стреми да стимулира определени емоции с дефинирани във времето цели.

Системата се нуждае от подредено, послушно, кооперативно, пасивно и зависимо население. Преди всичко това, изисква не-насилствено население, тъй като се нуждае правителството да има монопол върху използването на физическа сила. По тази причина интеграционната пропаганда трябва да ни научи да се ужасяваме и плашим от насилието, така че да не се изкушаваме да го използваме, дори ако сме много ядосани. (Където при „насилие“ имам предвид физически атаки срещу хора.) В по-общ план интеграционната пропаганда трябва да ни учи на меки, гушкави ценности, които подчертават не-агресивността, взаимозависимостта и сътрудничеството.

От друга страна, в определени контексти самата Система намира за полезно или необходимо да прибягва до брутални и агресивни методи за постигане на собствените си цели. Най-очевидният пример за такива методи е войната. При война Системата разчита на агитационна пропаганда: за да получи обществено одобрение за военни действия, тя играе с емоциите на хората, за да ги накара да се почувстват под заплаха и ядосани от/на истинския си или предполагаемия враг.

В тази ситуация съществува конфликт между интеграционна пропаганда и агитационна пропаганда. Хората, които имат гушкави нагласи и отвращение към насилие не могат да бъдат убедени лесно в одобряване на кървава военна операция.

Тук трикът на системата до известна степен има обратен ефект. Активистите, които през цялото време се „бунтуват“ в полза на ценностите на интеграционната пропаганда, продължават да го правят по военно време. Те се противопоставят на войната, не само защото е насилствена, но и защото е „расистко”, „колониалистично”, „империалистично” и т.н., всичко, което противоречи на меките, любезни ценности, преподавани от интеграционната пропаганда.

Трикът на Системата също има обратен ефект, когато става въпрос за отношението към животните. Рано или късно хората пренасят меките си ценности и избягването на насилие, на които са научени да проявяват към човек, към животните. Тези хора се ужасяват от клането на животни за месо и от други вредни за животните практики, като свеждането на кокошки до машини за снасяне на яйца, държани в малки клетки; или използването на животни за научни експерименти. Засега произтичащото противопоставяне на малтретиране на животни може да бъде полезно за Системата: тъй като веганската диета е по-ефективна по отношение на използването на ресурси, отколкото месоядната, веганството, ако е идеално възприето, би помогнало за облекчаване на тежестта върху ограничените, от нарастващото човешко население, ресурси на земята. Но настояването на активистите за прекратяване на употребата на животни в научни експерименти е в пряк конфликт с нуждите на Системата, тъй като във видимото бъдеще няма вероятност да има какъвто и да е заместител на животни като субекти на изследване.

Все едно, фактът, че трикът на Системата има обратен ефект тук и там, не пречи тя да бъде като цяло забележително ефективно устройство за превръщане на бунтовни импулси в ползи за Системата.

Трябва да се признае, че описаният тук трик не е единственият фактор, определящ посоката, която бунтарските импулси поемат в нашето общество. Много хора днес се чувстват безвредни и много безсилни (поради много добрата причина, че Системата наистина ни прави безвредни и безсилни) и следователно се идентифицират обсесивно с жертвите, с бедните и потиснатите. Това е част от причината виктимизации, като расизъм, сексизъм, хомофобия и неоколониализъм, да са станали стандартни активистки въпроси.

5.Пример

Имам при себе си учебник по антропология⁵, в който забелязах няколко приятни примера за това, с което университетските интелектуалци помагат на Системата и нейния трик, прикривайки конформизма като критика на съвременното общество. Най-симпатичният от тези примери се намира на страници 132–36, където авторът цитира, в „адаптирана“ форма, статия на Ронда Кей Уилямсън, интер-секс личност (тоест човек, роден с физически мъжки и женски характеристики).

Уилямсън заявява, че американските индианци не само са приемали интер-секс хора, но особено са ги оценявали⁶. Тя противопоставя това отношение с евро-американската нагласа, сравнявайки я с отношението, което нейните собствените родители са имали към нея.

Родителите на Уилямсън са я малтретирали жестоко. Те са гледали презрително към интер-секс състоянието ѝ. Казали са ѝ, че ще бъде „прокълната и предадена на дявола“ и са я водили в харизматични църкви, за да бъде изгонен „демонът“ от нея. Дори са ѝ давали салфетки, в които трябвало да „изкашля демона“.

Но очевидно е нелепо да се приравнява това с модерното евро-американско отношение. Това може да се доближава до евро-американското отношение от преди 150 години, но днес почти всеки американски педагог, психолог или духовник би се ужасил от подобно отношение към интър-секс човек. Медиите никога не биха дори и мечтали да представят подобно лечение в благоприятна светлина. Днешните американци от средната класа може да не са толкова приветствени, колкото индианците, но малко от тях не биха успели да разпознаят жестокостта на хората, които са лекували Уилямсън.

Родителите на Уилямсън очевидно са отклонение от нормата, религиозни ненормалници, чиито нагласи и вярвания са явно отвъд нормата и ценностите на Системата. По този начин, представяйки критика на съвременното евро-американско общество, Уилямсън реално атакува само малцинства и културно изостаналите, които все още не са се приспособили към доминиращите ценности на съвременна Америка.

Хавиланд, автор на книгата на страница 12, представя културната антропология като иконоборство, като оспорваща презумпциите на съвременното западно общество. Това дотук е в разрез с истината и би било смешно, ако не беше толкова жалко. Основното течение на съвременната американска антропология е подчинено на ценностите и презумпциите на Системата. Когато днешните антрополози се преструват, че оспорват ценностите на своето общество, обикновено те оспорват само ценностите на миналото - остарели и безполезни ценности, които сега не са отстоявани от никого, освен девианти и динозаври, които не са в крак с културните промени, изисквани от Системата.

Използването на статията на Уилямсън от страна на Хавиланд илюстрира това много добре и представлява общата посока на книгата на Хавиланд. Той преиграва етнографски факти, които учат читателите му на политически правилни уроци, но той подценява или пропуска напълно етнографските факти, които са политически некоректни. По този начин, ако той цитира разказа на Уилямсън, за да наблегне на приемането на индианците на интер-секс лица, той не споменава, например, че сред много от тези племена, жени, извършили прелюбодеяние, са наказвани с отрязване на техните носове⁷. Такова наказание, не се нанася на прелюбодейци от мъжки пол; или че сред индианците Врана войни, които биват ударен от непознат, трябва незабавно да убият нарушителя, иначе биха били безвъзвратно опозорени в очите на своето племе⁸; нито пък Хавиланд обсъжда обичайното използване на изтезанията от индианците от източните Съединени Щати ⁹. Разбира се, подобни факти представляват насилие, мачизъм и дискриминация по пол, следователно те са несъвместими с днешните ценности на Системата и са склонни да бъдат цензурирни като политически некоректни.

И все пак не се съмнявам, че Хавиланд е напълно искрен в убеждението си, че антрополозите оспорват предположенията на западното общество. Способността за самозаблуда на нашите университетски интелектуалци лесно се простира толкова далеч.

В заключение, бих искал да изясня, че не предлагам за справедливо да се режат носове за изневяра или да бъде толерирана каквато и да е друга злоупотреба с жена, нито бих искал да видя някой презрян или отхвърлен, защото е интер-секс, или поради неговата раса, религия, сексуална ориентация и т.н., и т.н., и т.н. ) Но в днешното общество тези въпроси са, в най-добрият случай, въпроси на реформа. Най-добрият трик на Системата се състои в превръщането на силните бунтовни импулси, които в друг случай биха могли да бъдат насочени в революционна посока, в услуга на тези скромни реформи.

Библиография

Jacques Ellul, The Technological Society, translated by John Wilkinson, published by Alfred A. Knopf, New York, 1964, page 427. ↩
Дори и най-повърхностният преглед на средствата за масово медия вклияние в съвременните индустриализирани страни или дори в страни, които просто се стремят към модерността, ще потвърди, че Системата се ангажира да елиминиране на дискриминацията по отношение на раса, религия, пол, сексуална ориентация и т.н., и т.н., и т.н.. Би било лесно да се намерят хиляди примери, които илюстрират това, но тук цитираме само три, от три различни държави.
САЩ “Public Displays of Affection,” U.S. News & World Report, September 9, 2002, pages 42-43. Тази статия предоставя един хубав пример за функциите на пропагандата. Тя заема привидно обективна или неутрална позиция по отношение на хомосексуалните партньорства, като дава известно пространство на възгледите на онези, които са против публичното приемане на хомосексуалността. Но всеки, който чете статията, с нейното явно емпатично отношение към хомосексуална двойка, ще остане с впечатлението, че приемането на хомосексуализъм е желателно и в дългосрочен план неизбежно. Особено важна е снимката на въпросната хомосексуална двойка: Избрана е физически атрактивна двойка и е снимана привлекателно. Всеки с най-малко разбиране на пропагандата, може да разбере, че статията представлява пропаганда в полза на приемането на хомосексуалността. И имайте в предвид че US News & World Report е списание вдясно от центъра.
Русия “Путин осъжда нетърпимоста”, Денвърският пост, Юли26, 2002, стр. 16А.”МОСКВА - Президентът Владимир Путин категорично отрече расовите и религиозните предразсъдъци в четвъртък…” Ако оставим тази шовинистична бактерия с национална или религиозна нетърпимост, ние ще съсипем страната “, заяви Путин в бележки, възпроизведени по Руската телевизия в четвъртък вечерта.”и т.н.
Мексико „Persiste racismo contra indígenas“ („Расизмът срещу коренното население продължава“), El Sol de México, January 11, 2002, page 1/ .Коментар под снимката:”Въпреки усилията да се даде достойнство на коренното население на нашата страна, те продължават да търпят дискриминация…“Статията отчита усилията на епископите на Мексико за борба с дискриминацията, но казва, че епископите искат да “изчистят” местните обичаи, за да освободят жените от традиционния им по-нисък статут. El Sol de México се смята за вестник вдясно от центъра.
Всеки, който поиска, може да умножи тези примери хиляда пъти. Доказателствата, че Системата е насочена към премахване на дискриминацията и виктимизацията, са толкова очевидни и толкова масови, че човек се чуди на убеждението на радикалите, че борбата с тези злини е вид бунт. Човек може да го възприеме като феномен, добре известен на професионалните пропагандисти: Хората са склонни да блокират, да не успеят да възприемат или запомнят информация, която противоречи на тяхната идеология. Вижте интересната статия „Пропаганда“ / “Propaganda,” in The New Encyclopaedia Britannica, Volume 26, Macropaedia, 15th Edition, 1997, pages 171–79, specifically page 176. . ↩
В този раздел съм казах нещо за това, какво Системата не е, но не съм казал какво Системата е. Мой приятел посочи, че това може да остави читателя безразличен, така че по-добре да обясня, че за целите на тази статия не е необходимо да имаме точно определение на това, което е Системата. Не успях да дефинирам определението на Системата в едно, добре оформено изречение и не искам да наруша реда на статията с дълго, неудобно и ненужно отклонение, насочена към въпроса какво е Системата. Затова оставих този въпрос без отговор. Не мисля, че неспособността да го отговоря сериозно ще увреди разбирането на читателя на въпроса, който искам да посоча в тази статия. ↩
Понятията „интеграционна пропаганда“ и „агитационна пропаганда“ са обсъдени от Жак Еул в своята книга “Пропаганда” - Propaganda, published by Alfred A. Knopf, 1965. ↩
William A. Haviland, Cultural Anthropology, Ninth Edition, Harcourt Brace & Company, 1999. ↩
Предполагам, че това твърдение е точно. Със сигурност отразява отношението на Навахо.Вижте Gladys A. Reichard, Navaho Religion: A Study of Symbolism, Princeton University Press, 1990, page 141. Първоначално тази книга е защитена с авторски права през 1950 г., много преди американската антропология да стане силно политизирана, така че не виждам причина да предполагам, че нейната информация е с политически наклон. ↩
Това е добре известно. Вижте например Angie Debo, Geronimo: The Man, His Time, His Place, University of Oklahoma Press, 1976, page 225; Thomas B. Marquis (interpreter), Wooden Leg: A Warrior Who Fought Custer, Bison Books, University of Nebraska Press, 1967, page 97; Stanley Vestal, Sitting Bull, Champion of the Sioux: A Biography, University of Oklahoma Press, 1989, page 6; The New Encyclopaedia Britannica, Vol. 13, Macropaedia, 15th Edition, 1997, article “American Peoples, Native,” page 380. ↩
Osborne Russell, Journal of a Trapper, Bison Books edition, page 147. ↩
Използването на изтезания от индианците от източната част на САЩ е добре документирано. На пр. Clark Wissler, Indians of the United States, Revised Edition, Anchor Books, Random House, New York, 1989, pages 131, 140, 145, 165, 282; Joseph Campbell, The Power of Myth, Anchor Books, Random House, New York, 1988, page 135; The New Encydopaedia Britannica, Vol. 13, Macropaedia, 15th Edition, 1997, article “American Peoples, Native,” page 385; James Axtell, The Invasion Within: The Contest of Cultures in Colonial North America, Oxford University Press, 1985, page citation not available. ↩

Терминатор срещу Аватар: Бележки за Акселерационизма

Fri, 23 Aug 2019 00:00:00 +0000

Марк Фишър разследва какво е акселерационистката теория и какви са връзките й с работите на Ник Ланд.

Защо политическите интелектуалци клоните към пролетариата? В симпатия с какво? Осъзнавам, че човек от пролетариата би ви мразил, нямате омраза защото сте буржоазни, привилегировани типове с нежна кожа, но също така и защото не смеете да кажете единственото важно нещо, което има за казване: Че човек може и да се наслаждава на яденето на лайната на капитала, неговите материали, метални прътове, неговият полиестер, книгите му, пастети, поглъщайки тонове от тях, докато не се спукате – и защото вместо да кажете това, което се случва в желанията на тези, които работят с ръце, задници и глави. Ах, ти ставаш лидер на мъже, какъв лидер на сводници, навеждаш се напред и разгласяваш: ах, но това е отчуждение, не е хубаво, дръж се за мен, ще те спасим от него, ще работим, за да те освободим от тази нечестива обич на робството, ние ще ти дадем достойнство. И по този начин вие се разполагате от най-отчайващата страна, моралистичната страна, в която желаете нашите капитализирани желания да бъдат напълно игнорирани, затворени, вие сте като свещеници пред грешници, нашите робски интензивности ви плашат, вие трябва да си кажете: как ли трябва да страдат, за да издържат на това! И разбира се, че (ние капитализираните) страдаме, но това не означава, че не се радваме, нито че както мислите, че предлагайки ни лекарство (лекарство за какво?), не ни отвращавате още повече. Ние сме отвратени от терапевтичността и нейният вазелин, предпочитаме да избухнем под количествените излишъци, които вие преценявате като най-глупави. И не, не чакайте и нашата спонтанност да нарасне изведнъж в бунт.¹

Във въведението на превода си от 1993 г. на Либидиналната Икономика на Лиотар, от който идва повече от чудатият изблик, Иан Хамилтън Грант придава известна „зрялост на съвременната мъдрост.“ Според тази „зрялост“ Грант отбелязва, Economie Libidinale беше „незначителна и краткотрайна експлозия на някак наивен анти-философски експресионизъм, естетизираща тенденция, останала от преобладаващият интерес в Ницше, разпространен в края на 60-те години.“². Грант групира книгата на Лиотар с три други: Анти-Едип на Делуз и Гуатари, Спекулум на Люс Ирагуаре и Символична размяна и Смърт на Баудрилард. “Либидинална Икономика като цяло привлича малък критичен отпор - продължава Грант, - освен под формата на това Лиотар да загуби много приятели марксисти. Всъщност, с малки изключения, само самият Лиотар от време на време реферира към книгата, но с презрение, наричайки я „злата книга, книгата която всеки който пише и мисли, е изкушен да напише“.³. Това остана така до случая на Упоритостта на Негатива на Бен Нойс, в която Нойс позиционира Либидиналната Икономика и Анти-Едип като част от това, което нарича „акселерационистки“ момент⁴. Няколко цитата от тези два текста веднага ни дават усещане от това което е ускорителният гамбит.

Oт Анти-Едип:

Но кой е революционният път? Има ли такъв, да се оттеглим от световния пазар, както Самир Амин съветва държавите от третия свят да направят, като любопитно възраждане на фашисткото „икономическо решение“? Или може да е да тръгнем в обратната посока? Да продължим все по-напред, тоест в движението на пазара, декодирането и детериториализацията? Защото може би потоците все още не са достатъчно детериториализирани, не са декодирани достатачно от гледна точка на теорията и практиката с изключително шизофреничен характер. Не да се оттегляме от процеса, а да отидем по-далеч, да „ускорим процеса“, както казва Ницше: Във връзка с този въпрос истината е, че все още не сме виждали нищо.⁵

И от Либидинална Икономика - един пасаж от текста, който може би се помни, само заради известността си:

Английските безработни не е трябвало да стават работници, за да оцелеят - хвани се здраво и ме наплюй- те се наслаждаваха на истеричното, мазохистично изтощение да висят в мините, в леярните, в заводите, в ада. Те се наслаждаваха на безумното унищожаване на органичното си тяло, което реално наистина им бе наложено. Те се наслаждаваха на разлагането на личната идентичност, която селската традиция бе изградила за тях, радваха се на разпадането на техните семейства и села и се наслаждаваха на новата чудовищна анонимност на предградията и кръчмите, както сутрин, така и вечер.⁶

И със сигурност плюха по Лиотар. Но в какво се изразява предполагаемо скандалният характер на този параграф? Да вдигне ръка този който иска да се откаже от анонимните си предградия и кръчми и да се върне в органичната кал на селянина. Тоест да вдигнат ръце всички, които наистина искат да се върнат в пре-капиталистическите териториалности, семейства и села. Да вдигнат ръка също онези, които наистина вярват, че тези желания за възстановена органична цялост са неприсъщи на късно-капиталистическата култура, а не напълно интегрирани компоненти в капиталистическата либидинална инфраструктура. Самият Холивуд ни казва, че може да ни се струва че сме винаги включени техно-зависими и закачени на киберпространството, но дълбоко вътре, в нашето истинско Аз, ние сме примитиви, органично свързани с майката / планетата, жертви на военно-индустриалния комплекс. Аватар на Джеймс Камерън е от значение тук, тъй като подчертава отказът, който е съставна част на късно-капиталистическата субективност, дори докато показва как този отказ бива подкопан. Можем единствено да играем ролята на вътрешни примитиви поради фундаменталният факт на съществуването на самата кинематографичната прото-VR технология, чието само съществуване предполага унищожаването на органичната идилия на Пандора.

И ако нямаме желание да се върнем назад, освен под формата на евтина холивудска почивка в нещастието на други хората - ако, както твърди Лиотар, няма примитивни общества, (да, Терминаторът беше там от самото начало, разпространявайки микрочипове, за да ускори появата си); не е ли тогава единствената посока напред? През лайната на капитала, металните му прътове, полиестера , книгите му, пастетите и наденички, киберпространствената му матрица?

Тук искам да направя три предложения

Всеки е Акселерационист
Акселерационизмът никога не се е случвал.
Марксизмът не е нищо, ако не е Акселерационализма

От текстовете от 70-те години, които Грант споменава, Либиднална Икономика в някои отношения е най-важната връзка с деведесетарската Британска кибер-теорията. Тук не е значително само съдържанието на Либиднална Икономика, а и нейният опиянен тон. Тук можем да си припомним бележките на Жижек относно Ницше: на ниво съдържание, философията на Ницше вече е изключително асимилирана, за разлика от стилът му и хулният характер, на който не можем да си представим съвременен еквивалент, поне не такъв, какъвто официално се обсъжда в академия. И Иан Грант, и Бен Нойс проследяват самия Лиотар описвайки Либиднална Икономика като труд на афърмация, но по-скоро като текстове на Ницше. Либиднална Икономика по навик отлага своята афърмация, ангажирайки се в по-голяма част от текста с поредица от (привидно в кавички) нападки. Докато Анти-Едип остава в много отношения текст от края на 60-те, Либидинала Икономика предвижда пънкът на 70-те и черпи от 60-те, които пънкът ретроспективно проектира. Недалеч от „опияненото от желание ДА на Лиотар“ се крие НЕ-то на омраза, гняв и безсилие: без удовлетворение, без забавление, без бъдеще. Това са ресурсите на негативността, с които вярвам, че левите трябва да се свържат отново. Но сега е необходимо да се обърне Делузо-Гуатарянският /Либиднална Икономика акцент върху политика като средство за по-голяма либидинална интензификация във въпрос за инструментализирането на либидото за политически цели.

Ако Либиднална Икономика беше отхвърлена, но по-често пренебрегвана, теоретичният момент от 90-те, за който собственият превод на Грант допринесе, се представи още по-зле. Въпреки настоящата си репутация на основател на спекулативния-реализъм, огнените текстове на Грант от 90-те години - сублимни киборг операции зашиващи Blade Runner към Кант, Маркс и Фройд - са почти изцяло изчезнали от циркулация. Трудът на някогашният наставник на Грант, Ник Ланд дори не привлича насмешки. Също както Либиднална Икономика, така и другият му труд получи малък критичен коментар - и Ланд, леко казано, нямаше приятели Марксисти, които да загуби. Омразата към академичната левица всъщност беше един от либидиналните двигатели на работата на Ланд. Ланд пише в „Машинно Желание“:

Следователно машинната революция трябва да върви в обратна посока на социалистическата регулация, притискащо към все по-безпрепятствена маркетизация на процесите, които разрушават социалното поле, „все още“ с „движението на пазара, декодиране и детериториализация“ и „човек никога не може да стигне достатъчно далеч в детериториализацията: все още не сте виждали нищо.”⁷,⁸

Ланд беше нашият Ницше - със същата примамка за така наречените прогресивни тенденции, същата причудлива смесица от реакционност и футуризъм и стил на писане, който актуализира афоризмите от деветнадесети век в това, което Кодво Ешун нарече „текст със скорост на семплиране“. Скоростта, в абстрактния и фармалогичен смисъл, беше от решаващо значение тук: телеграфните техно-пънк провокации, заместващи забележимата когитация на толкова много пост-структуралистки континентализъм, с неговото импликация, че колкото по-трудоемко и агонизирано е написаното, толкова повече мисли би трябвало да се случват в него.

Каквито и да са позитивите от другите теоретични провокации на Ланд (и ще предложа някои сериозни проблеми с тях), нападките на Ланд в посока на академичната левица - или буржоанизираното държавно-субсидирано мрънкане, което толкова често нарича себе си академичен марксизъм - остава тенденция. Неписаното правило на тези „кариеристични пясъчници“ е, че никой не очаква сериозно отричане от буржоазната субективност. Подай мерлото, имам цяла кариера от хленчеща критика да измина. И по този начин виждаме безмилостна защита на дребните буржоазни интереси, облечени като политика. Доклади за антагонизма, и след това хайде всички в кръчмата. Вместо това, Ланд усърдно прие, до степен на психоза и себе-причинена шизофрения - спинозистко-ницшеанско-марксисткото предупреждение, че теорията не трябва да се приема сериозно, ако тя остане на нивото на репрезентация.

За какво става на въпрос тогава във философията на Ланд? С две думи: машинното желание на Делуз и Гуатари безпощадно лишено от целия Бергсоновски витализъм и направено обратно-съвместимо със Смъртния Нагон на Фройд и Волята на Шопенхауер. След това Хегело-Марксистският двигател на историята се трансплантира в този пулсионен нихилизъм: идиотско автоматична Воля, вече не тъпчейки идиотски на място, но ъпгрейдната в нагон и ръководена от квази-телеологичен атрактор на изкуствен-интелект, който рисува земната история през серия на интензивни прагове, които нямат ескатологична точка на консумация и достигат емпирично прекратяване само контингентно (условно), ако материалният му субстрат изгори (се изхаби). Това е преобърнат Хегело-Марксистки исторически материализъм: Капиталът няма да бъде в крайна сметка маскиран като експлоатирана работна сила; по-скоро хората са марионетката на „Капитала“, тяхната идентичност и само-разбиране са симулации, които могат и ще бъдат в крайна сметка изоставени.

Още два примера от текст циментират наративът:

Бързият планетарен комерциум разрушава Свещената Римска империя, Наполеоновата континентална система, Втория и Третия Райх и Съветския интернационал, надувайки световното безспокойство посредством компресиращи фази. Дерегулация и държавно-оръжейно се надпреварват помежду си, чак до киберпространството.⁹

Престава да бъде въпрос на това как мислим за техниката, дори и само защото техниката все повече мисли за себе си. Може да минат още няколко десетилетия преди изкуственият интелект да надмине хоризонта на биологичния, но е крайно суеверно да си представим, че човешкото господство над теристриалната култура все още се бележи във векове, камо ли в някаква метафизична вечна продължителност. Големият път към мисленето вече не преминава през задълбочаване на човешкото познание, а по-скоро чрез все по-нечовешко познание, миграция на познанието навън в ново възникващия резервоар, в “дехуманизирани пейзажи… изпразнени пространства“, където човешката културата ще бъде разтворена.”¹⁰

Това е, съвсем умишлено, теория под формата на кибер-пънка фантастика: Делузо-Гуатарянската концепцията за капитализма като виртуалното не-именуемо нещо, което преследва като дух всички предишни формации, прилепнали като страници на книга към огъването на времето от филмите като Терминатора: „това, което се явява пред човечеството като историята на капитализма е нашествие от бъдещето на изкуствено-интелигентно пространство, което трябва да се сглоби изцяло от ресурсите на своя враг“, както „Машиническото желание“ казва ¹¹. Капитал като мега-смъртен-нагон като Терминатор: онова с което „не можеш да се пазариш, с което не можеш да се разсъждаваш, не проявява съжаление или угризение или страх и абсолютно няма да спре, никога”. Пиратстването на Ланд на филмите Терминатор, Blade Runner и на *Хищника направиха неговите текстове част от конвергентна тенденция - акселерационистска кибер-култура, в която дигиталната звукова продукция разкрива нечовешко бъдеще, на което трябваше да се наслаждаваме, а не да се гнусим. Машинно-теоретичната поезия на Ланд стои в паралел на дигиталната интензивност на джънгъла, техното и думкор-ът от 90-те, които семплираха точно от същите кинематографични източници, и също така предвидиха „предстоящото изчезване на човека, ставайки достъпно под формата на дансинг“¹².

Какво общо има това с левицата? От една страна Ланд е видът антагонист, от който левицата се нуждае . Ако кибер-футуризмът на Ланд може да изглежда остарял, то е единствено по същият начин по който джънгъла и техното са остарели - не защото са заместени от нови футуризми, а защото бъдещето се е поддало на ретроспекция. Същинското близко бъдеще не се състоеше в това, Капитала да свали латексовата си маска и да разкрие машинната главата на смъртта скрита отдолу; а беше точно обратното: Нова Искреност, Apple Компютри, рекламирани от сладурско-кич поп-музика. Този провал в това да се предвиди степента, в която пастишът, рекапитулацията и хипер-едипализираният невротичен индивидуализъм биха се превърнали в доминиращи културни тенденции, не е контингентна грешка; тя посочва фундаментално неправилна преценка относно динамиката на капитализма. Но това не легитимира връщане на писалките и прашните перуки от буржоазната революция на XVIII-ти век или към безкрайно пресъздадените логики на провала на Май ‘68 г., нито една от които не може да претендира притежание на политическия и либидинален терен в който сме вградени в момента.

Докато Ландският кибер-готичен ремикс на Делуз и Гуатари е в много отношения превъзхождащ оригинала, неговото отклонение от тяхното разбиране на капитализма се оказва фатално. Ланд колабира капитализма в това, което Делуз и Гуатари наричат шизофрения, като по този начин губи най-определящият си поглед над начина, по който капитализмът оперира посредством едновременни процеси на детериториализация и компенсаторна ретериториализация. Човешкото лице на Капитала не е нещо, което в крайна сметка може да се остави настрана, не е задължителен компонент или обвивка-пашкул, от която в крайна сметка може да се освободи. Абстрактните процеси на дешифриране, които капитализмът започва, трябва да бъдат задържани от импровизирани архаизми, за да не престане капитализмът да бъде капитализъм. По подобен начин пазарите могат да бъдат самоорганизиращите се мрежи, описани от Фернан Браудел и Мануел Деланда, както и да не бъдат, но това което е сигурно е, че капитализма доминиран от квази-монополи като Microsoft и Wal-Mart, е сам по себе си анти-пазарен. Бил Гейтс обещава бизнес със скоростта на мисълта, но това, което реално доставя капитализмът, са мисли със скоростта на бизнеса. Симулация на иновация и новост, която прикрива инерция и застой.

По тези причини акселерационализмът може да функционира като анти-капиталистическа стратегия, не само като анти-капиталистическа стратегия (налице са и други такива), но и стратегия, която трябва да бъде част от всяка политическа програма, която се нарича Марксистка. Фактът, че капитализмът има тенденция към стагфлация, че растежът в много отношения е илюзорен, е още по-голямата причина, акселерационизмът да може да функционира по начин, който Алекс Уилямс характеризира като „терористичен“. Това, за което не говорим тук, е видът интензификация на експлоатацията, каквато би могъл да си представи един първосигнален социалистически хуманизъм, при явяването на призрака на акселеронизмът. Както подсказва Лиотар, лявото оттегляне в морална критика на капитализма е безнадеждно предателство на антиидентитарния футуризъм, който Марксизмът трябва да приеме, ако иска да означава нещо изобщо. Това, от което се нуждаем, както Фредрик Джеймсън, авторът на „УолМарт Утопия“, претендира, не е нова стъпка отвъд доброто и злото, и точно това казва Джеймсън, не може да бъде открито в никъде другаде, освен в Комунистическия Манифест. „Манифестът“, пише Джеймсън, „предлага капитализмът да се разглежда като най-продуктивния момент в историята и най-разрушителния в същото време и издава императивността да мислим едновременно Добро и Зло като неразделни измерения на едно и също настояще“. Това е по-продуктивен начин за преодоляване на Доброто и Злото от цинизма и беззаконието, които толкова много читатели приписват на програмата на Ницше.”¹³ Капитализмът е изоставил бъдещето, защото не може да го достави. Независимо от това, тенденциите на съвременната левица към Канутизмът, нейната реторика на съпротива и възпрепятстване, блудства с капиталовите анти/мета-наративи, че това е единствената останала история. Време е да оставим след себе си логиката на неуспешните бунтове и да помислим за отново бъдещето.

(Представен на Акселерационистки Симпозий, Университет Голдсмит, Лондон; 14/09/2010) преведено от Н. Д.

Библиография

Lyotard, Jean-Francois. (1993) Libidinal Economy. Bloomington: Indiana University Press, p. 218 ↩
Libidinal Economy, p. xvii ↩
Libidinal Economy, p. 111 ↩
Noys, Benjamin. (2010) The Persistence of the Negative: A Critique of Contemporary Continental Theory (Edinburgh: Edinburgh University Press.) ↩
Deleuze, Gilles and Felix Guattari (1984) Capitalism and Schizophrenia I: Anti-Oedipus. London: Athlone, pp. 239-240 ↩
Libidinal Economy, p. 111 ↩
Land, Nick. (2010) Fanged Noumena: Collected Writings. Falmouth and New York: Urbanomic/ Sequence Press, pp. 341-342 ↩
Вграден цитат от: Capitalism and Schizophrenia I: Anti-Oedipus, pp. 239, 321 ↩
Fanged Noumena: Collected Writings, p. 441 ↩
Fanged Noumena: Collected Writings, p. 293 ↩
Fanged Noumena: Collected Writings, p. 338 ↩
Fanged Noumena: Collected Writings, p. 398 ↩
Jameson, Fredric. (2010), Valences of the Dialectic. London and New York: Verso, p. 551 ↩

The coils of the serpent

Wed, 23 Aug 2017 00:00:00 +0000

Следния труд представлява кратко (10к думи) есе, писано от мен като финален проект за бакалавърската ми степен. В него ще намерите въведение в труда на Хайдегер за технологията, кратка история на модерната кибернетика и други интересни неща. Самият текст е стар и както по стила, така и по съдържанието си личи факта, че съм бил доста млад като съм го писал. Все пак за тези които им беше интересно заповядайте.

A short introduction to technologies of control¹

Yet what I felt of dread was no ordinary ghostly fear. It was infinitely greater, stranger, and seemed to arise from some dim ancestral sense of terror more profoundly disturbing than anything I had known or dreamed of. We had “strayed”, as the Swede put it, into some region or some set of conditions where the risks were great, yet unintelligible to us; where the frontiers of some unknown world lay close about us. It was a spot held by the dwellers in some outer space, a sort of peephole whence they could spy upon the earth, themselves unseen, a point where the veil between had worn little thin. As the final result of too long a sojourn here, we should be carried over the border and deprived of what we called “our lives,” yet by mental, not physical, processes. In that sense, as he said, we should be the victims of our adventure—a sacrifice. — Algernon Blackwood²

Technology, through all of human history, has been linked to power, its implementations and management closely related to the opportunistic appropriation of its use. The present age as one where technology pervades all forms of daily life, is no minor occurrence of history, but far rather a fundamental one for the restructuring of humanity’s future, at both the individual but also on a planetary scale. In this way humanity’s ever growing power to change, manipulate, enhance and mutate nature as well as ourselves and our future, as the field where destiny is played out, becomes of upmost importance. As Nietzsche once wrote, man is most responsible for his dreams³, and in the present work dreams are both our point of departure as well as its destination.

Technology and Apparatuses

What is to be done, as Heidegger points out in the beginning of his 1954 work “The Question Concerning Technology’, is building the necessary groundwork, for a free relationship with modern technology, which he believes is in essence a kind of destining, or what he would later in the same text call Enframing. What is at danger, he diagnoses, in said essay, is the human faculty of being able to judge the ontological consequences of the forward march of techno-scientific development and its deployment. The ethical paradox we find ourselves in today, thus is for him such that with our ever growing power over nature, its manipulation and our ability to shape it, we as such are becoming caught up in said process. Elucidating further on the direction of this investigation he writes:

the essence of technology is by no means anything technological. Thus we shall never experience our relationship to the essence of technology so long as we merely conceive and push forward the technological, put up with it, or evade it. Everywhere we remain unfree and chained to technology, whether we passionately affirm or deny it. But we are delivered over to it in the worst possible way when we regard it as something neutral; for this conception of it, to which today we particularly like to do homage, makes us utterly blind to the essence of technology.⁴

To get to this essence he unpacks the ancient Greek word τέχνη (techne), from which we inherited our word technology. Heidegger aims to show that for the ancient Greeks there was no distinction between the arts and crafts and the constitutions of technology. In this way both were a type of φύσις (physis), giving birth to⁵, or a making of something emerge from the concealment of it being only a possibility. This he contrast to the brash definition one might give technology, as being a purely goal-oriented and thus anthropocentric activity, a definition inherited from the Latin instrumentum meaning, tool or utensil⁶. In asking what an instrument might be we are drawn to the discussion of getting things done, accomplishing or causing. Heidegger draws our attention to an example of a Christian silver sacrificial chalice and its production. In the classical Aristotelian doctrine of causality the production of said chalice would consist in:

(1) the causamaterialis, the material, the matter out of which, for example, a silver chalice is made; (2) the causa formalis, the form, the shape into which the material enters; (3) the causa finalis, the end, for example, the sacrificial rite in relation to which the chalice required is determined as to its form and matter; (4) the causa efficiens, which brings about the effect that is the finished, actual chalice, in this instance, the silversmith.⁷

In the present case the causa finalis is indebted to both the material silver as, that which provides it its physical properties for use, and on the other hand to the vessels form or εἶδος (edios), which the material takes. Thus this co-responsibility gives the vessels its τέλος (telos), or binds it together as complete, or ready for use. The last part, the silversmith, Heidegger follows cannot be properly understood as one amongst the causes in the Aristotelian doctrine. For him it is the silversmith that through his careful practice gather all the three causes together and thus can make the product come into existence, and reveal itself out of its possibilities⁸. This bringing-forth, he thinks is what has been masked-over in the development of the history of western metaphysics since Plato, or what Derrida would later call metaphysics of presence. For Heidegger what has come to be understood as truth, emerged from the Latin véritas (veritas), and came to overshadow the originary Greek ἀλήθεια (aletheia)⁹, meaning revealing. For him technology was exactly of this sort of revealing for the Greeks before the platonic doctrine took hold, on which the Latin veritas was later based on and came to dominate thought. By way of this he continues to write that:

Technology is therefore no mere means. Technology is a way of revealing. If we give heed to this, then another whole realm for the essence of technology will open itself up to us. It is the realm of revealing, i.e., of truth.¹⁰

This poietic¹¹ character of revealing, and truth production that lies at the heart of the ancient Greeks understanding of technology Heidegger thinks stands at a sharp opposition to the form that modern technology takes at the time of his writing. The physics of the 17th and 18th century, the fundamental bedrock in which all modern forms of technology are based, he holds is fundamentally linked to the creation of apparatuses. This is due to the experimental nature of the investigations of the field, or the fact that it relied on its instruments for measurement and precision¹². What is at work here is the very same truth production, or poiesis (ποίησις) mentioned before. Now the paradigm was such that through conducting repeatable experiments, one could produce wholly empirical truth claims. What Heidegger though was fundamental to this was the ability of instruments to challenge their objects to stand forth and present their properties as accessible¹³. This, in time, transformed in such a manner as to unlock the energy concealed in nature and in so doing render it infinitely storable and sortable¹⁴. He continues that nature when rendered milkable in such a manner, does not reveal itself as φύσις (physis)¹⁵ any more but instead: “The earth now reveals itself as a coal mining district, the soil as a mineral deposit.“¹⁶. The process of fitting nature into a mold, thus rendering it distributable and constantly accessible, is what he calls Enframing or Gestell in German. The difference between the old bridge on the Rhine and the new hydroelectric plant build onto it is such that:

That challenging happens in that the energy concealed in nature is unlocked, what is unlocked is transformed. what is transformed is stored up, what is stored up is, in turn, distributed, and what is distributed is switched about ever anew. Unlocking, transforming, storing, distributing, and switching about are ways of revealing. But the revealing never simply comes to an end. Neither does it run off into the indeterminate. The revealing reveals to itself its own manifold interlocking paths, through regulating their course. This regulating itself is. for its part, everywhere secured. Regulating and securing even become the chief characteristics of the challenging revealing¹⁷

A Shift at the Factory

Labour appears, rather, merely as a conscious organ, scattered among the individual living workers at numerous points of the mechanical system; subsumed under the total process of the machinery itself, as itself only a link of the system, whose unity exists not in the living workers, but rather in the living (active) machinery, which confronts his individual, insignificant doings as a mighty organism.¹⁸ — Karl Marx

It can easily be seen how this process in turn is reversed back onto us, and brings about a making of man stand in reserve as a resource as well himself. What we will see later is that general purpose computing, heralded by the universal Turing machine undergrounds not only nature but also social and human relations. The emphasis on control and security here cannot be stressed enough. Anticipations of this, on one hand circular and on another control oriented technological practice, can be found in Karl Marx’ “Outlines of the Critique of Political Economy” an unfinished manuscript later to be reworked into “Capital”. What we find in the Grundrisse, more specifically “The Fragment on Machines”’¹⁹, is Marx quoting Andrew Ure in saying that:

Factory signifies the cooperation of several classes of workers, adults and non-adults, watching attentively and assiduously over a system of productive mechanisms, continually kept in action by a central force (…) excludes any workshop whose mechanism does not form a continuous system, or which does not depend on a single source of power. (…) In its most rigorous sense, this term conveys the idea of a vast automaton, composed of numerous mechanical and intellectual organs operating in concert and without interruption, towards one and the same aim, all these organs being subordinated to a motive force which moves itself. ²⁰

This is exactly the subjection of both man and machine to a larger imposed order, build-up of seamless transition between environments, what Foucault called disciplinary society²¹. Here Marx distinguished this integrated automaton that is the factory, from the traditional means of labor, which were adopted and appropriated by capital. This acceleration of the productive capacities of the factory Marx notes lead:

once adopted into the production process of capital, the means of labor passes through different metamorphoses, whose culmination is the machine, or rather, an automatic system of machinery (system of machinery: the automatic one is merely its most complete, most adequate form, and alone transforms machinery into a system), set in motion by an automaton, a moving power that moves itself; this automaton consisting of numerous mechanical and intellectual organs, so that the workers themselves are cast merely as its conscious linkages. In the machine, and even more in machinery as an automatic system, the use value, i.e. the material quality of the means of labor, is transformed into an existence adequate to fixed capital and to capital as such; and the form in which it was adopted into the production process of capital, the direct means of labor, is superseded by a form posited by capital itself and corresponding to it.²²

The automatic factory and its assembly lines therefore, lacking human agents in any classical sense, radically shift the worker’s relation to the tool. The worker, now subordinated to the machine, does not transmit his activity to the object of his labor, as in the case of the craftsman, but rather this process as such is transposed onto the machine which now transmits its process onto the raw material. In this case the worker is left to supervise the machine, guarding it against interruptions. The machine replaces the worker as the possessor of skills, it becomes the virtuoso of the craft, in the sense of putting together the teleological goals and mechanisms needed to achieve the task at hand²³. In this way the occasioning and responsibility of the craftsman are transposed onto the machine. On the other hand in its consumption of coal, oil, and other fuel, needed to sustain its perpetual work, the machine reflects the needs the worker²⁴. The actions of the machine and how they are brought about is not through the mind of the worker, but rather through the materiality of the machine and its construction, as a alien power, parallel to that of the worker, it is the power of the machinic itself. This power started slowly but surely bleeding out of the enclosed spaces of the past disciplinary societies and into the the public sphere, something that would be greatly accelerated by the coming wars and conflicts. This shift is also what Deleuze holds is the movement from the enclosures of the past disciplinary societies, which acted like molds for the subject to the networked nature of modulations in control society. We will venture now to analyze the specifics of the emergence of some of the most important technologies of control.

Contemporary technics

It is not until the 20th century that we start to see the emergence of specialist weaponry, at this point the act of battle, as noted by many of the German pessimists²⁵, shifted to the more refined tactic of killing²⁶, as contrasted to the chivalrous battles of the past. From this movement Heidegger took much of his language and rhetoric, found in his investigations of the emergent titanic dimensions of technology. About the same time, out of the Dada of Wiemar Berlin emerged the first images of this radical merger of human and machine, the cyborg²⁷. This happened not only in the field of weaponry but in all categories of externalization the human had on offer, sparking many diverse movements from Bauhaus to the roots of Quantum Mechanics.

It was in such an atmosphere that the young mathematician and physics Norbert Wiener joined the Fist World War mobilization of mathematicians and physicists²⁸. His work would go on way into the Second World War, where the young prodigy found his calling working on anti-aircraft predictors. Norbert Wiener, was a founding member of the aptly called “Teleological Society”²⁹ a group devoted to the study of neurology and engineering, later to become the infamous “Macy Conferences”³⁰, a breeding place for many of the ideas that shape technology today³¹. The agenda of the group was the study of “Circular Causality and Feedback Mechanisms in Biological and Social Systems”, from which, 3 years after the establishment of the group³² the term cybernetics³³ emerged. The etymology of the word comes from the ancient Greek κυβερνήτης (kybernḗtēs), to steer or guide well. The question of who or what is steered, holds a rather simple answer that emerges histrionically one way or another: All of conceivable nature us along with it. On the other hand who does the steering is a different question altogether and demands further unpacking.

Later with the help of his friend and sharp ideological opponent John Von Neumann the tradition of cybernetics gained considerable importance as a new multi-disciplinary paradigm. To elaborate further on the topic, one does not have to look more distantly then Wieners work in the 50s. Tasked with the creation of an anti-aircraft predictor, Wiener came up with the fundamental principle of second-order cybernetics: the feedback loop. Due to the high speed of German bombers in World War 2, and on other hand the altitude they flew at, predicting the place of the plane accurately became highly complex³⁴. The development of the closed-loop information system he was tasked with consisted of three tasks: 1. Using radar data to get the position of the dodging plane; 2. Calculating in a non-numeric manner the possibilities of future paths by using the information about their past behavior; and lastly 3. Feeding back the data to the radar so that it corrects itself, repeated in a recursive fashion. The human element in this mechanism is indispensable as he writes:

It does not seem even remotely possible to eliminate the human element as far as it shows itself in enemy behavior. Therefore, in order to obtain as complete a mathematical treatment as possible of the overall control problem, it is necessary to assimilate the different parts of the system to a single basis, either human or mechanical. Since our understanding of the mechanical aspects of gun pointing appeared to us far ahead of our psychological understanding, we chose to try and find a mechanical analogue of the gun pointer and the air plane pilot. In both cases, the operators seemed to regulate their conduct by observing the errors committed in a certain pattern of behavior and by opposing these errors by actions deliberately tending to reduce them…. ³⁵

The human is present in two manners here: On one hand, as the one correcting where the gun is pointed at, using the given information, and on the other as the one giving the information ie. the aircraft pilot, this is the feedback loop, a negative one to be exact as it narrows down on possibilities recursively³⁶. This is where one can see how the history of Enframing is bubbling up from the multi-theatre combat of the Second World War, and is beginning to take the form of control. Philip Mirowski an economist specializing in cybernetics here stresses the informational aspect of this paradigm when he writes how: The physical and the human both had to undergo ontological metamorphosis into a ‘messages with noise’ in order to be combined into a new synthesis.³⁷ This was accomplished by Claude Shannon in his seminal paper on Information Science, “A Mathematical Theory of Communication” where he articulates a concise theory of information propagation in systems, something that Wiener had done earlier³⁸ but had not been perfected until Shannon’s work. He developed an average measure of information complexity called entropy³⁹. The smallest unit of entropy he calls a bit, representing a standard probability distribution or more simply put a fair coin toss⁴⁰. In this way one has a manner of quantifying emergent behavior, the example given in the before mentioned paper being the putting together of comprehensive sentences, by quantifying the minimal amount of binary sort operations one need to do to predict said sentence. The Turing machine, the ancestor of these cybernetic systems, is another indispensable element in the development of modern technology and cybernetics. It is a conceptual machine though up by the famous British mathematician Alan Turing in the late 30s. What it consists of is a mechanical head that reads and writes binary symbols onto an infinitely long tape, which can be moved to the left or right. The tape is thus processed by stored translation rules, and in turn produces depending on the given input, an output value for a particular mathematical function. This machine is the logical predecessor to our contemporary personal computers, and is the first single machine which could “compute any computable sequence”⁴¹. The rules of these machines thus could be recorded and provide the possibility of a Universal Turing machine able to deal with all kinds of mathematical operations. Such were the abstract machines that Gilles Deleuze and Felix Guattari reference to in their work, and in the light of these technologies the future of humanity was to be determined.

Deadly Games

John von Neumann, one of the main figures of the Manhattan Project⁴², was another fundamental figure of the cybernetics movement. He was an early and ardent supporter of the military industrial complex as well being one of the main proponents of a preventive attack on the Soviet Union after it tested its first atomic bomb in Kazakhstan. Later, disillusioned by all form of social activism, he developed a mathematic game theory for achieving dominance over economic actors. Neumann a fervent anti-communist, who attended the Atomic Energy Commission in a wheelchair, was the figure to inspire Stanley Kubrick’s famous character Doctor Strangelove⁴³. His work on the mathematical theory of games, would prove indispensable both for economics but also, the American Military to follow after the war. The new atomic threats of the cold war demanded, not the numerical institutional computer of the past⁴⁴, but elaborate game theories based on exact stochastic behavior in limited finite systems. This provided the means to for the first time simulate the unthinkable, lending reality to the tactics and fantasies of generals, businessmen and politicians. Neumann’s work was appropriated by the RAND cooperation which at the time oversaw the research of nuclear weapons and possibilities of mutually assured nuclear destruction. The same cooperation later helped the American Management Organization to translate these military strategies of planning to the market. At this point what was happening is that effectively RAND employees were hired to deal with the logistic of the emerging welfare state out of the conditions of total mobilization⁴⁵.

Cybernetics at this point came to become the ultimate paradigm of control. Brian Holmes a scholar of cybernetics thus writes: “The paradigm expanded thanks to the patronage of the Anglo-American research administrators in the 1940s and 1950s the laboratory shifter its sites of inquiry from the deepest recesses of the mind to the entire range of relations before finally focusing on the most integrated circuit of all the ecosystems.”⁴⁶ This he continues proliferated not only in the realm of the military and the cooperation, but also to social scientists, anthropologist, neurologists, engineers and many more, now furnished by the almost limitless behavioral data provided by the internet.⁴⁷ Cybernetics by the 70s and 80s moved out of the minds of the public and most journals, giving way to its own host of inventions and disciplines⁴⁸. This happen hand in hand with president Roosevelt giving a mandate for the National Defense Research Council of America, charged with organizing 700 universities and research institutes, with the task of the application of science to the efforts of the coming war⁴⁹. The mass accesses of the internet, in the 90s, then finally made it possible for the public to experience the technologies till now developed in military labs⁵⁰, and thus cemented their place is our society. All this provided for cybernetics to become not only the domain of control engineering but also the general model of information manipulation in all dynamic systems, biological or otherwise. This inspired many reiterations of its structural principles in psychiatry, linguistics, anthropology, sociology, political science, genetics, and many other fields. One should not forget the fact that Shannon’s and Wiener’s work on information theory was a decisive influences on the linguistic theories of Roman Jacobson, Claude Levi-Strauss and the young Jacque Lacan. Ultimately the whole movement of French structuralism and post-structuralism cannot be though without the influence of cybernetics and information theory⁵¹. This is too eagerly forgotten even in the light of the fact that Wiener’s Founding book “Cybernetics: Or Control and Communication in the Animal and the Machine” was first published in France⁵². By way of these influences, Wieners and many others work, were adopted and rethought, as Holmes continues:

Wiener would speak of cybernetics as the study of communication and control in both the animal and the machine. Today it is difficult to even imagine the prestige that came to surround this model, which promised both a unifying paradigm for the sciences and a formula for their application to the man-machine systems of industrialized society. The age of the world laboratory begins with the ambition to extend the universal model of coded informational loops into every substrate, whether physical or biological.⁵³

So what can be said about being a subject of a cybernetic system today. Deleuze called this new cyborg not an individual but a dividual⁵⁴. Today’s subject is quite different from Foucault’s disciplined and normalized worker of the factory. Whereas for Foucault the individual of disciplinary society was self-governed, the dividuals of control society are always coded in advance, no matter what open space is left for them to act in. Dividuals are people reduced in their ontological status, to data stored and ordered in databases, ready for recombining and use, at the whim of capital. Where the panopticon stood we now have the diagrams of feedback and cybernetic participation. What had happened was that the mechanic regulation of spaces, akin to the disciplinary form of society, shifted control over to the management of information, which was rendered possible by the above mentioned technologies of epistemologising the ontological. Now systems were not the spaces and institutions one passed through seamlessly, but systems “that follow you, so to speak, out the door and into the open.”⁵⁵ Calling these spaces today a laboratory is not anything novel, and there are projects that are for the first time meeting such problems on a new massive scale⁵⁶. But no matter if we take the stance, of on one hand reactionaries like Ted Kazisnky (the Unabomber), or the optimism of the 80s and 90s open system approach, the world laboratory was here to stay, culminating in todays:

database constructions, derived from rich, highly textured information on ranges of individuals that can be recombined in endless ways for whatever purposes. They are the abstract digital producers of data-mining technologies and search engines and computer profiling, and they are profiled digital targets of advertising. insurance schemes and opinion polls. A dividual is a data distribution open to precise modulation, stripped down to whatever information construct is required for : a specific intervention, task or transaction. ⁵⁷

What societies of control thus do, is overcode per-existing belief, making them fluid, able to be modulated and ultimately exploited. This stands in contrast to the stratified and hierarchical ordering of the past disciplinary societies, where now postmodern capital moves through vast distributed global networks of consumer democracies. What global business thus does is make labor more fluid and flexible. The key difference being that now it is not the institutional form but the very mechanical form of the network, which dictates the “limits of control”⁵⁸. Where disciplinary societies modelled individuals, for Deleuze control society modulates them⁵⁹. In this way rather than constituting an individual what is created is the fragmental dividual made accessible and put to stand in reserve. These are the result of a new “dividing practice in politics and society, the practice that distributes information rather than disciplining bodies, and that use networks rather than physical enclosures to separate and distribute functions”⁶⁰. Thus neoliberalism was fast to appropriate this kind of technology, which were to be rapidly adopted to the use of the market economy. Wiener wrote that the value of information one that was — radically different from that of both the time of societies of sovereignty and discipline, was based neither in energy nor matter⁶¹. What he though was, that applying his theories of information to the market, would not result in favorable consequences if the markets themselves were not based on human values to begin with⁶². He anticipated the vast economies of control that would come along with the newly deregulated banking and massive debt escalation, disguised as market populism⁶³. This was the great invention of post-war Keynesian economics, and the emergence of America as the ultimate Keynesian subject. As Deleuze wrote in the “Postscripts on the Societies of Control” now “Man is no longer man enclosed, but man in debt.”[^49] Here even with all the democratizing power of decentralized networks, such as the internet, real-time market information has been and is still is kept carefully managed and guarded.

Inherent to neo-liberal thought is the idea that such markets can arise anywhere at any time, and that the individuals involved need not be directly interconnected, in this way the markets got deterritorialised from any geographic and social relations, and brought about an absolute merger between the technologies of communication and the market, making it vastly more accessible to economic planning and modulation⁶⁴. We can now see how the consumer came to be the predominant subject of these systems. By way of gentrification of all possible assets of human life, neoliberalism came to adopt the tactic of mass advertisement, flooding the semiotic field of the consumer. As William S. Burroughs put it

No control machine so far devised can operate without words, and any control machine which attempts to so relying entirely on external force or entirely on physical control of the mind will soon encounter the limits of control.⁶⁵

Society thus becomes a vast encoding mechanism, seeking out and overcoding differences and flows of desire⁶⁶. Capital has become such a decoding machine today, for Deleuze and Guattari it is in the pre-capitalist model of disciplinary society in which desire was deconstructed and overwritten, whereas today control leads to a constant modulation of the flow of desire, keeping in perpetual flux. Deconstructing and reshaping desire is by no means anything new, the point here is that it is capitalism that makes it its task, as the end of production. This is not only visible in real estate gentrification, but also in the diversity rhetoric and multiculturalism being co-opted by way of the same tactic, and ending up as marketable brands, thus making anything profitable. By way of this capitalism doesn’t do away with the old codes, but makes them proliferate on vast scales of new variation by deconstruction of the old ones. The shift from disciple to control, signaled not the end of the old codes, but a process of a mass sifting through⁶⁷, with the aim of finding those most fluid and adaptable codes best suited for creating surplus capital in the face of the coming technics of the future.

This is the great power of capitalism to adsorb and co-opt identities and differences. Inclusion thus becomes a slave to overcoding and just another spectacle that is good for business. Slavoj Zizek points this out, as the absolute danger of modern neo-liberalism, the fact that it can present political correctness as the ultimate fix-all, allowing to keep on acting as a part of the system without being interrupted by the violence and poverty it proliferates in the background. For Zizek the in-building or the always-already-compensated-for character of neoliberal production is the perfect blend of action and inaction breeding, a form of passivity where it is possible to not actually take responsibility for changing the world by always already contributing to change trough charity. By way of this criticism, the possibility of questioning as formulated by Heidegger, becomes absolutely disarmed. In turn consequences and the power to take on responsibility is removed altogether. This is exactly the problem of political correctness that renders most of the left today so impotent, and only able to think of small scale emancipation or Temporary Autonomous Zones, as Hakin Bay calls them⁶⁸. This is what Baudrillard called the “securing of the condition of the reproduction of catastrophe market”⁶⁹. War was now not waged against barbaric war mongers but so called agents of hate. This was the appropriation of tolerance America went through after September 11th, a new tactic of war, with its own mythology of a clash of civilizations, in which tolerant neo-liberal capitalism, had to wage war on the world to protect it from itself, in other words the dawn of American interventionism. As Hegel would have put it “Evil resides in the very gaze that perceives evil everywhere around itself”[^xix]. The Iraq war, was to be a new kind of war, as Bush remarked “By god we have kicked the Vietnam Syndrome once and for all.”⁷⁰. This syndrome was what French theorist Jean Baudrillard was writing on in his short work “The Gulf War did not Take Place”, referring to the heavy manipulation of imagery presented to the American public, in short a radicalized form of propaganda. What the abolition of this syndrome meant, was that now finally control had mastered the media, the culture industry had won. It was during the Gulf War that many of the public; got exposed for the fist time to the images of high-tech weaponry, and saw the link between information technology and militarization. It is not amazing then that this war was commonly referred to by the public as the Nintendo War. But it wasn’t until September 11th 2001 that the public came to grips with the full reality of the blending of game world and life-world, when the American Air-force was completely caught off guard, as reports of the hijacking came in, the fighter strategically propositioned remained grounded as the same question came over and over, is this real or part of the simulation. The new war thus didn’t have as it enemies only the people of Afghanistan hiding falsely alleged weapons of mass destruction, but the very American citizens themselves. War was waged on the American citizen, employing vast media propaganda, false intelligence about weapons of mass destruction, and of course the beginning of today’s ever growing surveillance state. These politics of full spectrum dominance, or the mixing of propaganda and public relations, presented America with just two shades of opinion that of the “The high gloss computer generated red white and blue of the studios, or the sunless green of the war zone.”⁷¹

In this sense control societies look like a radical version of disciplinary societies, brought into future of the contemporary on-top of the cybernetics technologies we have inherited. This is easy to be seen in the reaction of government agencies to domestic problems in cyber-security[^xx]. Technological neo-capitalism, or cyber-capitalism, doesn’t aim to discipline the body, but the human to the minutest details in behaviors monitored in a cybernetic manner by way of the now coming close to possible direct engineering of the DNA, the molecular structure of the individual. This is exemplified by synthetic biologist Craig Venter and his conception of DNA controlled production⁷². His aim to create artificial life with the power to transcendent Darwinian evolution⁷³. Venter was also an inventor of “shot-gun” method for sequencing of human genomes, faster and cheaper than before, he was the first person to publicly publish his genome⁷⁴. Control thus even down to the micro-biological level today has reached its final frontier:

to transform human society into a distributed bio-network of memetic machines, whose relations nano-technologies can adjust in real time, all in the name of power and money. Decode and deterritorialise enclosure, make it flow. . .⁷⁵


Nagasaki, Japan, before and after the atomic bombing of August 9, 1945. My crop, U.S. National Archives

The Eschatological Dimensions of Our Predicament

“technification” of our being: the fact that today it is possible that unknowingly and indirectly, like screws in a machine, we can be used in actions, the effects of which are beyond the horizon of our eyes and imagination, and of which, could we imagine them, we could not approve this fact has changed the very foundations of our moral existence. Thus, we can become “guiltlessly guilty,”a condition which had not existed in the technically less advanced times of our fathers.⁷⁶— Gunter Anders

This history, thus defined, then is the continuation of the gross misinterpretation of the question of Being. Mortality, for Heidegger, is the condition for time to be actualized as my time. Death in this way, my death, cannot be appropriated by anyone, nobody can die in my place⁷⁷. On the other hand even though I never encounter death before my eventual end (I encounter it only as the death of others, and I will not be there for my own death), it is my absolute inevitable possibility, still to come⁷⁸. By way of death then does time as the possibility of a future become meaningful. How Heidegger distinguishes the human being from other beings, is its fundamental character of being concerned with its own being⁷⁹. Meaning and truth for him therefore are only revealed in the open of temporal existence, making our throwness and its ultimate direction, death, the basis for his fundamental ontology⁸⁰. In the light of this a Gunther Anders ventures to uncovered the phenomenological consequences of the end of the Second World War, in the form of the two bombs dropped on Hiroshima and Nagasaki (the above picture shows Nagasaki before and after the bomb). At this time, Gunther Anders, one of Heidegger Jewish students was writing ferociously on the two atom bombs that ended the war. Anders’ writing in the 60s focused on the atomic end of the war (the “Encore” to the war as Babette Babich puts it) more-so then his Jewish peers who concentrated on the atrocities of the holocaust. A fringe character of sorts Anders, was a true follower of Heidegger that, as Adorno, did not have much patience for him. For Anders the position of Dasein as the “Shepard of being” was still too Christian in its conception. Far rather for him:

The Shepherd of Being,” that which Heidegger still yet very biblically, that is to say anthropocentrically, suggests whereby he vastly overrates “the position of the human being in the cosmos” (which couldn’t give a damn about whether we continue to exist or have already disappeared), no, we are certainly not “shepherds of being.” Far rather we might consider ourselves the “shepherds of our product and gadget-world” as a world that needs us, more strikingly than we do ourselves, as servants (e.g., as Consumers or possessors).⁸¹

The fact of the two atomic bombs, as posing the possibility of total world annihilation, signs a moment of massive transition where all of us are rendered killable, rather than just finite. In this the, tittle of his two volumes on the “Obsolescence of man”⁸² becomes clear as the obsolescence of Dasein. On this topic Anders invokes Goethe but not his Faust myth, but that of “The Sorcerer’s Apprentice’. In talking about the overkill of the two bombs dropped on Hiroshima and Nagasaki, Anders writes that in the technological situation one finds himself today: “We are incapable of not being able to do what has once been done. It is thus not can-do-ability [Konnen] that we lack, but no-can-do-ability [Nichtkénnen].”⁸³ And is this not our predicament today, in the use of drone warfare as one of many examples of the evolution of mechanized combat, that warfare is conducted, “from agents somewhere, thousands of kilometers distant from us, following orders in accord with duty, or indeed through brainless and sightless machines, that have long since been emancipated from the hands and the intentions of their creators and user” ⁸⁴

Following the same line of thinking, his teacher, Heidegger remarked that farming and agriculture, for example, now have turned into a motorized food industry, and are thus in essence the same as the production and use of weapons”⁸⁵. This his student follows, when talking about eschatological dimension of the atomic era as being a naked apocalypse when he remarked that:

Hundreds of thousands die en masse. Do they die? They succumb. They are done in. Do they die? They become mere quanta, items in an inventory in the business of manufacturing corpses. Do they die? They are liquidated inconspicuously in extermination camps. And even apart from that, right now millions of impoverished people are perishing from hunger in China. But to die is to endure death in its essence. To be able to die means to be capable of this endurance. We are capable of this only if the essence of death makes our own essence possible.⁸⁶

What this capacity for overkill show more than anything else for Anders is the fact that if an apocalypse is to come it will be not by chance or accident, but by design. The vastness of this possibility, Anders tried to convey in his correspondence with the Claude Eatherly, the weather reconnaissance pilot, tasked with giving the go-ahead for the dropping of the bomb on Hiroshima. He called Eatherly to widen his comprehension of this event “until imagination and feeling become able to comprehend and to realize the enormity of your doings.”⁸⁷ As Babette Babich points out quoting Anders in his correspondence with Eatherly, today in the face of the possibilities of total devastation:

The door in front of us bears the inscription “Nothing will have been”and from within: “Time was an episode.”’Not however as our ancestors had hoped, between two eternities; but one between two nothingnesses; between the nothingness of that which, remembered by no one, will have been as though it had never been, and the nothingness of that which will never be.⁸⁸

She continues recalling Christ on the Cross, that in the same way, as Nietzsche writes, he hung there, asking us for forgiveness as we his murderer have become guiltlessly guilty⁸⁹. To continue the Nietzschean thread, if we are the steersmen of the unchained earth, plunging continually into the infinite nothing of space⁹⁰, our guiltlessly guilty position becomes a quite nightmarish one in the face of technological development of control. This for Heidegger is the ultimate danger of technology, the fact that with our ever-growing mastery over it, and in turn its power to determine our future, to destine us⁹¹, our capacity to question it, is ever diminishing. Anders tried to convey this to Eatherly when he is talking about the Nietzschean conception of time as an episode. For Anders the new radical dimension of the nightmares of the cotemporary world, marks a point in history where we have reached new radical possibilities of the forgetting of being (Seinsvergessenheit), the end of time (zeit-zu-enden), or in other words the obsolescence of historicity. This condition as Babette Babich puts it nicely is “what it means for all of us, to accept the designation of banal evil as a descriptor for all us, every one of us a son of Eichmann, Hiroshima everywhere.”⁹²

The Sleep of Reason Produces Terrible Monsters

To take the wheel then is to take hold of our dreams. Jean-Pierre Dupuy, draws our attention to this analogy of dreams, in talking about how Israeli scientists were successful in “bring(ing) biology to self-assemble an electronic device is a test tube. (..)” In this way he continues to say: “The DNA serves as a scaffold a template that will determine where the carbon nanotubes will sit. That’s the beauty of biology.”⁹³ The dream here is obvious by way of the verb self-assemble, its to capture the self-organizing (auto-poietic) properties of the living organism, or to enframe them in Heideggerian terms. In connection with this Dupuy brings our attention to Goya’s famous engraving El sueño de la razón produce monstruos⁹⁴, where “suefio” is ambiguously translatable from Spanish as either “The sleep” or “The dreams of reason produces monsters’. We have seen that these dreams of reason, if left unchecked, can become nightmarish fantasies of control. But as Heidegger himself notes in quoting Friedrich Hölderlin there “where the danger is, also grows the saving power.”⁹⁵. lf we are to move beyond being reactionary or blindly optimistic, what Dupuy is critiquing in his essay, we must find a way to dream better. The way to this might be found in the work of Gilles Deleuze, when he writes:

The technocrat is the natural friend of the dictator—computers and dictatorship; but the revolutionary lives in the gap which separates technical progress from social totality, and inscribed there his dream of permanent revolution. This dream, therefore, is itself action, reality, and an effective menace to all established order; it renders possible what it dreams about.⁹⁶

Both discipline and control are not in themselves the issue here, as Heidegger wrote “There is no demonry of technology, but rather there is the mystery of Its essence. The essence of technology, as a destining of revealing, is the danger.’⁹⁷. The danger being the link of social-technical assemblages, like the capitalist means of production, and deterritorialized, decoded environments such as the non-capitalist modes of consumption. In connection to this danger Wiener writes that:

This thing will come as an earthquake the impact of the thinking machine will be shock certainly of a comparable order of the of the atomic bomb. The machine is not frightening because of any danger that it might achieve autonomous control over humanity. Its real danger is the quite different one that such machines though quite helpless by themselves may be used by a human being or a block of human beings to increase their control over the rest of the human race. by means not of machines themselves , but trough technique as narrow and indifferent to human possibility as if they had in fact been conceived mechanically.⁹⁸

For Giorgio Agamben, the contemporary state governs the individual as βίος (Bios) and ζωή (Zoe) separately (distinguished as two form of life by the ancient Greeks), this he calls beastialisation of man. The cotemporary nation state thus comes to have a vested interest in its subject life, defining itself by way of its population rather than territory, in other words the birth to bio-power⁹⁹. The subject of the state thus given political life only by his citizenship, can be rendered killable if it is taken away. This birth of Thanato-Politics is something that brings to importance why the Nazis fist took away Jewish citizenship¹⁰⁰, before proceeding with their plan. The device states use for this expulsion is the state of emergency, something refugees, prisoners and increasingly slum-dwellers find themselves in today. This is implemented on the normal citizen as well, by way of violent militarized protest suppression. Control is thus in the Heideggerian register, the mechanism that divides life into bios and zoe, which cannot be split for him in the case of Dasein. Thus if control, in its cybernetic incarnation de-humanizes Dasein, then its manner of use becomes of upmost importance. This new relation of the two manners of life can be mapped onto Heidegger’s understanding of Dasein’s essence as lying in its existence. History being as it is, does not give any more orignary position, before this split, what we have to orient ourselves to is the new relation that control introduces to it. And this is the importance all thinking thus mentioned wants to bring our attention to, namely that what is at stake in the way of life is life itself. The overreaching climate of all of this is one of fear and greed, which brings with itself its own need for security and defense. But as Marx writes in the preface to the Grundrisse:

Just as one does not judge an individual by what he thinks about himself, so one cannot judge such a period of transformation by its consciousness, but, on the contrary, this consciousness must be explained from the contradictions of material life, from the conflict existing between the social forces of production and the relations of production.¹⁰¹

In light of the historic line presented in this work, it is easy to slip into thinking that all thus far outlined a shows a generalized servitude under the capitalism’s constant development, reorganization, mutation and weaponization of societal assemblages. But it cannot be denied that the new emergent global means of communication, provides not only for appropriation by destructive and restrictive forces but also the potential for liberation. These technologies albeit providing for the immense fracturing of the social body into endless identity politics non-issues also cuts across all these categories providing a platform for very progressive form of equality. Revolution on any scale today then can only exist, by way of the collapse of the gap between technological and social forces, “between computers and dictatorship, between our panoptic infrastructure and our militarized consciousnesses”¹⁰².

Conclusion: Waking Up

A dream, a new world vibrates between the whole of social existence and our infrastructure, the chaotic plumbing churning beneath and around us.¹⁰³

It is in the wake of all of this that the contemporary political paradigm of Accelerationism is trying to articulate itself. Marx in his own right was a reformer, not advocating for capital per-se, but the fact that it on its own was more progressive then other forms of sovereignty to come before it. Therefore one cannot deny that control today in the guise of integrated world capitalism, is more progressive then the direct exploitation of disciplinary societies of the past, in other words there is no turning back if we are believers in the ideal of progress. The question today ultimately is if capitalism can be decoupled from its technics and “can the codes programming our planetary abstractions be decoupled from dictatorial social forms of control?¹⁰⁴

This is the question that stands today at the heart of issue of articulating a left Accelerationism. Can such an Accelerationism truly crate socialist information technology⁶⁴ that can rival the capitalist one, creating a red stack, as proposed by Yanis Varoufakis, that could equalize financial capital and organize the left’s capacity for futurological analysis”¹⁰⁵, is somethings yet to be seen. The use of networks in art, practices like file-sharing, hacking, encryption, the use of proxies for anonymity, pod-casting, denial of service attacks, open-source application development, along with more traditional methods like refusal to use networks, unplugging, and so on, are just some of the plethora of ways to resist information control. Just as there is no universal form of control, there is no universal mode of resistance. to control, and thus what is demanded is an active deconstruction and appropriation.

This is becoming more so a necessity, with the growing nightmarish right-ward drift of Accelerationism, best exemplified by Curtis Yarvin. This movement calls itself “The Dark Enlightenment” is one based in a natural affinity to the above mentioned arborescent and dictatorial tendencies[^xix] present in the history of these technologies, and has an absolute eagerness of taking them on-board. Again we find ourselves dealing with the Heideggerian predicament of danger and responsibility. The distance that we need to gain here, what this essay tries to accomplish, to be able to stop seeing the Zizekian “blot” and get to the heart of the problem, is exactly what Heidegger meant by the task of thinking. With the rise of the billionaire reading hard-right Accelerationism and leaning towards hyper-secessionism, we again see the shadow of micro-fascism, in the lack of public control over profiting industrialist that are tinkering with life¹⁰⁶. This is problem that has plagued this line of social though from Heidegger to Ted Kaczynski¹⁰⁷ and makes our nightmares are as vivid as always. The computer war machine has to be decoupled from the state apparatus and its totalizing and fragmenting stratification of desire, to render visible the chaotic and violent character of mechanized world integrated capitalism. This has to be done by acceleration of the process of moving these fundamental decision about technology into the public sphere, where their inevitable effect are, and out of the private one where they are defined now.

Slavoj Zizek here sees a resuscitation of what is truly the most worth saving element of liberalism. He suggest that we should take the extra step, by seeing that cotemporary liberalism is technically creating its own enemy, and to move beyond it. In this way our nightmares shouldn’t be the limits we set ourselves, and thus be left only as unfaced symptoms. Facing up to the thus far presented history and not recoiling in the face of possible disaster then will be what dictates the form that Accelerationism articulates itself into[^xx].

The problem that stops today’s Accelerationism from taking up its rightful place as a new and rightfully modern movement is one that has plagued this line of though on technology, It is the Promethean shame Dupuy talks about, recounting Anders thinking on self-enhancement and consumerism. This idea based in Heidegger’s lecture on Nietzsche holds that, the line drawn by the fact that we are born and not produced should not be crossed. Here for Heidegger Nietzsche’s Ubermensch is the culmination of self-enhancement and ultimately western metaphysics¹⁰⁸. Gestell then becomes, in the de-subjectivised world, the only left reason for meaningfulness. Put in other words the will-to-power comes to dominate the world for Heidegger, through the Nietzschean collapse of Kantian manifold¹⁰⁹. If we take Science thus to be collapsing transcendental categories more and more into the properties of substance, then what Heidegger is saying Is that we should be weary of this, especially after the history we have thus presented.

Nietzsche here is a strong accelerationist himself when he writes ‘the levelling process of European man is the great process which should not be checked: one should even accelerate it’’¹¹⁰. And it is here where Heidegger departs from Nietzsche and falls into the a reactionary hole¹¹¹, of thinking that this end is a failure or disaster instead of a logical and long awaited conclusion. If one follows the Nietzschean line to its rightful end, then where one will find himself is that we need to take the wheel of our planet that has been unchained from the sun. And if we have slept and it has plunged into infinite nothing¹¹² away from the sun during this time, then we should take on our cybernetic heritage and steer it well and deep into the abyss. In this way the revolutionary today can only escape the nightmare and truly dream by collapsing the gap between techne and socious, and taking responsibility upon himself. What this essay suggest is that if the left has any hope then it lies in reconciling itself with the recent history of control, and taking upon itself the ultimate burden of the consequences of technology, not as failure but as a responsibility over the future. What it would be like, to wake-up form this nightmare of control is yet to be seen but if one thing is for certain, that has been proven historically that is, as Gilles Deleuze wrote, that today:

“There is no need to fear or hope, but only to look for new weapons”¹¹³

List of figures:

In order as found in document:

Diagram of Wieners work from John R Pierce, An Introduction To Information Theory (New York: Dover Publications, 1980).p.212
Screenshot from taken and cropped from the film Metropolis, Fritz Lang (1927). Karl Freund, Gunther Rittau, Walter Ruttmann (cinematograpers)-Friedrich-Wilhelm-Murnau-Foundation one of the fist movies to feature a fully fleshed out cyborg character.
Diagram of a negative feedback loop from C. E. SHANNON, A Mathematical Theory of Communication,Reprinted from The Bell System Technical Journal, Vol. 27, pp. 379-423, 623-656, July, October, 1948.
Ibid.
Screenshot take from Dr. Strangelove or: How I Learned to Stop Worrying and Love the Bomb by Stanley Kubrick
Nagasaki, Japan, before and after the atomic bombing of August 9, 1945. My crop, U.S. National Archives : RG 77-MDH (according to William Burr, The Atomic Bomb and the End of World War II, National Security Archive Electronic Briefing Book No. 162) Nagasaki
Francisco Goya, Spanish: Capricho Ne 43: El suefio de la razon produce monstruos English: The Sleep of Reason Produces Monsters, Etching, aquatint (Los Caprichos - Google Art Project, 1796-1798).

References and Endnotes

The tittle refers to Gilles Deleuze’s writing in the “Postscript on the Societies of Control.” (Jstor October MIT PRESS, vol59(winter 1992, pp. 3-7 1992) that “the coils of the serpent are even more complex than the burrows of a molehill”. ↩
Algernon Blackwood.“The Willows” 1907. Blackmask Online. 2004. Produced by SuzanneShell, pp. 19-20 ↩
Maudemarie Clark, Brian Leiter and R. J Hollingdale, Nietzsche: “Daybreak” (Cambridge: Cambridge University Press, 1997). p. 78 ↩
Martin Heidegger, The Question Concerning Technology, And Other Essays (New York: Harper & Row, 1977). p. 19 ↩
Martin Heidegger, The Question Concerning Technology, And Other Essays (1977). pp. 4-10 ↩
Ibid. pp. 4-6 ↩
Ibid. p. 6 ↩
Ibid. pp. 10-12 ↩
Alethia was also used for truth ↩
Ibid. p. 12 ↩
Heidegger writes “It is of utmost importance that we think bringing-forth in its full scope andat the same time in the sense in which the Greeks thought it. Not only handcraft manufacture, notonly artistic and poetical bringing into appearance and concrete imagery, is a bringing-forth,poie sis. Physis also, the arising of something from out of itself, is a bringing-forth, poie sis.Physisis, indeed poie sis in the highest sense.” in Martin Heidegger, The Question ConcerningTechnology, And Other Essays (1977). p. 10 ↩
Ibid. pp. 22-23 ↩
Ibid. pp. 11-12 ↩
Ibid. p. 16 ↩
Refer to end note ii ↩
Ibid. p. 14 ↩
Ibid. p.16 My emphasis ↩
Karl Marx, Grundrisse der Kritik der Politischen Okonomie, Outlines of the Critique of Political Economy, Written: 1857-1861;Published in German 1939-41;Source Penguin 1973;Translated by Martin Nicolaus;Scanned by Tim Delaney, 1997; HTML Mark-up Andy Blunden, 2002, From http://www.marxists.org/archive/marx/works/1857/grundrisse/index.html Converted to eBook by Andrew Lannan. p. 621 ↩
Karl Marx, Outlines of the Critique of Political Economy, (2002) pp. 690-712 ↩
Andrew Ure, Philosophie des manufactures, Brussels, 1836(French translation ,London, 1835), Vol. , pp. 18-19.

↩
Foucault, M. (1977) Discipline and Punish: The Birth of the Prison. New York, Pantheon. p. 197 ↩
Karl Marx, Grundrisse der Kritik der Politischen Okonomie, Outlines of the Critique of Political Economy, (2002) p. 620 ↩
Martin Heidegger, The Question Concerning Technology, And Other Essays (1977). p. 6-7 ↩
Karl Marx, Outlines of the Critique of Political Economy, (2002) pp. 620-21 ↩
Amongst these were “The Decline of the West” by Oswald Spengler, another of his not so well know text are “Man and Technics”, there is also Ernst Jungers “Total Mobilisation” and “The Worker” all of which exercised their influence on Heidegger. ↩
There is specilised weaponry beofre this point was it wasnt up until now that it was deployed with such vigour intensity and scale. ↩
The movie Metropolis (screenshot before “Deadly Games” ) by Fritz Land being a fine example of this. ↩

Norbert Wiener,

Am A Mathematician (Cambridge, MA: M.I.T. Press, 1964). and Norbert Wiener, Ex-Prodigy: My Childhood And Youth (Cambridge, Mass.: M.I.T. Press, 1972).

↩

Steve J Heims, John Von Neumann And Norbert Wiener, From Mathematics to Technologies of Life and Death (Cambridge, Mass.: MIT Press, 1980). ↩
Many of the members of these conferences went on to make breakthroughs in their consecutive field, some among them were Warren S. McCulloc, Walter Pitts, Henry Quastler, Antoine Remond, Heinz von Foerster, John von Neumann, Heinz Werner, Norbert Wiener, Jerome B. Wiesner, J. Z. Young and many others. ↩
For a general history of Wieners dealing with the Macy group refer to: Flo Conway and Jim Siegelman, Dark Hero Of The Information Age (New York: Basic Books, 2005). ↩
Brian Holmes, Escape The Overcode (Eindhoven: Van Abbemuseum, 2009). Part 17 - Future Map: Or How the Cyborgs Learned to Stop Worrying and Love Surveillance ↩
In 19th century Andre Ampere, founder of electricity coined the term in French, Wiener did not find this out long after the publication of “Cybernetics” ↩
The old human based systems, riled on more than 14 people, consisting of spotters, human computers doing the calculations in real time, and finally the gunners rotating the turrets, all linked by archaic radio. ↩
Norbert Wiener, I Am A Mathematician (Cambridge, MA: M.I.T. Press, 1964). pp. 250-252 ↩
John R Pierce, An Introduction To Information Theory (New York: Dover Publications, 1980). p. 217 ↩
Peter Galison, “The Ontology of the Enemy: Norbert Wiener and the Cybernetic Vision,” Critical Inquiry21(1994), p. 238 ↩
Philip Mirowski, Machine Dreams: Economics Becomes a Cyborg Science (Cambridge University Press, 2001), p. 61. ↩
Claude E. SHANNON, A Mathematical Theory of Communication,Reprinted from The Bell System Technical Journal, Vol. 27, pp. 379-423, 623-656, July, October, 1948. ↩
2 shannons of entropy in Information theory is the log-base-2 of the number of possible outcomes: with two coins there are four outcomes, and the entropy therefpre is two bits. ↩
A. M. Turing, “On Computable Numbers, With An Application To The Entscheidungsproblem”, Proceedings Of The London Mathematical Society 2-42, no. 1 (1937): 230-265, doi: 10.1112/plms/s2-42.1.230. ↩
Steve J Heims, John Von Neumann And Norbert Wiener, From Mathematics to Technologies of Life and Death (Cambridge, Mass.: MIT Press, 1980). ↩
Brian Holmes, Escape The Overcode( 2009). Part 17-Future Map: Or How the Cyborgs Learned to Stop Worrying and Love Surveillance ↩
The term computer was used in the early 17th century to refer to one who performs mathematical calculations. ↩
Ibid. ↩
Brian Holmes, Escape The Overcode (2009). Part 18 ↩
Ibid. ↩
Basicly Behaviourism, Cognitivism, Computer Science, Cellular Automata, Chaos Theory, Game Theory, Neuroscience, Artificial Intelligence, for a in debt analysis refer to: Jeaan-Pierre Dupuy, /7he Mechanization of the Mind: On the Origins of Cognitive Science (Princeton University Press, 2000/1st French edition 1994) ↩
Stewart, Irvin. Organizing Scientific Research for War: The Administrative History of the Office of Scientific Research and Development. Boston: Little, Brown and Company, 1948. pp. 9-32, ↩
It is a common fact of knowledge that today’s internet has its roots in the milliary project “ARPA NET” , developed by the United States Department of Defense. ↩
For this influence of cybernetics on French Structuralism though refer to Jeaan-Pierre Dupuy, The Mechanization of the Mind: On the Origins of Cognitive Science (Princeton University Press, 2000/1st French edition 1994), pp. 15-23 ↩
Cybernetics and Information Theory in the United States, France and the Soviet Union David Mindell (MIT), JérOme Segal ,Slava Gerovitc [enScience and Ideology: A Comparative History, Mark Walker (dir.), Routledge, London, 2003, p. 66-95 ↩
Brian Holmes, Escape The Overcode (2009). Part 17 ↩
Gilles Deleuze’s. Postscript on the Societies of Control, (Jstor October MIT PRESS, vol59(winter 1992, pp. 3-7 1992) p. 5 ↩
Jeremy Jae, “The Societies Of Control Deleuze-Guattari: Societies Of Control And Antipsychiatry”, Blog, Philoso Phicorum Itineris Aequalis, 2013, http://the-simulon.blogspot.co.uk/2013/(03/the-societies-of-control.html. ↩
Such “smart city” project proposed to be built in Bristol, under the name “Bristol is Open” ,its aim is to collect fleeting wireless data from the background of public spaces for doing “experimental research” , even though this project is supposedly “open”, it is yet to be seen if a government can handle its citizens privacy properly. For full interview refer to Interview Motherboard. The City That Has Its Own Operating System. ↩
Ibid. ↩
William S. Burroughs wrote an amazing short essay called “The Limits of Control” dealing with the topic of the new emergence of bio-power and control. The limits of control for cannot go beyond the bio-chemical and directly interface with the human (meaning Dasein cannot be de-centred without reducing it to animal) in his own words: “When there is no more opposition, control becomes a meaningless proposition. It is highly questionable whether a human organism could Survive complete control. There would be nothing there. No persons there. Life Is will (motivation) and the workers would no longer be alive, perhaps literally. The concept of suggestion as a complete technique presupposes that control is partial and not complete. You do not have to give suggestions to your tape recorder nor subject it to pain and coercion or persuasion.” Refer to “The Limits of Control” by William S. Burroughs, originally published in Semtotext (e): Schizo-Culture, vol. III, no. 2, 1978, pp. 38-42. ↩
Gilles Deleuze’s. Postscript on the Societies of Control, (1992) p.4 ↩
Ibid. p. 6 ↩
Ibid. ↩
Norbert Wiener, The Human Use of Human Beings (New York: Da Capo, 1954/1st ed. 1950), p. 111-114 ↩
Eyewar, film release-date unknown (Ganix Naston, Zoe Paviovitch, Harun Krasna, n.d.). ↩
In the summer of 2010 the Independent programming firm NANEX, showed rapid steady oscillation of prices in the future trading markets, generated automatically by computers trading at thousands of trades a second. The purpose of these markings are unknown, but are speculated to be tools for determining opponents latency times, experiment with price trends and generally confuse competitors by being able to filter it out themselves ↩ ↩²
Gilles Deleuze’s. Postscript on the Societies of Control, (1992) p. 6 ↩
The Limits of Control” by William S. Burroughs, originally published in Semiotext(e): Schizo-Culture, vol. III, no. 2, 1978, pp. 38-42. ↩
Deleuze, G. and F. Guattari (1987), A Thousand Plateaus: Capitalism and Schizophrenia, trans. B. Massumi, Minneapolis: University of Minnesota Press. p.399 ↩
This is used by Guattari in an interview with Deleuze: Capitalism: A Very Special Delirium from Félix Guattari and Sylvére Lotringer,Chaosophy (New York, N.Y.: Semiotext(e), 1995) ↩
Hakim Bey, the Zemporary Autonomous Zone([Seattle, WA]: Pacific Publishing Studio, 2011). ↩
Jean Baudrillard, The Gulf War Did Not Take Place, 1995 trans Plaul Patton(Bloomington:Indiana University Press) p. 67. ↩
Robert Parry, Kicking the Vietnam Syndrome, December 29, 2014, Global Research ↩
J.C. Venter, “The Sequence Of The Human Genome”, Science 291, no. 5507 (2001): 1304-1351, doi: 10.1126/ science.1058040. ↩
C. Venter, “The Sequence Of The Human Genome”, Science 291 (2001) ↩
Ibid. ↩
Jeremy Jae, “The Societies Of Control Deleuze-Guattari: Societies Of Control And Antipsychiatry”(2013) ↩
Anders and Eatherly, Burning Conscience, p. 1. ↩
Martin Heidegger, Joan Stambaugh and Dennis J Schmidt, Being And Time (Albany, N-Y.: Excelsior, 2010). ↩
Martin Heidegger, Being And Time (2010). pp. 229-235 SO. ↩
Ibid. p. 355 ↩
Ibid. ↩
Gunther Anders Die Antiquiertheit des Menschen I. (1956) Translated in April-May 2014 from: Gunther Anders, La Obsolescencia del Hombre (Vol. 1), tr. Josep Monter Pérez, Pre-Textos, Valencia, 2011, pp. 105-208. Chapter IV, The Matrix, Section 20 ↩
The original tittle in German “Die Antiquiertheit des Menschen” can be translate also as the antiquatedness of man. ↩
Manfred Stassen, Martin Heidegger (New York: Continuum, 2003). p. 93-102 ↩
Guinther Anders Die Antiquiertheit des Menschen I.( 1956),p. 406 ↩
Manfred Stassen, Martin Heidegger (New York: Continuum, 2003). ↩
Arendt, Hannah (1978; reprint from 1971). Murray, M., ed. Martin Heidegger at 80. Heidegger and Modern Philosophy (New Haven: Yale University Press). pp. 293-303. ↩
Claude Eatherly and Gunther Anders, Burning Conscience (New York: Monthly Review Press, 1962). p. 13 ↩
Ibid. p. 11 ↩
Babette Babich. Angels, the Space of Time, the Apocalyptic Blindness: On Gunter Anders’ Endzeit-Endtime (Etica & Politica / Ethics & Politics, XV, 2013,2, pp144-174) pp.156-157 ↩
Friedrich Wilhelm Nietzsche, Marion Faber and Friedrich Wilhelm Nietzsche, Beyond Good And Evil, n.d. p.16 ↩
Gunther Anders and Claude Eatherly, Burning Conscience: Preface by Bertrand Russell; (New York: Paragon, 1961), p. 11. ↩
Babette Babich. Angels, the Space of Time, the Apocalyptic Blindness: On Gunter Anders’ Endzeit-Endtime p. 154 ↩
Jean-Pierre Dupuy, “Some Pitfalls In The Philosophical Foundations Of Nanoethics”(2007) p. 245 ↩
Francisco Goya, Spanish: Capricho Ne 43: El suefo de la razon produce monstruos English: The Sleep of Reason Produces Monsters, Etching, aquatint (Los Caprichos - Google Art Project, 1796-1798). ↩
Martin Heidegger, The Question Concerning Technology, And Other Essays (1977). p. 28 ↩
Gilles Deleuze, Logic of Sense (Bloomsbury Publishing, 2004) p.59 ↩
Martin Heidegger, The Question Concerning Technology, And Other Essays (1977). p. 3 ↩
Norbert Wiener, The Human Use of Human Beings (New York: Da Capo, 1954/1st ed. 1950), p. 247 ↩
Giorgio Agamben and Daniel Heller-Roazen, Homo Sacer (Stanford (Calif.): Stanford University press, 1998). pp. 76-87 ↩
Giorgio Agamben, Homo Sacer (1998). pp. 95-96 ↩
Karl Marx, Outlines of the Critique of Political Economy, (2002), Preface ↩
Jeseph Weissman, Technoscience and Expressionism, Factal Ontologies, 2014 ↩
Ibid. ↩
Ibid. ↩
Alex Williams and Nick Srnicek, #ACCELERATE MANIFESTO for an Acceleration Politics, (Critical Legal Thinking, 2013) ↩
Dupuy mounts a critique on this in “Some Pitfalls In The Philosophical Foundations Of Nanoethics” (2007) ↩
Ted Kaczynski, /ndustrial Society and Its Future,(Filiquarian Publishing, LLC., 1 Dec 2005) ↩
Wilkerson, Dale Allen. The Root of Heidegger’s Concern for Earth at the Consumation of Metaphysics: The Nietzsche Lectures. (Cosmos and History:History: The Journal of Natural and Social Philosophy, Vol 1, No 1 (2005) ↩
Ibid. ↩
Friedrich Wilhelm Nietzsche, Marion Faber and Friedrich Wilhelm Nietzsche, Beyond Good And Evil, n.d. p.16 ↩
Dale Allen Wilkerson The Root of Heidegger’s Concern for the Earth at the Consummation of Metaphysics ↩
Friedrich Wilhelm Nietzsche and Walter Arnold Kaufmann, The Gay Science (New York: Vintage Books, 1974). p.125 ↩
Deleuze, Gilles. “Postscript on the Societies of Control.” (1992): . p. 4 ↩

Objects all the way down

Mon, 23 May 2016 00:00:00 +0000

Objects exist as autonomous units, but they also exist in conjunction with their qualities, accidents, relations, and moments without being reducible to these. To show how these terms can convert into one another is the alchemical mission of the object-oriented thinker. — Prince of Networks by Graham Harman ¹

0. Abstract

In this paper we will be focusing on both Edmund Husserl’s and Martin Heidegger’s monumental work on Ontology, and through it find a way into both Heidegger’s Four-fold (Das Geviert) and the field of object-oriented ontology. We will find our way into this topic through perception, the building block of the phenomenological project. In turn we will show how both Husserl’s and Heidegger’s theory can be pushed into a flat ontology and extend into the realm not only of human being, but of all phenomenon as such. Our guide in this essay will be the reworked four-fold as presented in Graham Harman’s work in “The Quadruple Object” ². Our main goal is to show how Husserl’s work on finitude has resonated through the field of post-Kantian philosophy to the present day theories of Speculative Realism ³ and thus open a way into both Husserl and the late Heidegger’s work on objects and ontology. ⁴

1. Husserl and the Sensual

1.1 The tension of the Intentional Realm

To begin we will take a look at Husserl’s formulation of perception as an object-giving act ⁵ and in turn show how it differs from the positions of both of his tutor Franz Brentano and the British school of empiricism. Like his mentor, Husserl is concern with intentionality in perception and thus with that which the mind is oriented towards, namely some object ⁶⁷. This is so in both cases of either perceiving an object, like an apple in front of me, or when you feel an emotion and in this it is always directed at some phenomenon. Contrary to empiricism then, for Husserl what comes first, is not qualities or impressions in isolation but an object. An interesting movement that Husserl makes here is that, his idealism does not reject the distinction made by his Polish contemporary Twardowski of object and content ⁸, but instead of dividing it into, as Kant would do, a world outside and inside the mind, “he imports it into the heart of the immanent realm itself.” ⁹¹⁰.This makes Husserl the first object-oriented thinker, even though an idealist. This object that is primal in experience ¹¹, will then become the meting point of two different kinds of qualities, eidetic and accidental ¹². This division of object and qualities, inspired by Twardowski is a device Husserl uses to depart from Brentano in thinking that not all intentional life is bound in presentation ¹³. The following example will make this clear:

Husserl here is more empirical than the empiricism, ¹⁴ namely because no matter if we throw an apple in the air, and move as to look at it from different angles, or look at it in different moods, we know and don’t need reassurance that it is the same apple ¹⁵. For Husserl objects are perceived only from one perspective of their adumbrations(Abshattung) ¹⁶. In this case we never know the fullness of the object, but these present qualities are not just qualities in isolation, as stated before, these adumbration by themselves point to more possible adumbrations, in a system of referential implications (Verweisen) ¹⁷, and thus beckon us (Hinweisen)¹⁸ to explore the inexhaustible depth of the reality of the object. It is then here that Husserl is even more empirical then the empiricist ¹⁹, as he posits the not-visible parts of the object, in experience, as co-present, if only hinted at most of the time, and not “as psychologists have often done, that I represent to myself the sides of the lamp which are not seen” ²⁰.

To repeat our apple example, these adumbrations brought about by the shifting of perspective do not mean that the object becomes a totally different entity, we do not know and need to acquaint ourselves with anew. This leads us to a problem:

If consciousness is always perception of something and in turn is always bound to a limited perspective, how is it possible for us, in our finite position of perspective, to distinguish the set of qualities representing the object in the present circumstance (a part or perspective of it) from the unified object as a whole. Here we encounter another tension, namely that of the unified object in the sense experience, and the multiplicity of shifting qualities that encrust it. How it seems in experience, is that the apple in our example is there from the start, having been given to experience “in one blow”(in einem Schlage) ²¹, and at the same time containing a halo of potentiality around it, to be adorned by concrete contingent adumbrations ²². For Husserl then adding up all the ways an object presents itself through its qualities (adumbrations) does not exhaustingly describe the object ²³ as it has many more not-given perspectives.

What this means for us is that beyond the constantly shifting adumbrations, we are exposed to it in a constant shifting of perspective, what is given in one blow is the unified sensual (in Graham’s terminology) or intentional (in Husserl’s terminology) apple.

1.2 The Tension of Eidos and Intentional Objects

“External perception is a constant pretension to accomplish something that, by its very nature, it is not in a position to accomplish. Thus it harbors an essential contradiction as it were.” ²⁴

This inherent tension has been seen in the realm of the sensual, in our fourfold model. To continue we will inquire into this tension present in the relation to real or eidetic qualities. But these eidetic qualities in contrast to what Husserl believed cannot be intuited theoretically and wont exhaust the object any more, in other words if I strip the apple of all accidental adumbrations by way of eidetic reduction, I do not get a pure empty manifold of an apple. This means that the objects real parts recede from consciousness.

What we observe then is that this tension is in turn a tension between receding qualities and its given concrete adumbrations, always mediated by an object. Thus as Harman notes:

“It seems to me that this is why Husserl feels like a realist: for him, intentional objects are not just bundles of qualities lying before the mind, but places of fracture where an object grinds up against its own qualities, displaying different qualities at different times even while remaining distinct from them.” ²⁵

To follow the trail of this realism in Husserl we need to depart from his idealism by means of the other relation left in the model; namely, the opposite of the link between real objects, and their real and sensual qualities, and thus encounter Heidegger and his famous tool-analysis.

2. Heidegger and the Concealed

“Children are afraid even of those they are best acquainted with, when disguised in a visor; and so ‘tis with us; the visor must be removed as well from things as from persons; that being taken away, we shall find nothing underneath but the very same death…”** ²⁶

2.1 Vor/Zu – handenheit ²⁷

In his magnum opus Being and Time, Heidegger continues in the tracks of Husserl’s phenomenology, but this time leading it away from the description of things as positively given to us in experience. This he does by virtue of the fact that in our normal mode of being, taking care of things²⁸, they do not appear as present to us in consciousness ²⁹. Here then we will look at another connection in the fourfold, namely connection three on our first diagram. For Heidegger the things that are closet to us in our every-day being-in-the-world are taken for granted and relied upon ³⁰, things such as the oxygen in the air, the floor’s capacity to endure weight, or the relative political stability of the region in which I am writing this ³¹, lead us, in the way they give themselves to us, into the famous tool-analysis. The tool-analysis shows that in our everyday use of tools we mostly rely on them while they stay unnoticed³², on the other hand revealing themselves in their brute details, only when they break down ³³. Examples of organs, bus routes and so on, show us that when they break such objects do not lose their character of having been useful (ready-to-hand), but present themselves in exactly the opposite manner, namely as obstacles to handiness, present-at-hand in the form of brute concrete adumbrations ³⁴.

Thus these two modes of being, called ready-to-hand (zuhandenheit) and present-at-hand (vorhendenheit), are not only the main modes in which objects get given to us, but also the main way they interact. Here we will continue in this analysis to show that it can be driven further to encompass not only human-being (Dasein) but all objects including, cities, communities, individuals, cars, cloud formations, weather systems, rocks, atoms, quarks. Our way into flat ontology then consists in showing how the hammer in both cases of its breaking-down, because of Dasein, and because of other objects never loses it ready-to-hand (zuhandenheit) character.

On the one hand we have the inter-Dasein relationship where if we take the example given by Husserl, of his close friend Hans, we will see that we do not totally define Hans by the way he looks,(by a bundle of qualities he has) but I still know it is him, how he feels, if he is injured, mainly through how he presents himself to me, meaning this part is inseparable the same way it is for Husserl as it is what is given as concrete details, present and real ³⁵. We can see that this does not exhaust him, as even if such situations were repeated numerous times, as in the case of a long friendship, there are still traits I do not know about my close friends, from anything like how he will act during a civil war, to if he is going to back-stab me if engaged in the proper circumstance.

On the other hand, we have the fact, contrary to what a pragmatist reading of the tool-analysis would impart, that both theory and praxis do not exhaust an object fully ³⁶ or in other words, eating an apple, does not exhaust it any more than having a theory of agriculture about it. To continue with this example, in both cases what we do, is we paraphrase the apple through specific adumbrations, ie. its power to feed me, or its qualities described in the context of nutrition science or agriculture, as in both cases we never grasp all potential of the apple, only those that are useful or evident. What this would entail then is that even if the apple is burned it does not lose its ready-to-hand status, but only reveals such and such qualities before receding back into the core of the real object ³⁷.

“The tribesman who dwells with the godlike leopard, or the prisoner who writes secret messages in lemon juice, are no closer to the dark reality of these objects than the scientist who gazes at them. If perception and theory both objectify entities, reducing them to one-sided caricatures of their thundering depths, the same is true of practical manipulation.” ³⁸

Here we get into the realm of vicarious causality and see that if pushed enough Heidegger’s tool-analysis breeds a strange kind of occasionalism, that does not demand a ‘magical being’ to ensure cause but is deployed locally ³⁹. In our reading then we encounter another problem, namely how is causation possible, when things in their normal being interact only on the outer layer of the objects halo of possibilities, revealing for a short while its core, in the requiem of its usefulness, only for it to recede back into its murky depths.

2.2 The interior of object

To return to Husserl, like Brentano he holds that the mind is the only thing that holds an object, and thus distinguished it from physical reality. We have already departed from these figures by showing how Dasein and object are on the same footing. What is left to be shown is that every interaction of objects not only happens on the interior of another object but always breeds a new object in the process. Having shown how Heidegger might have misinterpreted his own insight, and having shown that being is no slave to Dasein, we come to the strange position where both an object is both different from its relation with other such objects and its inner relation with its parts. Heidegger would have us believe otherwise as for him such an isolated tool does not exist, a tool is always caught up in a referential matrix ⁴⁰, it is always in the plural ⁴¹. But isn’t the tools breakage exactly what displays the fact that it has never been fully integrated into its usefulness, it is not an image one can use constantly without wearing it down, or changing it ⁴². Thus the apple is more than its uses, and on the other hand as shown before it is not its pieces or qualities that are evident. On one hand then, the object cannot exist as an undefined lump without qualities but can still sustain change in them and sustain itself as the same object ⁴³, something known sometimes as redundant causation ⁴⁴.

3. A polypsychismic ontology

The finitude that is at the base of all object relations then shows that humans have no privileged ontological status to rocks, birds or planets. This might seem naive as only a fool would deny our superior cognitive skills to an apples, but what is meant is that, the gap stands between an object and its relations, not us and objects. This reversal of the Kantian revolution, which was falsely named a Copernican one, will then consist in the moving of man away from the center of the universe ⁴⁵ Here is where our occasionalism lies, to reverse Kant, and open up a way into a democratic model of objects. As we have said this occasionalsim is deployed without relying on onto-theological devices, not even on Dasein. This has been shown through the fact that objects are not exhausted by either their relations (an apple will not stop being on a table even if some of the tables qualities always shift slightly) or us as privileged beings and thus what we are left with is an ontological polypsychism, where object cannot be undermined by empirical sciences or overmined by structural theories so prevalent today ⁴⁶ ⁴⁷.

4. Conclusion

In this essay we have shown how Husserl’s conception of the finitude and failure of perception ⁴⁸ to grasp objects can be made into a universal ontological principle. This we have done through mapping the found relation to the reworked four-fold and thus finding a way into how it might be understood. Contrary to the post-Kantian movement our interpretation has moved man away from the position of being a base for all relations and helps fill in the holes left open on the question of the ontological status of beings, like animals ⁴⁹ present in Heidegger’s later works. How then object-oriented ontology doesn’t relapse into the basic ontological rift of subject and object so common in other modern theories and keeps its modern credibility in light of its, albeit local and occasionalist model of causality, has thus been shown.

Footnotes

Graham Harman, Prince Of Networks (Prahran, Vic.: Re.press, 2009). p.156 ↩
Graham Harman, The Quadruple Object (Winchester, U.K.: Zero Books, 2011). p. 87-91 ↩
For a general introduction to Speculative Realism watch Graham Harman’s Lecture Speculative Realism, 2013, European Graduate School, can be accessed at: https://www.youtube.com/watch?v=hK-5XOwraQo ↩
Diagram made by Michael Flower and taken from Graham Harman, The Quadruple Object p.78 ↩
Graham Harman, The Quadruple Object. p.23 ↩
Edmund Husserl, Analysis Concerning Passive And Active Synthesis (Illinois USA: Kluwer Academic Publishers, 2015)., p. 40 ↩
Graham Harman, ‘The Road To Objects’, Continent, no. 13 (2011). p. 173. ↩
Kazimierz Twardowski and Reinhardt Grossmann, On The Content And Object Of Presentations (The Hauge: Nijhoff, 1977). ↩
Graham Harman. The Quadruple Object. p.23 ↩
Graham Harman, Bells And Whistles (Winchester, U.K.: Zero Books, 2013). p. 23 ↩
Edmund Husserl, Analysis Concerning Passive And Active Synthesis , p. 44 ↩
Diagram made by Michael Flower and taken from Graham Harman, The Quadruple Object. p.33 ↩
Graham Harman, The Quadruple Object. p.31 ↩
Graham Harman, On the horror of phenomenology: Lovecraft and Husserl, Collapse VI, 2010-03-08 p. 21 ↩
Edmund Husserl, Analysis Concerning Passive And Active Synthesis , p. 41 ↩
Ibid., p.39-40 ↩
Ibid., p. 41 ↩
Ibid., p. 42 ↩
Graham Harman, On the horror of Phenomenology: Lovecraft and Husserl, Collapse VI, 2010-03-08 p. 20-21 ↩
Maurice Merleau-Ponty and James M Edie, The Primacy Of Perception, n.d. 13-14 ↩
Dermot Moran, Edmund Husserl (Cambridge, UK: Polity Press, 2005). p. 158 ↩
Edmund Husserl, Analysis Concerning Passive And Active Synthesis, p.54-55 ↩
Ibid, p. 39 ↩
Ibid, p. 38 ↩
Graham Harman, The Road to Objects, Continent, Issue 1.3 / 2011, p. 173 ↩
Michel de Montaigne, William Hazlitt and O. W Wight, Works, Comprising His Essays, Journey Into Italy, And Letters, With Notes From All The Commentators, Biographical And Bibliographical Notices, Etc (New York: Hurd and Houghton, 1864), p.144 ↩
Diagram made by Michael Flower from Graham Harman. The Quadruple Object, p. 48 ↩
Martin Heidegger, Joan Stambaugh and Dennis J Schmidt, Being And Time (Albany: State University of New York Press, 2010), p. 66-67 ↩
Martin Heidegger, Being And Time, p. 69 ↩
Ibid., p. 68 ↩
Graham Harman, Greenberg, Heidegger, McLuhan, and the Arts, Lecture, PNCA MA in Critical Theory and Creative Research program, College in Portland, Oregon, January 22, 2013. ↩
Martin Heidegger, Being And Time, p. 67 ↩
Martin Heidegger, Being And Time, p. 73 ↩
Ibid., p. 74 ↩
Graham Harman, Bells And Whistles. p. 22-25 ↩
Martin Heidegger, Being And Time, p.69 ↩
Ibid., p.73 ↩
Graham Harman, On Vicarious Causality, Collapse, Issue 2, 8/2/2007, p. 193 ↩
Graham Harman, On Vicarious Causality, p. 172 ↩
Martin Heidegger, Being And Time, p. 82 ↩
Ibid., p. 68 ↩
Graham Harman, Time, Space, Essence, and Eidos: A New Theory of Causation, Cosmos and History: The Journal of Nature and Social Philosophy, vol. 6, no. 1, 2010, p. 4 ↩
Graham Harman, The Quadruple Object. p. 56 ↩
Manuel DeLanda, A New Philoshophy of Society, London: Continuum, 2006, p. 37 ↩
Graham Harman, The Quadruple Object. p. 45-46 ↩
Ibid., p. 111-113 ↩
Ibid., p. 7-20 ↩
Edmund Husserl, Analysis Concerning Passive And Active Synthesis, p.22 ↩
Martin Heiddger, The Fundamental Concepts of Metaphysics: World – Finitude – Solitude. Translated by W. McNeill & N. Walker. (Bloomington, IN: Indiaa University Press, 2001.) ↩